Боли, как само боли…
При всяко мое движение усещам ,това което други вече са разбрали…
Усмихвах се на техните болки, смятах че е нещо нормално, не чак такова, каквото го представят…
Захапвам цигара, вдишвам дълбоко, не помага- затварям очи- блуждая, рея се, нищо не долавям…освен тъпа болка, пронизваща ме, изпълваща мрака и всичко красиво в него…
Обхваща ме отчаяние, никой няма в стаята, с когото да споделиш- помагало - така казват. Наливам си чаша с ракия, изгаря ме- топлината й се разнася по тялото ми- отпуска ме за момент. Момента е кратък- уви- всичко бих дал за секунда покой…
Не може !
Живота не спира, дори не забавя скороста с която се движи … ти сам си избираш дали да останеш на вълната, на гребена- от дето се пада най-лесно…изпълнено с тръпка, вихър от усщания - скороста се увеличава- губиш връзка между нещата, наслада обгръща тялото твое, но само така го усещаш - едва доловимо …
Решаваш да си починеш да се отпуснеш и да се насладиш на момента велик, но уви - времето зарад теб не ще спре да се радваш! Ти това не знаеш - застиваш удивлен от силата велика, движеща този свят - секунда по късно - пропадаш.
НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ крещиш от болка, но няма кой да помогне, няма кой да те чуе… всичко е грозно и черно, порутено и мръсно… вълната се отдалечава - прекрасният син слънчев цвят се скри за секунди във сива зловонна мъгла …
Отпивам глътка ракия,
поредна нощ няма да спя,
запалвам цигара,
вдишвам дълбоко…
никой май не разбра.