автор: esperanca

БОЛКАТА
Ком - Емине

https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/40122544_2082364058461511_5047346159241134080_n.jpg?_nc_cat=0&oh=901d73cb043ba968d78cb905a2ceae42&oe=5BF81EA2
Не зная, че мога да нося раница от дванадесет килограма по девет-единадесет часа на ден. Не зная, че мога да изминавам тридесет и седем километра по пресечен терен с положителна и отрицателна денивелация под парещите лъчи на слънцето и брулещия вятър.Това, което наистина не зная е, че не познавам болката. Опитността ми през петдесет години живот ме караше да мисля, че няма нищо, което може да ме изненада. Предстоеше ми да разбера колко греша.
Когато болката дойде, беше съвсем различна от всичко, с което се бях сблъсквала до момента. Силата й е така опустошителна, че изпразни сетивата от опитности, знания, умения и воля. Всичко възпитано и надграждано през годините отнесе още с първия удар. Останахме само аз и тя, лице в лице, вторачени в друга, от упор. Нямам опорна точка. Подвизите на всички стоици - Зенон и Марк Аврелий, които си пазих за случая изглеждат като рисунки от детски комикси. Дори летецът Алексей Мересиев от повестта на Борис Полевой „ Повест за истинският човек”, който върви с измръзналите си крака през снега и се спасява в суровата руска зима, за да се научи отново да лети с ампутираните си чуканчета се скри между прашясалите томчета в библиотеката и се превърна в литературен герой. Нищо от историите по действителни случаи до приказния герой от детската книжка, който къса месо от петите си, за да храни орлите, които го извеждат от долната към горната земя, когато храната в коша свършва, нищо не остана. Сама съм и бързо разбирам, че това няма да ми се размине. Няма друг изход, освен да мина през него. Лицето ми се стяга в строга решителност, раменете се изправят, инстинктивно заемам леко разкрачена поза, за по-добра устойчивост. Като видя, че се приготвям за битка, болката прихна да се смее. Както стои изправена срещу мен, лицето й започна да се размножава. Всеки нов образ носи част от първоначалната болка, към която се прибавят различни черти от все по-свирепи и безмилостни характери. Като видя, че започвам да се обърквам, смехът й премина в кикот, който блокира и без това шокираното съзнание. Въпреки ситуацията да изглежда изгубена, трябва да си наложа да се овладея. Не зная, че болката има толкова много лица. Затварям очи. След като не виждам всичките й разновидности, съзнанието започна да я приема като едно огромно цяло, което е изпълнило пространството около мен и ме атакува с хилядите си пронизващи копия. Предстои ми да позная всички разновидности на болката, тяхната сила, времетраене и поражения. Не зная, че мога да й издържа , да се науча как да живея с нея и да я превърна в инспирация на сила за движение напред по пътя към изгрева. Не зная, че има част у мен, която още не познавам. Разбирам, че за да позная лимитите на личните си граници, трябва да има ситуация, в която си мисля, че няма да се справя и се страхувам от нея. Когато наистина стане тежко и непоносимо, да няма друг изход, освен да остане в нея. Отвъд страха, неувереността и колебанията се утаява и избистря истинската личност, която свободно чертае границите на собствените ми възможности. Когато падне автоцензурата, изградена от правилата, които ме превръщат в удобна за обществото, изплува истинската същност, съблечена от скроените по еталон дрехи. Онзи неповторим набор от качества, които определят личната индивидуалност. Затова, когато болката дойде, тя пристигна със силата на моя характер, непоколебимостта в решенията, волята да устои до край.
Първите три дни адреналинът здраво ме държи. Вечер умората пулсира по цялото тяло, бъка в изранените ходила, а сънят не идва. Лежа удобно в хладните чаршафи, взела поредното разтворимо прахче упсарин с витамин С, с което гася треската. Всеки ден вървим от девет до единадесет часа под жаркото слънце и обрулващия вятър. Не усещам прекалено тежко жегата, но вечер, след банята и обгрижване на ходилата, обработване на раните, мазане с кремове и антибиотични спрейове, треската неизменно се появява. Хем ме хвърля в огън, хем ме тресе от студ. До три часа се въртя в леглото и нямам търпение да тръгнем, а когато алармата звънне сутринта в пет, нямам повече от два часа сън.
Първата сутрин на старата хижа Ком бе силно емоционална. Едва овладявайки емоциите, тръгваме към познатия връх. При седловина Фунията между върховете малък и среден Ком оставяме раниците и поемаме към върха, за да вземем символичните две камъчета. Освободена от тежестта, вече нищо не може да ме удържи. Избързвам напред пред групата и цялото ми същество се стреми към върха. Когато стигам до барелефа на Иван Вазов и протягам ръце към пилона, от който се вее знамето, душата ми се плисва над простора, почувствала се у дома. Вятърът я грабва и я разстила до хоризонта, където билата и слънцето я приветстват с „ Добре дошла у дома!”. Всичко тук ме помни: върхът, камъните, тревите, слънцето все едно е същото като от онази зима утрин на Игнажден, когато за последен път посрещнах изгрева тук, преди година и половина. В този първи ден, болката деликатно напомни за себе си, с онзи тих нюанс на неописуема красота, свобода и щастие, които преливат сетивата, препълват съзнанието в една над човешка любов, която изпълва пейзажа. Чувствам се благодарна и смирена, че съм част от картината.
