автор: ivliter

Пред мене на височината
стои дърво от детството познато –
дърво което някога
за мене беше най-голямо –
същински баобаб.
Неповторимо беше.
Защо е станало сега съвсем обикновено,
макар да увенчава още висината,
макар все още да е дом за много птици.
Просъхналата му корона
разкъсала е много пътища небесни
на вятъра под поривите буйни.
И старите пътеки под дървото,
преди широки, днес съвсем са тесни,
притиснати от плевели и бурени високи.
Пак със закачка вятърът
отново ме посреща,
по детски още весел и игрив,
а аз оставам вял и мълчалив,
смеха си разпилял далеч оттук.
Дървото още е пораснало,
но вече то не е за мене онзи
висок разклонен баобаб
под сянката на който
играеше си детството с мечтите ми.