автор: KBoianov

Кръст от пепел

Бягам. Дърветата шепнат, предаващи си ужасните новини, които нося.
Тихо е в рилските селения. Само препускащото ми сърце се опитва да изкачи стръмната пътека към пещерата.
Тежко е. Дисагите с книги убиват дясното ми рамо. Намествам ги от двете си страни като кон, плувнал в пот.
Страшно е. Страх ме е от ятаганите на арнаутите. Страх ме е от лумналите пламъци, поглъщащи като хала Рилската обител. Писъците на монасите още ехтят в ушите ми. Аз съм 12 годишно момче, а трябва да надбягам самия страх...
х х х
Нея утрин се упражнявах за последно в скрипториума на монастира, под мъдрото ръководство на отец Никифор.
- Аз словом сийм...- запънах се аз.
- Моля ...- подсказа ми наставникът.
- Моля съ Богу...
Подготвях азбучната молитва за същия ден на подстрижението ми за монах.
Внезапно клепалото заби от Хрельовата кула- тревожно, не за служба.
Мирис на дим и викове на турски прекъснаха урока.
Отец Никифор грабна едни книги и свитъци и ги напъха в дисаги.
- Лети като гълъб, момче! Занес ги в пещерата! И не се обръщай назад! Обещай ми!
Не изпълних последното обещание. От височинката съгледах огнената геена. Сълзите ми размазваха картината и едвам виждах пътеката помежду дърветата....
х х х
Най-сетне- пещерата! Опирам се на зида на старата постница, дишайки тежко. Слизам по неравните стъпала и изсулвам дисагите от окапалите си ръце. Опипом търся раклата под каменния одър на светеца. От дисагите ми изпада някаква дървена рамка, увиена грижливо с бял плат. Пресвета майко! Туй беше иконата на Богородица с мощите!
С почитание поставих всичко на място и както бях коленичил, отправих молитва към св.Иван Рилски. Думите не идваха, само ония от заранта, дето ги учих. „Аз словом сийм моля съ Богу...”И нищо повече.
Внезапно една невидима длан ме докосна по челото. Тя ме успокояваше, вдъхваше ми сили.
Беше ли това десницата на светеца? Не помня колко съм стоял така. Като се опомних, нозете ми вече имаха сили. Прекръстих се и тръгнах към съдбата си...
х х х
Всичко беше изгоряло. От пепелищата стърчаха само кулата и старата църква. Оцелелите монаси, с почернели от сажди и мъка лица ровеха в останките, търсейки нещо полезно. Извадиха само двата казана от магерницата.
Като ме видя, отец Никифор ме прегърна и дълго стояхме така, без да си продумаме, търсейки опора и утеха един в друг. Нямаше слова в лонота на тази горест.
- Отче, ами сега... как ще ме подстрижат?- ни в клин, ни в ръкав питам аз.
Чул тия думи, игуменът се приближи към нас, огледа се наоколо, търсейки помощ. Нямаше ни библия, ни ножици- най- нужната утвар за церемонията.
- Коленичи, Митко! – най-сетне реши духовният ни отец.
Коленичих, чудейки се какво е намислил.
Игуменът наплюнчи пръст, наведе се и докосна земята.
- Подстригва се раб Божи Йосиф в името на Отца, Сина и Светия Дух- рече с дрезгав глас и стори на челото ми кръст от пепел.
Божият знак сякаш дамгоса душата ми, съединявайки ме с пепелта на изгорелите мъченици. Сега вече бях едно с тях и изгорелия ни дом.
- Ставай! – изправи ме моят наставник развълнуван - И честито да ти е!
Игуменът също разтвори ръце и ме прегърна.
- Ами сега... що да сторя? – попитах нетърпеливо аз.
- Ще се учиш Мит..., Йосифе- обърка ме със светското ми име отец Никифор.
- Ще те проводим до Мелник, да се учиш ум и разум- допълни игуменът.
Заедно с наставникът ми потеглихме надолу към светските места, които си мислех, че съм напуснал завинаги. Мнозина от монасите също отиваха в други монастири, да бъдат приютени.
Тогава не разбирах защо не ме оставиха. Слабите ми мишци изглежда не бяха годни да вадят обгорелите греди и камъни. Трябваше да поема Словото, но това го разбрах чак след години. Но и в сетните ми мигове ще ме гори оня кръст от пепел, който ме свърза с Духа Свети и съдбините на землята ни.



