автор: lubara

Когато преди доста години изкара шофьорска книжка и с младоженческия заем и малко проектански премии си купи чисто нова ЗАЗ-ка, баща му каза, че вече е спокоен, има кой да го вози до болницата. „ Какви ми ги говориш”- отвърна му с изненада той.

Но не минаха и десет години, когато един ден го заведе в една болница, където нещата не са били никога розови. И беше му купил сандвич, след като отново го бяха прегледали. А докторката му беше казала, „ама много добре изглеждаш”!
Баща му хапеше настървено и с усилие хляба и кренвирша, ръцете му трепереха, а в погледа му имаше скрита уплаха. Той се стараеше да не вижда навлажнелите му очи, но това беше нищо в сравнение само след година, когато от няколко дни сам се луташе по софийските улици и сълзите му сами се стичаха… Добре, че се върна на двеста километра на север, където живееше. Във влака беше топло, а бузите му през цялото време бяха мокри… Бащата беше по-млад от сегашната му възраст.

И след два дни неговият син ще дойде да го вземе с новата си кола, ще го остави пред една друга, далеч по-нова и представителна сграда. Но той си знае, че и в нея нещата не са особено розови.
Все още не е сигурен, дали ще забележи уплахата му, която се стреми да скрие. И дали в сините очи на сина му ще заблещукат няколко капки…
Надява се обаче този епизод с влака, макар и видоизменен, да се отложи малко…
Рано е, още е много рано…

09.08.2018.
Любомир Николов