автор: FluBalu

Аз съм чудовище. Никой не идва при мене.
Страх ги е! Страх ги е! Може и те да прихванат:
болест, нещастие, нещо отровнозелено...
Знам ли? Човекът е крехък за чужди страдания.

Свикнах да страдам, дори да изглеждам невидима,
мъничка сянка с нахлупена ниско капела,
само че някъде в мен като в бисерна мида,
грее красиво душата ми – бяла отшелница.

Някой ще види ли нея? Извръщат лицата си.
В грозната черна количка се гърчи плътта ми.
Страх ме е! Страх ме е! Моите празни обятия
помнят веднъж как кървяха от хвърлени камъни.

Външното плаши. И външното пак – възхищава.
Лудо препуска животът под бича на страстите.
Как да ви кажа обаче, че всички сме равни?!
Аз съм кошмарът на вашето стъклено щастие.

Цвета Иванова