автор: swetulka

посвещава се на летящите хора

Запази ме, Боже -
не от бръчките
по овехтялата ми
кожа,
че са белези
от рани преболели
и усмивки,
кътани от време -
смачкани ,
но светли
някак оцелели…
А ме пощади от тези,
сгърчените във душата -
дето блъска се и стене
от страха
да се изправя;
запази ме от търга
на знамената;
от фалшивата позлата;
да не се удавя
във приятелствата
бивши
и любови
„печеливши”!
Но най-вече -
от печалните окови
на посредственост
унила,
трепетното чудо
заменила
с леност
в лъскави одежди;
радост - бликащите
ручеи сребристи
с безразличието -
блато безнадеждно.
Мирисът на делника,
вкусът – „приятно-сладко” ,
ала бавно
ден след
ден...
губя себе си
и Бог,
и смисъла
свещен…
В тишината
преди утрото,
когато
се пробудя
и го чакам
да осъмне
в мен...
и тогава
се измъквам,
и макар за кратко,
се издигам и летя -
тъй свободно, безметежно,
както никога не съм
и мислила,
че мога!
Но къде?! Кога?!
Времето се свива
във фуния строга
и засмуква
с безпощадна турболентност
небосвода…
…писано хвърчило…
…къщата на село...
и оназ зелена пейка
от която ръкомахат
рошави мечти
и с весел смях
звънлив
светулките ловят…
После профучават
влакове и гари…
някой хлипа на портала,
бариерите са оглушали,
стари…
и откраднати целувки
шеметно летят...
все надолу във спирала
като шарено торнадо,
все по-ниско, по-нататък -
няма как да спрат…
…плаче бебе жаловито,
не престава -
трудно зъби никнат…
… по площада
веят знамена и вият,
викат…
Всички май са полудели!...
После става тъмно.
Тока ли са спрели?
Не, от бурята е.
Сякаш поотмина?
Твърде, твърде ...тихо.
Тъй е във окото - знам.
И вълните на морето
се стаиха -
мъртви сякаш са
от горест.
Чакат без надежда…
Вече
утрото да ги разбуди,
черната прокоба да прокуди…
Лодките отплавали са
надалече
подир вятъра -
в платната да го хванат,
че платната им без вятър са
ненужни.
Ще посрещат
с юлска песен
изгревите теменужни
там…
Някъде накрай света!
Тука … изгревът се бави.
Почвам да разбирам -
утрото са отменили.
Как!? Кога!?
Кой утрото владее?!
Съмва ли,
или пък нощ е
и съм в рекламни
някакви сегменти :
хора-множество
се смеят
и натрапчиво, безкрайно
пеят :
„…кредит срещу „утре” с лихва
без фиксирани проценти…”
Колкото устискаш -
ако искаш!
Стискай!
Зъби и юмруци.
Стига да ги имаш още…
-Ама чакай!
Щеше да летиш!
-А, да.
Искаш ли да дойдеш с мен?
Не се плаши! Ела!
Крилата ми са здрави.
Поопърпани са малко
и не много естетични,
ала кърпя ги редовно
и ги проветрявам - хем
срещу мухъла -
така, профилактично.
Хайде, давай!
Заедно ще полетим
високо … надалеко…
Мракът се прокъсва,
изсветлява
и луната
в сиво вече тлее,
хоризонтът
кървав просълзява,
но мъглата ни обвива леко, меко
в сребърен воал
от паячета сръчни плетен
да ни пази и люлее…
Ще се реем сред простора…
Пусто, необятно… няма хора…
Птиците и те сънуват още
и изрядко се обаждат
с най-изкусния си
птичи химн...
Крачка - две ... Засилваме!
Летим!
Вятърът ни грабва и нагоре,
все нагоре …и нагоре…
…а-а-а-а-а-а-а-а-а…
И крилата изплющяват,
а краката ни олекват -
сякаш облаците газят...
и се веят … ве-е-еят...
А пък ние във екстаз
крещим :
„Боже!!!
Аз - високо литнала прашинка!
Аз - душа от вятър,
дим и буря, слънчева надежда…
…страх и разкаяние...
и дързост и мечта...!
Благо-да-ря-я-я-я!!! “
А Земята мъничка отдолу,
нарисувана с пътеки
и посипана със мигащи къщурки,
ни припомня колко крехък
е светът
и имаме едничък миг
за да го зърнем!...
… и безплътни, леки
вятърът ни носи все нагоре
тръпнещи, възторжени…
нищожни мижитурки…
Искащи да се завърнем…?
Скоро!
Храз!
Вятърът ни блъсва
в сянката на облак
и пропадаме внезапно!
Струи ни прорязват! Мраз!
Отрезвели … мъничко тревожни…
Но държим крилата!
Синкав и далечен
долу лъсва
непознат, миражен свят…
Шеметно летим обратно …
Планини, скали, гората …
оживяват в цвят.
Всичко засиява…
Съмнало е!
Светят в розово и златно!
Приближават, приближават…
…приближават…
…само метри някакви остават…
Свиваме крилата!
Те увисват бавно … неохотно,
вятърът им се изплъзва
и кръжим над
тъжните дървета
клоните размахали за поздрав,
но в земята приковани
доживотно…
Ето - приземяваме се! Вече!
Следва удар! Сблъсък. Твърдост.
…странна тежест след небето.
…и пристъпваме
с крака несигурни и „меки”,
да прохождаме пак
ще е нужно...
И … това е.
Разотиваме се -
кой където...
Всеки в своята пътека…
И ще се изгубим
като чужди…
***
Обещавам - няма да боля!
Нали?
До после.
***
После ли?
Отново ще летя!
А ти?