Песента на земята

Този сън, това видение ме преследва по целия път до село Рила: „Пещерата. Белият призрак на един старец, който ме благославя. „ И само две думи в главата ми- „ Воздигни монастира, Алекси!”
Дългият път от Атон беше изпитание за всеки пътник, дори и за яките ми мишци на дюлгерин.
Неусетно съм намалил хода на раванлията, та го смушках да се изравня с водача си. Бай Герасим, яздещ своята ослица, беше прехвърлил бая години, но се държеше. Той се обърна към мен за раздумка.
- Та значи- дюлгерин, а? Не са идвали таквиз майстори отколе. Не е лошо, не е лошо.
- Да си чувал за пещерата на светеца?- подпитвам го аз.
- Кой? Ивана Рилския ли? Че защо ти е? Нема вече монастир- всичко изгоре...- изпъшква и маха с ръка Герасим, гаче да изгони лошавите мисли.
Тъкмо да го питам далеко ли е още селото, когато звънлив момински глас се зачу от нивята.
„ Литни ми, литни, мой соколе. Литни, издигни се!
И ти, моя душо с него воздигни се!
Литни ми литни, мой соколе де е мойто либе
и ти, мое сърце жедно да го види.
Литни ми литни, моя песен де е люта брана
и ти, мой соколе лежиш с люта рана....”
Трептящият ангелски глас на момата извайваше картини от миналото и изпълваше душата с неземни трепети. Сякаш виждах оня юнак, паднал възнак на земята. И очите му- горди и сини, не предали заветите на предците. Сякаш виждам изгорелите села и оня стон на землята родна, потъпкана от нашественика.
Като приближихме, успях да зърна чаровната певица, която отпиваше вода от една пръстена стомна. Тя избърса устни с ръка, отмятайки дългите си черни коси и тогава погледите ни се срещнаха. Имах усещането, че се знаем отдавна.
Разумът не усещаше, но сърцата ни вече си принадлежаха...
- Коя е тази гласовита мома? – питам шеговито дядо Герасим.
- Мария, от Ягоридковия род.- гордо отвърна той.- Най- личната девойка в наше село.
Минаха толкоз години, откак беше тази първа среща, а не съм я забравил. Времената изтекоха помежду нас, имаме си деца и унуци, но тази песен, дето ни събра все така трепти в сърцата ни- юнашка песен, песента на земята .

