автор: Shrike

по Rosalie (https://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=190563)

Очите събуждат крехки пукнатини в плоскостта с поклащащи се дъски. Настръхнали цветни вероятности по кедровите корони. Смеят се без звук. Смеят се слънчевите зайчета по гръбнака на летящи вълни към лилиите на сингулярността.

Формата ми е размита от времевите приливи, извивам грациозно шия към еднокракия капитан и поднасям кипящ ром. Устните трептят в морзов такт и всички течности се завихрят Кориолисово към ръба на предметите. Обядът е разгулен и гласът глъхне в разточителна тишина от изобилие, глъхне...

Равнината се гърчи под напора на северните ветрове. В концентрични спирали по ириса на угасващи зеници. Само птиците са впили криле в хоризонта, залезът избледнява, плиснали светлинни отражения катерят мрака, смехът е осезаем, разтваря се отвъд.

Аз се вторачвам в чашата с рома, не бързам, не още. Какво като стрелките са пронизали лилиите, радиото пулсира с когнитивни сигнали, лулата на капитана прелива от съновидения.
Аз седя и те чакам. Гола. С гердани от диатоми, с пръстени от ултразвукови триплети, очите ми сонират и зеленеят, под сърцето ми избиват сълзи, под крилете – небета.