автор: heel

Желанието да свърши някаква полезна работа накара Карина подхвърли:
– Аз ще покажа апартамента на клиентите. Никакъв проблем.
– Не, мила, не, не искам да те ангажирам – отвърна съпругът й Никола. – Сега трябва само да си почиваш. Ще им обясня, че съм зает и ще се уговорим за друг ден. Какво толкова…
– Само ме закарай там, след като свърши огледът, ще ти звънна да дойдеш да ме вземеш. За мен ще е удоволствие…
Никола погледна скептично прикованата си към инвалидна количка съпруга и поклати глава.
– Искам да си гледаш здравето.
– Аз пък искам да помогна, не разбираш ли, че умирам от скука!
Той се поколеба. Направи кисела физиономия и рече:
– Добре. Ще звънна да им кажа, че ще ги чакаш ти там.
Два часа по-късно Карина вече бе в апартамента на покойната си баба, който бе обявен за продажба. Задъханият от пренасянето на количката и ползвателката й Никола си тръгна. Клиентите трябваше да дойдат след половин час.
Карина се почувства странно от факта, че е сама. След инцидента, при който един мотоциклет я помете, размазвайки лявото й коляно, тя постоянно бе имала до себе си близък човек, на чиито грижи да разчита. Но пък това не можеше да продължава вечно. Редно бе да свърши нещо полезно. Просто щеше да отвори на клиентите, да ги разведе из апартамента и да им даде информацията, от която се нуждаят. Фасулска работа. После щеше да извика Никола да дойде да я вземе с колата.
Чакането я изнервяше, още повече, че трябваше да кисне в проклетата количка с изпънат неестествено крак и да гледа как стъпалото й се поклаща безпомощно при всяко по-рязко поместване. Отново я хвана яд, че се е докарала дотам, че да не може дори патерици да ползва. Каза си, че нещата скоро ще се оправят и се намести по-удобно, защото гърбът й бе започнал да се схваща. Клиентите закъсняваха.
По едно време някой звънна на вратата. Карина забута внимателно количката в опит да щади коляното си, което вече хич не обичаше резките движения. Замота се при вратата, защото тя се отваряше навътре. Все пак успя някак си да се справи.
Отвън стоеше костюмиран мъж на около петдесет години. Имаше късо подстригана прошарена коса и крив нос, който, като добавим и студените сиви очи, му придаваше хищен вид.
Карина се усмихна притеснено и му направи път да влезе. Той изгледа критично гипсирания й крак, който висеше на специален колан, привързан за монтирания на количката Г образен винкел. Сякаш щеше да купува него, а не апартамента. В този момент Карина си даде сметка колко странно изглежда с тези странни ортопедични приспособления. По бузите й изби нездрава руменина.
– Вие ли ще ме запознаете с апартамента? – попита мъжът и сбърчи нос при вида на умрялото цвете до вратата към зимната градина.
– Да, да, всичко ще ви обясня. Площта е 103 квадратни метра, в които не са включени идеални части. Сградата е строена през 1953 г. Както виждате, таванът е много висок. Покривът е ремонтиран преди две години…
– Вие тук ли живеете? – попита той.
– Не.
Мъжът хвърли едно око на спалните, тоалетната и кухнята, след което обяви:
– Много е занемарен този имот.
– Да, но няма смисъл да се прави ремонт при положение, че е за продажба.
– А вие защо го продавате?
– Така решихме ние собствениците.
– Дайте да видя нотариалния акт.
– О, господине, нямам навика да разнасям документи напред-назад – отвърна Карина, вече доста раздразнена. – Разбира се, ако се стигне до споразумение, ще ви предоставим всички налични документи.
– Ама вие може да сте някакви мошеници.
– Не сме мошеници, господине.
Той изсумтя.
– Каква беше цената?
– Съпругът ми ви я е казал, убедена съм.
– Ама вие да не мислите, че ще дам осемдесет и пет хиляди за тази гробница! Да не сте луди!
– Не сте длъжен нищо да давате. Поискали сте да ви видите апартамента…
– Най-много шейсет хиляди. Даже толкова не заслужава.
– При това положение съжалявам за изгубеното време, както вашето, така и моето.
– А вие, госпожице, как пострадахте?
– Госпожа съм. Това мисля, че изобщо не ви касае.
– Как да не ме касае? Може нещо тук да се е срутило, я греда, я плоча, или пък асансьорът да е пропаднал. То тук човек трябва с каска да ходи. За мен здравето е на първо място.
– Спокойно, блъсна ме мотор, а сградата е в перфектно състояние.
– Вижте, давам ви шейсет хиляди, веднага, без никакво забавяне. И то само защото сте ми симпатична. Предполагам, че за лечението ви са нужни средства…
Карина сведе глава. Идеше й да закрещи от възмущение, но той бе прав, трябваха й двайсет хилядарки за операцията, която отлагаше вече цял месец. А лекуващият й лекар бе казал, че ако не се вземат мерки навреме, може да се стигне до ампутация.
– Добре, разбрахме се, утре съм готов с парите – продължи мъжът. – Никакви предварителни договори, направо при нотариуса. Но трябва да направя проверка за тежести. Все пак … всякакви хора има.
– Но апартаментът струва много повече. Дори сегашната цена е отлична – проплака Карина.
Мъжът се приближи и я потупа покровителствено по рамото.