Обещала съм си да контролирам емоциите, защото ако се оставя те да ме владеят ще допусна грешка.
Случва се при най-добри намерения да не спазим обещанията, които сами си даваме. И допускам грешка още втория ден. Адреналина, нетърпението, динамиката - забравям да превържа предварително местата на ходилата, които ще бъдат най-натоварени, за да ги предпазя от плюски и рани.
Ден втори от творчески дом Петрохан групата тръгва към къща за гости гара Лакатник. Болката ме удари безкомпромисно от три страни още в първият ден, в който има сериозен преход от тридесет и три километра за девет часа. И не си тръгна до четиринадесетия ден, време, за което опознавам всичките й лица, дълбочината, пораженията и силата й. Вчерашният ден с изминалите деветнадесет километра от старата хижа Ком до творчески дом Петрохан са като разходка в парка.
Желанието е силна инспирация за действие. По-силна от него може да е само болката. Това е единственият начин, по който да надмогна блокадата, в която ме постави тя, като ме атакува от три страни. Проблемите в коленните и глезенни стави съм предвидила към десетия ден, но ме връхлитат още в първия ден на сериозен преход. Все едно някой промуши през коленете ми ошипени метални лостове, които върти в противоположни посоки от двете страни. При всяка стъпка усещам как шиповете смилат месото и трошат костите. В образуваните улеи и дупки друг щедро налива разтопен, врящ метал, от който месото цвърчи и се изпарява стопено. Двете болки се сплитат и се спускат по нервните разклонения към ходилата, където ги пресреща и се вплита с тях третата болка от локвещите рани. Те не се образуваха на предвидените от мен места, а върху участъци, където не очаквах. В края на деня се изправям пред сериозен проблем, който до края се задълбочи застрашително: на лявото ходило, в областта на възглавничката от пръстите до свода към петата се е образувал огромен мехур, който след като заших/ прави се нещо като дренаж, през кожата се прокарват няколко конци, бод тропоска, като се оставят свободно да висят, така течността се оттича и не се задържа/и промих,вечерта и през нощта оставям да диша на въздух, сутрин ставам в пет часа, за да промия,намажа и превържа цялото ходило в нещо подобно на партенка, която поне малко да осигури стъпване на меко, което в никакъв случай не омилостивява болката. Тя гори, свисти и съска при всеки допир на ходилото, затова гледам да стъпвам бързо и да не задържам крака дълго върху земята. А сме едва втория ден...
Ден трети: от гара Лакатник до хижа Лескова. Наколенки и наглезенки на двата крака. Мажа с обезболяващи кремове и пръскам с антибиотични спрейове. Мехурът на лявото ходило расте. Цялото ми тяло е оголен нерв и не усещам нищо друго, освен огнената болка в краката. Километрите, раницата и жегата нямат значение. Не усещам умора. Само блокираща сетивата болка, която ври и клокочи.Не взимам никакви успокоителни, пазя ги за времето, когато ще стане по-зле. Все още удържам и търпя болката. При всяка почивка свалям обувките, които са се врязали в ходилата, въпреки че съм ги купила един номер по-голями. При събуването, крайниците се изпълват с кръв и това усилва болката до писък навътре в мен, който пили мозъка. Затварям очи. Черни кръгове и огнени езици се мятат под клепачите. Свалянето на чорапите е като одиране на кожата. Почиствам ходилата с мокра кърпичка, подсушавам и мажа обилно с крем. Краката ми са като смляна пихтиеста маса. Без да ги гледам обувам чорапите и прибирам в обувките.
Ден четвърти: от хижа Лескова до Витиня, тридесет и пет километра за единадесет часа. Последните седемнадесет километра са спускане по трошокаменна настилка. Камъните размазват ходилата. Балонът на лявото стъпала вече няма накъде да расте, затова започва да дълбае навътре. Вечерта под душа ми прималява. Водата вместо да облекчи, усилва болката до мълчалив писък. Няколко пласта кожа липсват, останалите слоеве са силно накълцани, на три места зеят дупки, през които месото цъфти. При спускане коленете се натоварват усилено, въртеливите и парещи болки в тях се съревновават с болката в ходилата. За да ги облекча, слизам леко прикляквайки, така товаря мускулите между коленете и ханша.В края на деня тялото ми се състои от крака, които от хълбоците до върха на пръстите бъкат, пулсират и врят. Въпреки студения душ долните крайници горят и кремовете попиват бързо , като се изпаряват без да усетя какъвто и да е ефект. Ноктите на палците са от лилаво до черно, със сигурност ще паднат, дано поне не е по време на прехода. Не взимам успокоителни. Решена съм да удържа.
