автор: LIANIK

***
Тиха пухена завивка като прашец падаше от небето. Неусетно се заснежаваха покривите на селските къщици, сливаха се в бяло дуварите и калните улички – всичко наоколо придобиваше нов облик и вид – чист и закачлив през деня и призрачно нереален привечер.
Белотата бодеше очите, сърцето туптеше толкова шумно, живо и горещо, че на Емил му се искаше да изкрещи безгласно:” Спри, Спри, Спри!”
Въздухът омекна и вече не щипеше така, както преди да заситни снежният пух от намръщилото се виснало на места, като порутен покрив, сиво небе. Емил беше навил ръкавите на ризата, по която независимо от времето личаха избилите мокри петна от усилието. Ръцете му здраво стискаха сапа на брадвата, замахваха в незавършен кръг и стоварваха острието върху дръвника. Навсякъде летяха трески, чуваше се шумът от пукането на дървото на две, глухото тупване на двете вече разцепени половини в купа. „Жени! – ръмжеше в себе си Емил,- Ни с добро се водят, ни с въже се връзват!” Така му гореше жигеря*, че му идеше да го изгребе отвътре си. Вече час откак се бяха смъмрили с Анка, ма още му не минаваше горчилката. От ракията ли беше, от раждането ли…Ама сам не можеше да познае булчето си. Вярно – играеше му нещо под лъжичката, кръвта му бълбукаше странно, когато я видеше развяла кърпа и гледаща го с ясни, светещи очи. Но време има и за женското му инатене, пък и за мъжкото му право. Ама не…Ходеше пред него, разсъбличаше се, спускаше косите си, но…Всичкото му вреше, жарко му ставаше още повече на Емил. Та какво му беше лошото, като ще се мъмрят да се мъмрят, ала като му се прище да си вземе правото, да си го вземе, пък после да ходи да му се мръщи и върти снага пак. Лека усмивка заигра по зачервеното му лице, като се сети за онази вечер, когато гаврътна ракийката. Ех, каква нощ беше само! Ама с нея си остана. Сърдеше му се Анка, че на сутринта зле и беше, та лежа като болна два дни. Че какво да направи той като не и понасяше първака. Мъж е, изпуска ли ти разгорещила се жена. Право му си беше да си вземе желаното, пък тя му се сърдеше и сега все избягваше да остават сами и бързаше да си легне преди него или пък открехваше вратата, че да нямат спокойствие от други очи.