– Здравето на първо място, госпожо. Не всеки може да извади веднага пари, така че… Иначе кой знае колко време ще се мъчите да го продадете.
Карина срещна хищния му поглед и тогава нещо в главата й прищрака.
– Не, няма да стане. Апартаментът вече не се продава.
– Какво?
– Просто не се продава.
– Защо?
– Защото мразя тарикати, затова! Знаете къде е вратата. Ще ви помоля да я затворите след себе си.
– Това блъф ли е, какво е? – изсъска онзи.
– Не, съвсем сериозно говоря.
Той скръсти ръце и се надвеси над нея. Очите му святкаха. Устните му потреперваха от гняв.
В този момент Карина се почувства адски безпомощна и съжали за острите си думи. Ако той я нападнеше, тя нямаше да може да се защити. Ледената ръка на страха запълзя към гърлото й. Той мина зад гърба й, явно за да й причини още по-голям дискомфорт. Кокалестите му длани легнаха върху дръжките на количката. Смрадливият му дъх гъделичкаше врата й.
Карина се бе сковала от напрежение. Каза си, че не бива да извръща глава назад, за да не проличи, че уплашена.
Той зашепна в ухото й:
– Знам, че с теб можем да се разберем. Ти си добро момиче. Нали така? Няма значение дали съм ти симпатичен или не. Важното е да направим сделка. Защото ти трябва да се погрижиш за здравето си. Такова хубаво момиче, а в инвалидна количка, като някоя грохнала бабичка. Бива ли такова нещо! Хайде да се поразходим из апартамента, за да видиш колко ремонти са нужни. – Той забута количката. Вероятно искаше да покаже на Карина, че е под пълния му контрол.
Карина присви очи от болка, когато колелата изтрополяха над прага на спалнята.
– Моля ви, внимателно, боли! – изстена младата жена.
– О, извинявай, миличка, толкова съм несъобразителен.
Той я разведе навсякъде, като обясняваше колко е отвратително всичко и колко много пари трябва да се налеят за ремонти.
Тогава Карина направи най-логичното нещо, което можеше да се направи. Каза, че е съгласна.
– Добре. Така да бъде. Ще говоря с другите собственици и ще се опитам да ги убедя да сключим сделка на тази цена. – Идеята й бе да се отърве от този очевидно опасен човек. Нямаше намерение да се съгласява на унизителните му условия. После можеше да пусне оплакване в полицията…
Той я изгледа подозрително. Усмихна се, но очите му си останаха студени.
– Нали не ме будалкаш?
– Не. Нужни са ми спешно пари.
Той се почеса зад ухото и отиде до прозореца. Постоя няколко минути там, загледан в гъмжащия от коли булевард.
Карина имаше чувството, че ще полудее от тревога. А дали просто не трябваше да вземе парите и с тях да реши здравословния си проблем? Та нали здравето е най-важното?
– Чудесно – каза той, обръщайки се. – Искам да ми пратиш копие от документите. Аз ще запиша час при нотариус.
– Добре.
– С кола съм. Искаш ли да те хвърля до вас?
– Не, не, уговорила със се с мъжа ми да дойде да ме вземе. Само ме върни в хола, моля.
– За теб винаги – ухили се той и забута количката.
Карина въздъхна с облекчение.
– Хайде чао – каза той и… ритна силно предното колелце, което веднага изхвърча. Всичко се залюля. Болката в коляното бе неописуема, сякаш нещо вътре се бе раздрало. Карина се сгърчи и запищя.
Мъжът се пресегна и повдигна потреперващата й брадичка с показалец. Изръмжа:
– Гледай да не се отметнеш! Струва ми се, че имаш подобни намерения. Аз не съм вчерашен, да знаеш. Нямаш представа колко такива като теб са ми минали през ръцете. Ако ми извъртиш номер, ще уредя да ти счупят и другото краче. И никой няма да може копче да ми каже, защото ще имам желязно алиби. Друго. Клепали са ме в полицията, но винаги съм се измъквал. Прави си изводите. Така че взимай колкото ти давам и влизай в болница да те сглобяват. Знам къде живееш. Аз всичко проверявам предварително. Улица „Сияйна“ №10, нали? Не ми кокори такава! Ето ти визитната ми картичка. Чакам документите!
Той отдръпна пръста си от брадичката на Карина, прокара длан по гипсираното й бедро и се усмихна някак замечтано. Тръсна глава и се изправи. На тръгване уж без да иска закачи стъпалото й, после хвърли поглед през рамо, явно за да се увери, че Карина се е сгърчила от болка.
– Чао, сладурано. До утре.
Останала сама, Карина си поплака, после измъкна от бюфета една отворена бутилка вино и пи, докато болката в крака не стана малко по-търпима.
Извади телефона си и се обади на Никола.
– Приключихме. Човекът хареса апартамента и иска да го купи. Шейсет хиляди евро, договорихме се. Да, малко са, но това е положението. Не мога да чакам повече. Голяма мъка е с този крак, ето днес пак ме скъсва от болка… Да, знам, че всичко ще се нареди. Много си мил. Утре сме при нотариус, така че гледай да се измъкнеш от работа. Е, жал ми наистина за апартамента на баба, но … какво да се прави. Благодаря ти, че проявяваш разбиране. И аз те обичам. А, едното от предните колелца на количката изпадна, ще трябва да го оправиш. Добре. Чакам те. Гласът ми? О, сигурно съм настинала. Да, довечера ще пия два аспирина.