Гръмотевично откровение

Събудиха ме гръмотевиците. Отворих кепенците на монашеската килия, откъдето нахлу хладен, миришещ на дъжд морски въздух.
Но друга буря разтърсваше духовните ми дълбини. Зографският манастир предлагаше богата книжнина, която поглъщах жадно. Тази начетеност не убягна от взора на атонските отци, които ме сториха дякон.
Бях ли достоен за този сан аз- някогашното момче от Рилската обител? Дни и нощи вървях мислено по стъпките на великите ни духовни предтечи- Теодосий Търновски и патриарх Евтимий. Дори се намериха писания на родоначалника на исихазма- Григорий Синаит.
Свещите впечатваха в зениците ми суровите правила на исихасткото иночество, но просветлението не идваше. Така и не достигнах единение със Светия Дух, не усетих Таворската светлина.Бърках ли някъде? Беше ли нещо в душата ми дълбоко погрешно, за да не мога?
Облечен само по власеница, обух сандалите си и заслизах по пътеката към пристана. Заваляха тежки дъждовни капки, но това не спря стъпките ми.
Опасявах се да не се подхлъзна , но продължих по каменните плочи на кея. На самият му край бурните вълни се разбиваха като хали,но там беше обичайното ми място за молитва.
Коленичих. Проливният дъжд се смесваше с талазите на вълните, които ме обливаха.
- Господи, пречисти ме! Приеми душата ми да ти служи! Господи-и-и...
Протегнах ръце нагоре в утринната дрезгавина. Внезапно дъждът спря и червените лъчи на изгрева пробиха облаците и идваха на струи право в сърцето ми.
Незримата светлина проникваше все по-дълбоко в мен, заздравяваше раните.
Златните прашинки горяха ненужното и ме променяха.
Пред мен изплуваха бисерните очертания на един храм- толкова величествен и красив, че за него нямаше думи.
Тогава един дълбок и мъдър глас рече тъй, че пластовете в душата ми затрепериха.
- Возправи храма в душе своей!
Сърцето ми олекна, когато разбрах смисъла. Трябваше да потърся Бога не с ум, а със сърце.
Само сърцето беше това, което може да усети Бога! Там беше мястото, където да бъде съграден духовен храм- в същината ми, с Божията десница!
Сълзи на облекчение закапаха по бузите ми, смесвайки се със също солените капки.
Когато се прибрах в килията, бурята бе съборила няколко книги на земята. Наведох се и съгледах между думите златните прашинки на Светия Дух, за които бях сляп. Ето- светците са писали, поели от Духа и са запечатали диханието Му в писанията- още едно откровение.
Облякох дяконското расо и взех дъбовата тояга, оставена зад вратата. Бях я издялал с украса, спомняйки си родния край.
Време беше да се върна у дома...

Небесната повеля

- Нали ти казвах?- рече дядо Герасим и безнадеждно разпери ръце към руините- Свършена работа е това, Алекси...
С опитно око на майстор огледах крепостните стени на север, които бяха оцелели, правейки на изток чупка. Работливите монаси бяха очистили част от дървените останки, преди да се разотидат по другите монастири.
Въздъхнах и избърсах потта от челото си. Слънцето ми се плези, прежуряйки напъните за строителство.
- Това трябва всичкото да се вдигне и изнесе, опадалите камъни да се отделят и чак тогава да се види какво да се строи.- казвам повече на себе си, отпивайки от бърдучето.- А пещерата де е?
Старецът ми посочи пътеката, но не рачи да тръгне с мен.
- Иди като щеш! Няма да се изгубиш.
Тръгвам по витата пътека и мислите ми се вият, опитвайки се да изплетат разумна мрежа на бъдния строеж. Шепотът на листата и гласовете на птичките ме успокояват. Имам чувството, че съм навлязъл в свещено място, благословено от Бога. Омаян от дивия рай достигам неусетно до параклиса, а то стълбите на пещерата били отстрани, не като в съня ми.
Някакъв монах ме беше изпреварил. Той плачеше, коленичил до одъра на св. Иван.
- Кой си ти? – питах го аз шепнешком.
- Аз съм ...дякон Йосиф.- отвърна момъкът, сякаш забравил кой е и къде е.
- А защо плачеш?
- Защото ... намерих себе си.
х х х
Същата пътека, но не същият. Така се чувствах, като вървях към пещерата на св. Иван. Слънцето излъчваше зелена светлина между дърветата, а в струите му проблясваха сякаш ангелски крила.
Душата ми стана едно с целия този мир около мен, намерила покоя на завръщането. Това беше моя дом и съдба. Влязох като в сън по стъпалата на обителта, непроменена от смутните времена.
Докоснах с длан познатия каменен одър и заплаках. Бях се завърнал в себе си. Пак бях онова малко момче- учудено и очаровано от Рилската пустиня.
Нечия десница ме изтръгна от унеса. Едрият младеж се казваше Алекси и за мое учудване беше майстор дюлгерин толкова млад.
Замълчахме, отдавайки почит на светеца, основал Рилската обител.
Всичко беше нормално, до когато с периферното си зрение отново съгледах златните прашинки на Светия Дух. Те танцуваха пред нас, оформяйки фигурата на св.Иван Рилски.
- Воздигнете монастира! – казва златистият силует и ни благославя.
Вместо него виждаме пак руините и от тях нагоре се издигаха бисерните очертания на новите сгради, с чудни колони, арки и чардаци.
- Виждаш ли го? – бутам аз дюлгерина- пребледнял, зяпнал и безмълвен.
- Толкова е красив този небесен храм- прошепва той и се прекръства на чудното видение.
Излязохме от пещерата, усетили в сърцата си благослова за начинанието.
Като свещена повеля чертежите на монастира плуваха пред погледите ни.
Тези бисерни очертания трябваше да добият плът и да се въздигнат от пепелищата на вярата...