„Аднô жена може да са сôрди на мъжон хи, точно дуде изсôхне една носна кôрпа, повече не.*” – си мислеше Слава и докато кърпеше старата куртка на Емил, поглеждаше през прозорчето навън, към мястото, където той беше. „От време на време и това беше нужно – малко да се посърдят един на друг младите, та после да им е по-сладко и по мило, като са си двамата. „ – мислеше си тя и хвърляше и по едно крайче към щерка си. Имаха още какво да учат и още хляб да ядат двамата, ма дано живи и здрави да бяха по-дълго, пък и Господ да им помагаше.
На вратата се затропа – силни и отсечени бяха звуците от ударите по студеното дебело дърво. Навън снегът ръсеше като през сито снежинки, влажни и топящи се, когато се посипваха върху главата на онези челяци, които в това зимно време, бързаха да хванат последният светлик и да се приберат по домовете си. Старата свекърва излезе в двора да посрещне гостенина. Не мина време и тя се върна, а след нея завита с блестящо зелен шал с насипани пъстри дребни цветенца по него и дантелен ширит влезе и една жена, препасана с жълта везана със златна сърма престилка, върху разкроената си червена пола.
Анка тъкмо бодеше с дървена лозова пръчка в гърнето, където бавно от няколко часа вряха и се задушаваха сармичките,големи и сочни, колкото пръстчета на малко момиченце. Вкусната пара беше изпълнила стаята с приятна миризма на леко тръпчивият вкиснат дъх на разсол и развареното нишесте на ориза. Сладката пържена мазнина с опушен и изсушен смлян червен пипер покриваше дървената, изработена от бор посуда, притискаща сармите да не се надигнат в гърнето. Сийка бавеше малката Славейка, тананикаше и нежно някаква стара весела мелодийка. Слава плетеше от дебела вълнена прежда калцунки* за зимата и от време на време клюмаше от топлината на огъня. Топлеха тези вълнени чорапи, като че ли си сложил табаните* си, върху току-що затоплен на печката камък, който отдава топлината и кара кръвта ти да се раздвижи.
- Сийо, мори! Я взгляни тука, че тай колай тебе търси. – още с влизането и изтърсването на наметката си от снежният прашец, рукна Старата. Сийка вдигна стреснато глава и впи живите си, блестящи очи в новодошлата. Онази изправи забраденото си мургаво, като въгленова пепел лице и пресрещна погледа на момичето с черните си, прикрили страстен огън очи.
- Да се махаш оттук! Да те прогонят дано, мари парясницо!Да не ти стъпват у селото петите. Одиш ти ма, бодеш сърцето на моя Коста. На него сега си се закачила и като у пийавицу пиеш го, че го сушиш! – изграка изведнъж жената и се засили към Сийка. Изумлението изписана по лицето на девойчето беше толкова голяма, че като че самата Богородица беше видяло пред себе си то. Моминските очи придобиха мътен блясък, лицето избледня като червена черга, препирана от стари времена в реката и сякаш целият цвят, който я правеше човек го открадна някой. Жената беше калайджийката Яца.
От време оно семейството на Коста Калайджията се беше спряло покрай селото и беше намерило препитание като калайдисваше съдините на селяните. С годините успяха да си купят стар каменист харман и да издигнат ниска двукатна постройка и сайван, където да занаятчийстват и да гледат голямата си неизброима челяд. Коста беше най-малкото от десетте деца в родата и само той беше мъжкото, затова и късно се зажени. Яца беше млада, засукана калайджийка от Ямболската околия, чийто тетю я беше продал за добра зестра на застаряващия ергенуващ калайджия. На Коста му беше нужна търговка, а не някаква побелена женоря, затова си избра най-мургавата и не толкова каматна, че и да може да се пазари за откупа. Калайджията не се славеше с голяма красота и ум, в устата му все глупави приказки, щото умът му беше зает с мисли за хубави белолики девойчета, които да пощипва по бузките. Средно висок, жилав и с гъсти засукани мазни мустаци той гонеше четиридесетте, но още се мислеше за млад, вакъл и каматен „козел”, който може да оглежда младите „женски яренца”. Често като се напиеше с неизветрял още лангьор *, който намираше от ракиените казани, срещу калайдисване на някоя отворила се дупка, налагаше Яца с една дрянова пръчка, която си беше издялкал и приготвил за онези чести моменти, когато женската и урсуз уста не млъкваше. След като и нашареше гърбината имаше покой за него някой и друг ден да се налива на спокойствие с мастичка, точеща се като шекерлийски памук в кръчмата на селото. Откакто се случи това със Сийка, мира не му даваше акъла да пипне тази млада снага. Простият му заключен в животинските пошли желания ум, не спираше да чертае сладки като небет шекер* картини на бяла шийка и топли заоблености. Като си пийнеше, че като му се развихреше в главата цяло ято от тъкани цветни пана, показващи все Сийка и нейните млади заоблености, Коста, често премлясваше с устни, като че ли яде най-сладкият и пресен балсуджук*, който твърде много любеше. Предната вечер така се беше подредил още от кръчмето с мастика, че като се прибра и продължи с лангьора, та като взе да ги нарежда как щял да изгони Яца, да я върне на тетьо и, че да си вземе зестрата, защото мъжко не му е още родила, а само три женски. И как ако му хареса как се държи Сийка щял да си я вземе за жена. Страстната калайджийска душа на Яца хрипна, та се запали и онази, забравила последното налагане с дряновицата за кудкудяка срещу Коста. Това доведе до набързо припомняне как играе „ръченица” пръчката и този път изпълнението беше по дълготрайно от предишното. Това озлоби Яца срещу никаквицата, заради която я налагаха така. Пък и срам и позор беше да я върнат в къщата и при родата и. Знаеше тя, че не е нито красива, нито бяла, та щяха да я утрепат, защото вече нямаше кой да я вземе, пък камо ли да даде и една златна пара за нея.Та, тя се впи като пиявица в мислите си срещу Сийка, която възприе като заплаха за живота си. Трябваше да направи така, че да я изпъдят от селото, че да я няма наоколо. Ако можеше би и забила и нож в сърцето, ма страхливата и пресметлива натура не и позволяваше да даде на тази мисъл да покълне в женската и глава.
