автор: mamontovo_dyrvo

Мястото пред което спря беше на кьоше. Турска дума в българския език за добро разположение на търговски обект. „Дюкян на кьоше“. Преди да влезе, човекът в черния костюм се замисли за миг, после решително смъкна кипата си, оная черна еврейска шапчица от плешивата си глава и остана по очила. Атрибутът напъха в кожената си чанта. Така от прост наблюдател се превърна в таен емисар. Мордехай Хасон беше един от петимата братовчеди наследници на въпросното място находящо се в красивия морски град.
Той единствен от отдавна заминалите в чужбина четирима родственика знаеше задоволително български и някак естествено изпратиха него да проучи проблема. Всъщност нямаше проблем. Навремето само Гриша Соломон не успя да изчезне от България и сега трябваше да се помогне на внука му, Бенцион, Бенчо, както сам се наричаше, да стъпи на краката си след реституционните процеси настъпили в България.
Мордехай задейства някаква камбанка отваряйки входната врата и нехайно се вмъкна вътре. Имаше само трима прави, с него станаха четирима. Другите бяха сервитьори, които като гъвкави змиорки се виеха около пъстрите маси. Две мъжки и една дамска змиорка. Масите приличаха на четирите годишни времена с багрите накацали по тях. И с изящно подредените в чиниите вкусотии, и с кристалните скулптури пълни с незнайни сладости, и със заскрежените чаши приютили в себе си течностите на удоволствието. Господин Хасон вътрешно се удиви на внезапно нападналия го романтизъм при първоначалната оценка на обстановката. Въпреки официалния си черен костюм от скъп шевиот той съвсем не изглеждаше чужд на обстановката. Защото по пълните маси имаше още двама облечени като него, няколко дами със супер елегантни тоалети, групи млади хора с техните модни покрития, шарени до безумие и хармониращи с добрия интериор. Имаше само една празна масичка, вероятно служебна. Миг преди да се почувства като излишен декор някакъв мустакат готвач с високо бяло боне го насочи с мълчалив жест към празния стол.
- Заповядайте, господине, това е най-доброто място в нашето заведение, защото него го обслужвам лично аз.
Менюто се състоеше само от студена кухня, но пък беше с размера на втори том от Британската енциклопедия. Избра коктейл със скаридено – майонезен мус и сибирска водка „Пять озер“, произвеждана в тайгата. Така поне го информира домакинът му. Беше удивен от скоростта на сервиране, защото само след двайсетина движения на клепачите му на масата се появи бледо розовото изкушение ,пищно и майсторски декорирано, придружено от тумбеста чаша пълна с водка извадена от айсберга миг преди да се сблъска с „Титаник“. Поне с такова чувство остана Мордехай, леко разтревожен от положителната настройка към задачата си. Такава безкритичност не беше усещал в себе си. Май никога. Любопитно надникна зад вратата на малката кухничка, изпускайки позлатената си запалка на пода. Вътре забеляза първо някакъв жонгльор с ножове, после художник със шпатули, накрая поет редящ пролетни рими…
И един съскащ глас. „Тия цици за какво са ти? Наведи ги малко към клиента, виж как те гледа. Трябва да поръча още поне едно уиски. Занеси му това кашу от заведението, заедно с циците… – съскането беше към келнерката с деколте на ръба на приличието. „Четиридесет секунди закъсня, пич, ще режем май от заработката“ и „ ако още един път се спънеш като технефес кон, мисли му“ последователно към двете момчета с табли.
Мордехай не можа да се познае. За първи път в живота си остави толкова голям бакшиш. Дали остаряваше?
Прибра се в хотела да напише доклада си с копия до Абигейл Менахем, Нисим Гершон и Изак Израел, кратък и делови:
1. Местоположение, меню, обслужване, менажиране, качества на главния готвач.
2.Изводи относно ситуацията.
3. Предложение за генерално решение – да се прехвърлят всички дялове /разбирай техните/ на братовчед им Бенцион Соломон безвъзмездно, с цел подпомагане на финансовото му състояние след пораженията върху еврейската му същност по време на комунистическите процеси в България.
Следваше запазени дата и час при нотариус. За след три месеца.
Факсът безшумно изпрати посланията до съответните държави в които живееха братовчедите.
След деветдесет дни Абигейл, красива както винаги в сивия си делови тоалет, Нисим, Изак и Мордехай в класически костюми и черни еврейски шапчици на главите влязоха в „Роял“, така се наричаше заведението, което щяха да подарят на Бенчо Соломон, най-младия братовчед между тях. Той ги посрещна с цялото си уважение в самотата на празния салон.
- Нямаше нужда да затваряш заведението, деловата част щяхме да проведем при нотариуса – с усмивка каза Мордехай и се ръкува пръв. После му представи учтиво усмихнатите родственици.
- Не е затворено, работим – отвърна също усмихнато Бенчо.
- Повикай майстор – готвача, бих искал да им го представя – кимна Мордехай спътниците си почти умрели от любопитство.
- Уволних го преди месец, поиска голямо увеличение на заплатата си лакомията. Не мога да пилея така парите си – пренебрежително измуча Соломон докато палеше цигарата си.
Настана мъртвешка тишина нарушавана само от безсмисленото бучене на някакъв хладилник. Мордехай с делова стъпка се приближи до телефона на бара и отмени срещата при нотариуса. Собствеността остана обща. Сградата, беше продадена на добра цена. Парите бяха разделени съгласно дяловете на собствениците.
Мордехай лениво се наслаждаваше на вледенената езерна водка и коктейлната салата с мус от млади копривени връхчета поднесени му лично от мустакатият главен готвач на „Роял“. Да, „Роял“, не се учудвайте! Мордехай го купи чрез подставено лице от братовчедите си. Моментално.
Капиталът не се измерва само в пари.