Ден пети : от Витиня до Кашана и всеки следващ ден, някак си се научавам да търпя болките в коленните и глезенните стави. Дори свалям наколенките и глезенките и въпреки това вървя с темпото на групата без затруднение. Ходилата ми с всеки изминал ден придобиват все по-окаяно състояние. Въпреки задължителните грижи, които полагам за тях всяка вечер и сутрин, не изпитвам никакво облекчение. За един, два дни ми се стори , че раната в лявото стъпало е спряла да се разраства, когато неочаквано на трети ден дупките се издълбаха още по-навътре и при една от почивките установявам, че обувката ми е пълна с кръв. След този ден някак от само себе си спирам да полагам усилие, за да понасям болката. До сега цялото ми същество е устремено да изтърпи: чертите на лицето ми са изопнали, мускулите на ръцете стоят напрегнати, изражението е сурово и строго, стискам челюсти да не прегъна крак. Гласът е потънал някъде дълбоко в мен от усилието да не изохкам. И точно тогава, някак си от само себе си се отпускам. Не че болката намаля, нито охлаби своя обръч, все така безмилостно бъка, пулсира и ври, но някак съзнанието я прие като нормално състояние и въпреки да усещам и най-малкото камъче, върху което стъпвам, тялото спря да страда.
Болката е състояние на ума. От шестия ден до края продължавам да стъпвам върху оголено живо месо. При всеки случай щом терена позволява, слагам туристическите сандали, отоците в глезените са деформирали краката и трудно ги вмъквам в един номер по-големите си обувки, които вече не завързвам. Така изминавам старопланинското конче, изкачвам върховете над 2 000 метра надморска височина по трасето Ком-Емине : връх Паскал – 2029м.н.в., връх Вежен – 2198м.н.в., връх Васил Левски/Амбарица – 2166м.н.в, връх Голям Купен- 2169м.н.в., връх Ботев – 2376м.н.в. Изкачихме ги и слязохме заедно с болката. Все едно от деня на рождението до днес, тя е тук – в коленете, глезените, стъпалата. Свиквам сутрин, щом се събудя първото нещо, което усетя да е туптящата, вряща болка, която бъка и пари. Като обещание, че всичко ще бъде наред, щом тя е тук. Не мога да си представя утро, в което ще си е отишла, сигурно първоначално ще се притесня, как ще премие ден, който не е започнал с нея. Вечер, преди сънят да надделее, последното нещо, което помня е нейното постоянство в силата, пулсацията, температурата.
Човек никога не може да знае къде е границата на възможностите му, докато не се постави в ситуация, за да изпита своето търпение и прага на поносимост. Така разбира, че може много повече, отвъд границата, която сам си поставя. От срещата с болката се роди поздрава в групата. Сутрин, когато някой каже:
- Добро утро, как си?
Отговорът с усмивка е:
- Нищо не ме боли.

Болката остава, дори след като целта се изпълни. В този смисъл, тя е по-вярна. Няма срок на изпълнение. Оставам вярна и аз, не взимам успокоителни.
Лежа в спешното отделение на болницата в Сливен. На едната ръка е закачена система, на другата сестрата се мъчи да уцели вена, която да не е толкова тънка и да не се скъса, за да вземе кръв за лабораторията. А дойдох, само за да обработят раните на лявото ходило. Тялото лежи в болничното легло, като шупнало, превтасало тесто. Скулите под очите са толкова подути, че подпират долните клепачи. През тесните цепки отлично виждам отоците под очите си. Краката и ръцете са подути и тежки като ботори, насинени от множество напукани кръвоносни съдове, които лилавеят до черно по подпухналите крайници. Палците на ноктите черни и впити в подутите и увеличили няколко пъти размера си пръсти, червени, с локвещи рани. Множество плюски с различни размери. Лявото ходило е с половин липсваща и отпрана кожа,вътрешните слоеве са силно накъсани и разръфани, с четири дълбоки дупки, през които наднича живо месо. Гледам това измъчено и докарано до изтощение тяло, пулсиращо под всички неописуеми нюанси на болката и не изпитвам жал към него. Тънка усмивка се хлъзга в левия ъгъл на устните, мога да удължа болката, както мога и да спра властта й над мен. Мога да натисна спирачката и да изгася мотора. След като замлъкнат оборотите на двигателя, настъпва облекчение в тишината. Душата си отдъхва, крайниците се отпускат. Само болката продължава да тупти и пулсира на ръба на току-що откритата граница: Нищо в живота не е на всяка цена. Дори самият живот.
Тръгнах един човек. Връщам се друг. Човек, който решава сам кога да натисне спирачката. И да изгаси двигателя, след като е изключил светлините.