автор: Parvati

"Отивам да го видя! Трябва да се успокоя! Дали ще го харесам… Трябва на всяка цена да се успокоя!"

Застанах на спирката и се опитах да овладея чувствата си. Знаех, че поддам ли се на напрегнатото очакване, неминуемо ще се появи и страхът. Неспокойните очи не се подчиняваха на волята и не искаха да се успокоят. Стиснах зъби, оформих юмруци, забих крака и с удоволствие запроклинах трамвая.
Чух познатото равномерно тракане и обърнах глава. Докато го гледах как бавно приближава, си спомних прегръдката, с която навремето в Балчик спряхме движението с приятелката ми. Запратихме куфарите на шосето, хукнахме една към друга, а крясъците и смехът се сляха в едно. Шофьорите нещо подвикваха и ръкомахаха… Усмихнах се. Наивно си мислех, че веднага ще го разпозная: моя бъдещ син. Погледът ми безпомощно се плъзгаше от легло на легло. Бях хипнотизирана.
Детето отвори очи - големи и сънени. Усмихна се на жените в бяло и след това видя мен. Погледнах крехкото телце; порасналата неоформена косичка; несъответствието между кръглото личице и несиметричната главичка и си помислих: не са изваяни от велик скулптор. Но очите, усмивката - от малка ме привличаха у хората. Детето ме гледаше с ококорени, любопитни очи и ми се усмихваше с няколко зъбки. В стаята нещо говореха, а аз си мислех:
"Господи, ще успея ли да се привържа? Ще го обикна ли?"
Поех го с разтуптяно сърце. То доверчиво обви врата ми с малките си ръчички, а аз се учудих как можа да се вкопчи така здраво в коженото ми яке. Несъзнателно изливах порой от думи, а то, вперило очи, изучаваше лицето ми. Сестрите посочиха през прозореца безлюдна детска площадка.
Излязохме да се поразходим. Понечих да настаня детето в първата празна люлка, но то ме стискаше, залюляхме се заедно. Спокойствието нахлуваше в мен с вятъра. Топла вълна обви тялото ми, напрежението се стопи. Загледах света със спокойни очи. Погледът ми попадна на празните люлки до нас. В ушите ми прозвуча стара, позабравена песен: "…колко празни люлки има по голямата земя."
Спомените ме отнесоха в детството. Ваканция. Бях на село. Яхнала под сайванта дядовата люлка от въже, се носех над планини, реки, градове и села, докато стигнах до едно малко градче в Родопите, в което зърнах мама и татко. Опитах се да надвия височината и да надвикам вятъра, за да им покажа колко съм щастлива. Но те не вдигнаха глава, не успяха да ме видят сред облаците…
Притиснах детето към гърдите си и оставих сълзите да се стичат. Прегръщах го, целувах го, забравих света около мен. То бе притихнало в ръцете ми.
Върнахме се в стаята. Този път чух думите: "Личи, че веднага сте се харесали".
"Не съвсем веднага" - отговорих мислено.
Вървях бавно по коридора. Зад гърба си чувах детски плач. Топлата вълна я нямаше. Дали е до люлките? Или сред студените облаци?…
Не бях сама, когато същият коридор ме поведе отново навън. До сърцето ми бързо тупкаше сърчицето на моя син. Доверчивите му ръчички отново бяха около врата ми. Топлата вълна ни обгърна и заедно поехме към нашия дом.