автор: heel

Пред входа вече се бяха събрали двайсетина човека. Някои пушеха нервно цигари. Въздухът сякаш бе зареден с напрегнато очакване. Почти всички се чудеха каква неприятна новина ще им бъде сервирана този път.
Домоуправителят, пенсионер на шейсет и пет години, слезе бавно по стълбите. Прокашля се и каза:
– Извинявайте за закъснението, но трябваше да звъня по етажите, за да извикам останалите. Е, май сме се събрали достатъчно хора. Да почваме тогава. Свиках това събрание, за да измислим как да помогнем на Валичка. Знаете, че преди две седмици тя пострада при автомобилна катастрофа. Днес са я изписали от болницата. Говорих с нея. По-добре е, но пълното й възстановяване ще отнеме доста време. Редно е да й помогнем, все пак само живее момичето.
Хората закимаха. Една жена на средна възраст подхвърли:
– Много добра идея, така трябва. Плюс това сме й задължени. Тя вършеше сума ти работа по входа. Тази градинка е нейно дело. А миналата година се нагърби с подготовката на документите за санирането. Никой не искаше да се занимава с това.
– Пари ли да съберем? – попита плахо Доктора.
Домоуправителят поклати глава.
– Не би приела пари. Лошото е, че е счупени крак, ръка и прешлени, така че е прикована към инвалидна количка. Не може… да се обслужва сама.
– Ами да наемем гледачка…
– Скъпичко ще ни излезе – каза домоуправителят. Думите му бяха посрещнати с одобрителни кимания. – Вижте… не е нужно много. Да се сготви, да се напазарува, разходка …евентуално. Ако се намери човек, който да й помага в банята сутрин и вечер… и при къпането … евентуално.
– Аз с удоволствие бих я изчипкал – каза един младеж, известен с пиянските си изцепки и склонността си да се забърква в неприятности.
– Ти да мълчиш! Не те е срам! – викна му една бабичка.
– Значи все пак опираме до гледачка – каза Доктора. – Тези неща без пари не стават.
Домоуправителят направи кисела физиономия. Каза:
– Ако някой се навие за десет лева на ден… Само за по един час сутрин и вечер…
Настана гробно мълчание.
Тогава една млада жена, която държеше бебе в ръцете си, пристъпи напред.
– Аз съм навита. Десет лева на ден ще ми дойдат добре. Самотна майка съм, знаете. Не ми е лесно с парите.
Хората се заусмихваха, бяха доволни, че проблемът е разрешен.
***
Валентина Никова се просълзи, когато разбра, че съседите й смятат да се грижат за нея. Бе очаквала да получи някаква помощ, но чак такова нещо – не.
Бабите готвеха и чистеха. Мъжете пазаруваха и всеки ден я извеждаха да подиша чист въздух пред блока, а самотната майка – Таня – вършеше мръсната работа.
Таня бе едро селско момиче, което като че ли от нищо не се смущаваше. Ведрото му лице почти винаги бе усмихнато. Валя бързо усети, че отношенията им ще са малко странни, но не можеше да направи нищо по въпроса – нуждаеше се от грижите.
Щом влезе в апартамента и видя Валя отпусната в инвалидна количка, с гипсирани крак и ръка и стегнат в ортопедичен корсет торс, Таня рече:
– Олеле, горкичката! Как си се наредила само! Лоша работа, много лоша!
Валентина може би щеше да сведе глава от неудобство, ако стърчащата напред горна част на корсета не подпираше брадичката й. Не измисли какво да каже, затова си замълча.
– Ти дори не можеш да буташ количката май, а? – продължи Таня, като се приближи и заоглежда новата си подопечна.
– Не мога – отвърна смутено Валя и помръдна пръстите на гипсираната си дясна ръка.
– Ама ти намирисваш, да не си се наакала?
Валя гледаше тъжно, като че ли всеки момент щеше да се разплаче.
– Хей, ти не се притеснявай! Свикнала съм да мия лайнени задници – каза Таня и безцеремонно дръпна ластика на памперса. – Да, да има малко аки, но ей сега ще те оправя – Прехвърли я на леглото, после сръчно махна мръсния памперс, забърса с влажни кърпички и сложи чист. – Добре, че си лекичка, иначе щеше да ми е трудно да те местя. Валичка, усмихни се де! Нали се познаваме, няма нищо срамно – Валя пусна една плаха усмивка. Беше се изчервила. – Знаеш ли какво? Ще ти слагам сутрин подлога да се изчистваш. Гащи само нощем ще нахлузваме, защото много спарват. Виждала съм какви рани стават…
– Добре, добре.
– Това маха ли се, или ще трябва да те къпя с него? – Тя опипа корсета, който бе пластмасов, с дебели подплънки от вата.
– Може да се маха, но само за малко. Така каза докторът.
– Добре. Да го махнем тогава, за да те изкъпя.
– Не, няма нужда.
– Как така няма нужда! Цялата си се вмирисала, сигурно седмици наред не са те къпали!
Валя въздъхна, защото това бе самата истина.
– Не бива да се мокри гипсът.
– Знам, знам, с влажна гъбичка ще те изтъркам.