Духът на българина

На следващия ден събрах от селото няколко здрави и запалени от святото дело момчета, дето ми бяха помагали и при други зидарии.
- Право, харно дело е туй! Няма да си даваме духа на османлиите, сал той ни е останал!- тъй вика дядо Руси и заедно с тримата си сина приготвиха три волски каруци. Там натоварихме сечива и храна, че и ние се покачихме. Вода горе колкото щеш, но ядене няма.
Някои жени бяха наизлезли да ни проводят. Не след дълго се събра като на панаир цялото село и ни обкичват с цветя, сякаш на бран сме тръгнали.
Толкова ни е леко, някак особено, че не се усещаме как запяваме юнашка песен, та ридовете кънтят по пътя ни.
Като майстор дюлгерин казвам какво трябва да се направи, но душата ми немирна първа се хвърля на бурените и пепелищата.
По обед пристигнаха и други люде от околните села, даже и с гайда. Без да искат никаква плата, те се втурнаха да очистват обгорелите зидове.
След тях откъм Самоковската порта се чу молитвено пение.
Наредени в колона по двама, идеха монасите с тояги в ръце и пееха „С нами Бог!” Разчувстван прегърнах дякон Йосиф, който ги бе позовал.
- Виждаш ли, Алекси? Върнахме се! Върнахме се за Божието дело!- вика моя приятел, като се смее и плаче едноврменно.
Множеството пое песента – молитва и сякаш вършеше свещенодействие. Вече изчистените зидове на стената позволяваха да се сортират падналите камъни. Монасите с благоговение ги нареждаха на куповете за бъдния строеж.
Пред мен се издига монастира и сам не вярвам на очите си колко воля, колко устрем се е събрал в тази дива пустош.
Пробуди се духът на българина, измъкна се от земята, укрила го с костите на дедите и се провикна с цяло гърло.
- Има ни! Няма да се дадем!

Пробуждането на великана

Воздигаше се духът болгарски, а заедно с него небесните очертания на монастира добиваха плът. Мнозина именити майстори и обикновени люде идваха, за да оставят част от себе си в свещения градеж.
Малките пламъчата на вярата болгарска, дето запалихме с Алекси, дадоха плод и то изобилен.
И сякаш виждам как са се пробудили сите кътчета на землята наша страдална, а от древните корени на дедите- един екот, един страховит тътен на юначество.
И всичко вървеше по мед и масло, докато през лето 1833-то стихиен пожар превърна в пепел всичко, що бяхме съградили.
Сърцата ни преливаха от мъка, но ние не мислехме, че сме събудили великан.
Над 3000 души, заедно със семействата си надойдоха от всъде и за 10 месеца построиха всичко наново.
И си викам- тъй се евпечатал Божият промисъл, че не го променихме ни на йота.
Текат весело сега чешмите, дето Алекси съгради, но и училище се отвори пак, та да пият жедните за четмо и писмо.
Пиша тия слова на края на дните си- Димитър Паунов, назован архимандрит Йосиф Строителя.
И една молитва извира от същината ми:
Господи, благослови людете,
що съградиха в себе си храм
на род, вяра и чест болгарска!
Благослови всинца,
що дадоха труд и последна монета,
за да се съгради оня храм нетленен,
що имаха в сърцата си!
Благослови , Господи
землята наша страдална
и сълзите на мъчениците!
И нека го биде болгарския дух
вовеки!
Амин