Дари ме паякът с отрова
и в люлка сложи ме да спя,
но стегна люлката окови
над мен без никаква борба.
В пашкул увиснах под небето
и кръв потече вместо пот
по паяжината, където
смъртта пируваше с живот.
Поисках страстно да се моля,
но вместо с пръсти, с пипала
прекърших крехката си воля
и бърза смърт си пожелах.
Тогава слънцето ме вдигна
в едно копринено яйце
и ме огря, за да привикна
с прободените си ръце
Останах с болката белязан,
сънувам паяк да преде,
но паяжината е празна,
а мракът с обич опростен.
Защото пих отровно мляко,
но чух с ушите си, смъртта
как жално паяка оплаква,
додето сдъвква го с уста.
Цвета Иванова