Таня занесе болната в банята, настани я на един пластмасов стол и внимателно свали корсета. Захвана се да изчисти мръсотията, насъбрала се около гърдите и по гръбнака. В това време Валя заохка, защото болката в счупените прешлени се засили.
– Потърпи още малко, Валичка. Всъщност чакай да те сложа да легнеш във ваната, за да не се напрягаш.
Десет минути по-късно всеки квадратен сантиметър кожа, който не бе покрит от превръзка, светна от чистота. Таня избърса с кърпа запотеното си лице и въздъхна доволно. После сложи корсета на мястото му и Валя веднага се почувства комфортно от обездвижващото стягане, което веднага пропъди болката.
Вече наместена удобно в количката и изпънала върху подложката строшения си ляв крак, който бе гипсиран от средата на стъпалото почти до слабините, Валя намери сили да се усмихне искрено. Бе доволна, че процедурата по почистване е минала.
– Хубаво е да си чистичка, нали? – подхвърли Таня. – Ох, да не забравя да ти среша косицата!
– Мога и сама.
– Наистина?
– Наистина. Защо толкова много умалителни използваш спрямо мен? – контрира я с въпрос Валя.
Таня примигна изненадано.
– Ами… не знам. Някак по-различно те чувствам отпреди. Всъщност преди рядко общувахме, бяхме на здравей–здрасти общо взето. Не исках да те обидя, извинявай.
– О, не, аз съм ти много благодарна, че се грижиш за мен. Просто ми се видя странно…
– Ами… като моето бебче си в момента, нищо не можеш да правиш сама… та сигурно затова така приказвам.
– Няма проблеми, още веднъж благодаря.
– Добре. Е… аз да тръгвам. Ще можеш ли сама да се прехвърлиш върху леглото, когато стане време за лягане?
– Жената, която ще дойде да сготви, ще ми помогне. Уговорили сме се.
– Добре тогава. До утре.
– Чао, до утре.
Останала сама, Валя се почувства ужасно беззащитна. Всичко наоколо й се струваше някак плашещо, включително забравената светната лампа в банята, която тя, в сегашното си физическо състояние, не можеше да изгаси. Поплака си.
***
След седмица Валя престана да се притеснява. Вече й се виждаше съвсем нормално да бъде подмивана, къпана, обличана и премесвана от чужд човек. Чувстваше се малко като кукла, която получава полагащите й се грижи и внимание. Силните ръце на Таня, която пое и останалата работа – готвенето, пазаруването и извеждането на разходка, й станаха мили, защото винаги правеха точно това, което трябваше да се направи, сякаш ги ръководеше някакъв свръхестествен разум. Например когато прасецът на счупения й крак се схвана, танините ръце веднага напипаха мястото в стъпалото, което трябва да се напъне, и решиха проблема. Валя никога не бе получавала такива всеотдайни грижи от майка си, която бе студена по природа. Когато една вечер болките в гърба станаха нетърпими заради спирането на едни лекарства и Валя получи панически пристъп, същите тези ръце я успокоиха с нежни ласки по челото. Таня понякога пренебрегваше собственото си дете, за да се погрижи за страдащата съседка. Между двете жени се зароди здрава връзка. Прекарваха заедно все повече време.
***
Една вечер, на връщане от пазаруване, Таня видя близо до входа нещо, от което очите й се ококориха. Подпряна на една патерица, Валя крачеше бавно по тротоара – без ортопедичен корсет, без превръзки на крака и ръката. Изглеждаше много свежо и секси със зелената си рокля и черния чоропогащник с флорални мотиви. Болният й крак, макар да бе с доста атрофирали мускули, стъпваше сравнително стабилно, със съвсем леко провлачване на стъпалото.
– Валя! – ахна Таня и изприпка по-наблизо.
– Здрасти! Изненадах те, нали?
– Направо не мога да повярвам на очите си. Изглеждаш страхотно, Валичка! Я разказвай!
– Ами нашите ме заведоха на насрочения преди месец преглед. Всичко е наред. Фрактурите са зараснали. Дори корсет не се налага да нося, само един лек пристягащ колан. Честно казано чувствам се като разглобена, но с рехабилитация всичко ще се оправи. Нямаш си представа колко ми е хубаво, че мога да ходя!
– Много се радвам за теб. Дай да те гушна.
Прегърнаха се и се задържаха в обятията си. Но и двете усещаха неприятно напрежение.
Таня разбираше, че това почти оздравяло момиче повече не се нуждае от грижите й. Удоволствието да помага вече нямаше да го има. Това не бе Валичка, а госпожица Никова, красива, умна и малко арогантна, понякога. Тя вероятно искаше да забрави, че чужд човек й е чистил лайната, вероятно искаше да изтрие от съзнанието си месеците, прекарани в инвалидна количка.
В този момент Валентина си даде сметка, че вероятно никога повече няма да получава такива всеотдайни майчински грижи. Усещането в труден момент да се оставиш напълно в ръцете на някого щеше да й липсва.
Зарекоха се да останат приятелки и да се виждат често, макар да осъзнаваха, че това е неосъществимо. Съдбата ги бе събрала, а после ги бе разделила. Вече нищо не ги свързваше.
***
Вечерта си поплакаха, и им олекна.