автор: Kanegan

Една жена
носеше лунни цветя в очите си.
Събуждаше със светлина,
опустелите души.
В косите и
изгряваха вселени.
Под липите със златен цвят,
ухаеше Божествено.
Рой от звездни зеници,
изострили поглед,
копнеж събудили,
в сърцето на нощта,
раждаха стихове.
А тя твореше вселени,
и носеше някаква
истина, която
говореше:
Времето го няма,
остана само любовта,
истината е голяма,
колкото вечността ...
Океан е търпението,
красотата е в мига...