Засилена и вдигнала ръка срещу Сийка, Яца стовари първият удар и сграбчи девойката за косата.” Умри гадино! Да погрознееш дано, мръсницо!” – ревеше цялото и озлобено същество срещу натрапницата, която заплашваше живуркащото спокойствие на калайджийката.
Сийка сама не разбра, как се обърна почти с гръб, за да опази в ръцете си малката Славейка. Умът и беше само в това и не приемаше да осъзнае думите на жената. Старият, който беше полегнал по обед от врявата се беше разбудил и отворил вратата на стаята. Сега седеше и гледаше със смръщено и почервеняло лице, но чинеше се, че нищо не му се правеше, че да защити своето. Старата, научена да следва волята на мъжа си, също стоеше като истукана в ъгъла по-далеч от развилнялата се. Само Слава захвърли шилата, с които плетеше и се опита да се изправи с недъгавата си нога, че да даде помощ. Изпревари я Анка. Младата жена сякаш летеше. Грабнала дилафа в бързината да опази своите си, тя го стовари върху така и така вече нашарената гърбина на калайджийката.Онази изрева и се опита да се предпази, но отскубна голям кичур коса от плитката на Сийка, която държейки малкото дете, не можеше да се защити.
Изпотен, уморен и обезверен от непрестанното си желание към булчето си, Емил на първо време не осъзна врявата, която идеше от къщата.Едва захвърлил брадвата и не успял да се приближи до вратнята се сблъска с някого точно отпред. Погледите на Анго Партиецът и Емил се впиха един в друг. Двамата мъже безгласно се разбраха, сами осъзнали, че и двамата са се запътили натам, накъдето ги води сърцето за най-милото им. Но още не пресегнали към вратата, за да влязат, тя се отвори с трясък и от нея изхвърча калайджийката, бутана,дърпана и налагана от Анка.
- Как смееш?! Как си позволяваш, черна врано, да ми роптаеш в дома? – крещеше младата жена на Яца. – Вън! Да те няма! Ще да налиташ на родата ми, на моето си имане, на живота ми!
Двамата мъже в потрес се отдръпнаха от пътя на разбеснелите се жени. Нямаше смисъл от слова – видеше се кой надделяваше и кой беше подвил опашката. Емил не знаеше какво да стори - хем го напушваше на смях, хем на яд срещу никаквицата, която беше създала глъч и кавга в дома му. Ама пък не беше виждал така булчето си. Кърпата се беше смъкнала от главата и тъмните къдрави кичури коса бяха изскочили от хлабавата плитка и разбесняло бяха щръкнали в унисон с ядния блясък в очите на младата жена. Чудо!? Кой би помислил, че тихата, скромна и мила жена, търсеща малко разбиране, топлина и обич, ще да стане страшна ламя?
„Отстъпление?” – запита с поглед Анго, срещнал блесналите очи на Емил.
„ Давай назад, брате! Ма полека, че и нас може да ни опънат по един дилаф!” – смеейки му отвърнаха те. Двамата едновременно се отдръпнаха от пътя на връщащата се развилняла се отведнъж Анка. Младата жена се спря точно до тях,от полуразтворените и устни се вдигаше пара от горещия дъх, по тъмната и коса просветваха бели снежинки и само след миг се превръщаха в блестящи капчици, върху, които отново попадаха други кристалчета. Тя изгледа първо единият, после другият, а ръката, която още стискаше желязото и част от косите на Яца калайджийката, трепна. Емил не чака подкана, даде кръгом и се запъти към навеса с дръвника и разцепените дърва.
- Аз на помощ съм дошъл. – смотолеви извинително Ангел и го последва , като в движение свали горната си дреха и нави ръкавите си до лактите. Зад гърба му се чу трясването на вратичката и той изпусна в пара стаения си дъх.
В стаичката се чуваха пискливите хлипания на Славейка. Старите мълчаха замръзнали по местата си. Сийка трепереше гушнала малката до сърцето си. Чак сега умът и осъзна страшната истина – тя вече беше раздрана мръсна кърпа в устите и умовете на хората, която трябваше да се изхвърли или направо изгори, защото един път хвърлена на земята, всеки щеше да си трие калните подметки в нея.
Навън планината кротко се гушеше под новата си премяна. Тук-там някое обагрено в есенни краски листо,замръзнало, но останало като по чудо на клона на някое дърво се срутваше и падаше на земята под тежестта на накацалите като пчели на дъхаво цвете, мокри снежинки.

Следва...
_________________
* „Аднô жена може да са сôрди на мъжон хи, точно дуде изсôхне една носна кôрпа, повече не. - Една жена може да се сърди на мъжа си, не повече от точно толкова време, колкото да изсъхне една носна кърпа .

* балсуджук* - сладкиш сладък салам.

* небет шекер - вид захарни кристали.

* лангьор - последно изтеклата слаба ракия от казана.

* дилаф - желязна щипка за печка, мн. дилафи, (два) дилафа, м. Диал. Дълги щипци за хващане на горещи предмети или за разравяне на огъня; маша.