автор: Kanegan

Беше горещо и дъждовно лято.Объркани и уплашени за своето жалко съществуване люде бързаха да се заситят, осигурят, подплатят с всичко.Като за последно.Сякаш идваше краят на света.Работех в неуютна закусвалня.Пак за пари, без да се вслушвам в поривите на сърцето или живота на душата си.Беше тежко и безумно, недоволно време.Потиснатите ми емоции ме разяждаха, като гнилостни червеи, а душата ми бавно боледуваше,клонях към своята смърт.
Озверели колежки ,озлобени отношения , не знам, как бе милостив Бог, за да търпи подобно двуличие в името на едни "книжки".С които се чувствах по- красива с новите рокли, лъскавите чехли, нова чанта или шарено бижу.Душата си иска своето.Докато изведнъж се разбунтува всичко в мен и си казах:"Стига!"Шефът се въртеше около мен,развоалирал чистота на душата ми, почтеността в действията ми, невъзможността да ме удавят в блатото на пороците, или да се поддам на неговите "мъжки" пориви.Ужасът, който изживях бе поредният урок, който ме научи на много неща и ме сложи на мястото ми... Появиха се картините с пръсти, цветни,леки ефирни от отвъдните светове.После поканата на нея Виолета. Беше горещ ден от август, купето беше спарено и задушно, като африканска пустиня, а горещите вълни ме обтягаха в обръча на страданието...Ето и спирка Асеново.Слизам на нея, по белите варовикови камъни.Виолета е с вързана коса и младолико излъчваща свелината от душата...Намираме се, почваме да се надпърхваме с радост и поемаме нагоре по пътя. А той няма край, разказ след разказ.Снимка край цвете в цикламено, радост от шума на реката, нахалство на дребни мушици, и пак разговори на душата за музиката...Нагоре слънцето ни жари, диво зайче е по- уплашено от двете ни,жълъдите са красиви с рошави зелени калпачета.Шипките са с вкус на природен шипков мармалад, и слънчево кисела жилка.Глоговете са сладки и подкрепят сърцата ни,от което имаме най- малко нужда в момента.После след няколо покани да ни карат, и купища остри завои се подава селото.Визитка за красотата му е първата къща на белгийка.След двадесет метра се виждат двете къщи първо на Петър, покойният доведен син на Виолета, а след това виждам табелката за нейната наследствена къща като паметник на културата.Влизам в една най обикновена на пръв поглед къща.Дворчето е с избуяла трева.Пътечката не се вижда, но терасата с дървени стълби и обков ме пленява...Влизаме под навеса и уморените ни души отдъхват.Ето стоплената манджа ме засища и тръгваме към местния извор и могилата.Там Виолета, всеки ден посреща изгрева, а сега из пращаме слънцето.То сияе, изпраща ни червени фигури, снимам светлите същества и чувам "О соле мио".Сядаме на тревата и изчитаме стихосбирката в ръцете ми.Мащерката простира аромата във въздуха, ние сме отворили дробовете си и дъха ни спира...Поемаме по пътечката под ореховите сенки и цикламовите хурки.Вещо разказвам за познатите билки и котешката стъпка, като любима билка на Левски,ригана, бабините зъби.Стигаме чешмата,отдалече водата пее,чака ни, търси душите, на които да разкаже вечерната си история...Виолета с болка разказва, как всяка сутрин почиства по малко тревица, за да открие чешмените корита.Пълним съдовете и поемаме по пътечката от другата страна на селото.Вечерта неусетно се спуска над хълмовете, долу реката шуми и дълбокият хлад се простира към върховете.Сядаме и решаваме да видим другата къща.Едва напипваме стълбите и ето стаята с пирамидата.Лягам с удоволствие под пирамидата, за да усетя енергетиката...Слизаме пипнешком на долу, а стълбите проскърцват.Щурците свирят не само неуморно, а надсвирват покоя.Понякога чувствам тишината как ме кара да обезумея отудоволствие,неконтролируемо, но в него чувствам душата си.Боже, жива е щастливо ми е ...Ето решаваме да продължим разговорите си на дълбоки духовни теми.Сипва ми бяло вино с 22 билки, а жадната душа пие на дъх...Шест чаши вода утоляват пожара в мене...После се качваме да видим музейната сбирка...Тук всичко говори...На някакъв стар език, който те свързва с корена...Ето дипломите на съпруга и адвокат.Те са със стария правопис и тройките се броят за петици или шестици, защото професорите са завършили във Виена или Европа.Виолета на снимка със 35 години по-възрастния и съпруг.Не знам, не мисля само чувствам и поглъщам духовна храна...Стара цигулка, старо канапе, стари фотьойли.В другата стая е огнището,стари дървени лопати за мятане на хляба, нощви, дъска, лавици, едва дишам.От старата къща съборена из основи от земетресение остават руини.След сърдечната загуба на съпруга и, сама започва и я възстановява.Просто намира една бележка в тефтерчето на мъжа си за желанието му да направи от родната си къща музей.Бил е първият адвокат в селото,изучен след загубата на брат и сестра.Виолета събира майстори да изплетат пръчкии започва да маже с кал, с ръце на оперна певица...Влизам в другата стая.Тя е спалня, извезани от най- фина материя нощница, риза за мъжа,гледам стара ракла с обем за две триризи и рокли ...В един живот това е достатъчно...Омагьосана съм.После сядаме пак на хлад.Виолета ме подканя да пиша в книгата за впечатления.Няма я душата скри се омагьосана в орехова черупка.Питам я какво да пиша, мълчи..Качвам се пак по стълбите и сядам пред тетрадката, пак питам душата и започвам нещо от рода на:Тука няма време, минало,настоящо, бъдеще.Има само любов.Така ме води сърцето да оставя тези слова.Любов отвъд времето, пространството от Вечността, любов между две души на Виолета и Никола.Дай, Боже всекиму такава любов!Виолета ме настанява да спя в стаичката в долната пристройка.Виждам мандала и ахвам, а от прозореца от малък портрет ме гледа Учителят.Думите са излишни.Лягам, но сънят не идва.Мирише ни на старо и хубаво.Изведнъж се сещам за рождената дата на съпругът и 30.06.1910г.,жизнен път-господарско 11.Бил е на лекциите на ПетърДънов на Изгрева.Случайностите са закономерности, луната с меден отенък отгоре цяла нощ ми светеше.Провираше се из листата и клоните на дърветата.Не спах, три часа бяха достатъчни.На сутринта поехме към гара Асеново...Душата ми беше оживяла или възкръснала за нов живот, намерих я, плаче ми се от щастие...