автор: Aierola-Tony

Старите и нови приключения на посланик Кобра и Мая Долвър
Песента на Сирена
бай АЙЕРОЛА – ТОНИ
/Антоанета Георгиева Ангелова/
aga_66@abv.bg

*****Посланикът от Сирена*****
На пръв поглед, посланикът изглеждаше досущ като човек. Хуманоид. Сива дреха, подобна на наметало, с качулка, го покриваше изцяло. Виждаха се само ръцете до китките. И краката до глезените, обути в сандали, на босо. Цветът на кожата му беше розово човешка, много светла. От сянката на качулката я гледаха два броя човешки очи. До колкото можеше да види чертите на лицето му и те си бяха напълно човешки.
Нищо извън земно не се виждаше. Нито пък опасно.
И все пак… Имаше нещо нередно! Посланик от далечен свят, а изглежда точно като човек!
Закопча слушалката за ухото си и чу звуковият сигнал, оповестяващ автоматичното включване на универсалния преводач, намиращ се в джоба й.
– Мая Долвър – Космическа Полиция. – Представи се по устав. Къде ли е неговият преводач?
– Посланик Кобра. Не ви е нужен преводач. Говоря езика ви. – Гласът му също беше съвършено човешки. Говорът също.
– Кобра?! – Реагира първо сигнално, непрофесионално. Издъни се още с първата дума! Защо я нямаше тая подробност в инструкциите? Припряно изключи преводача. И потисна въздишката на облекчение. Поне нямаше опасност да стане герой в история за лош машинен превод, докарал дипломатически скандал.
– Нося с гордост, названието на това прекрасно земно животно.
Чак пък прекрасно! И защо името му е название на земно животно? Не си отваряй устата! Ти си професионалист! Завърши с отличие! Следвай протокола!
– Аз… ще ви придружавам. Къде бихте желали да отидем?
– В изследователски център на фондация „Звездни Очи”.
– Веднага ще ви уредя среща. – Посегна към служебния комуникатор, окачен на колана й.
– Не! Само ме заведете там. – В ръката му се появи малък дисплей. На екрана имаше точна карта. Червено кръгче недвусмислено указваше желаната дестинация.
Мая премигна няколко пъти. И преглътна с усилие гадното нещо появило се в гърлото й.
– Но – о… Това е строго секретен обект! – И със сигурност го нямаше на туристическите карти! Силно се съмняваше, че фондацията кани гости там.
– Вижте, разбирам, че се надявате да ви помогнат. Но не е това мястото.
– Напротив! Точно това е мястото! – Тонът му беше смразяващо категоричен.
– Не разбирате! Там се ходи, само с изрично позволение. Ще трябва да уговоря среща.
– Просто ме заведете там!
– Не мога!
– В такъв случай ще отида сам.
– Нека да говоря с началника си. Ще намерим решение! – Той кимна едва.
Мая откачи служебния си комуникатор от колана. Набра командващия офицер. Свободно! Но полковникът не бързаше да отговори. Ами ако не отговори?! Той каза, че това е лесна задача. Като за новобранци.
– Ало. – Със сигурност не беше доволен.
– Полковник! – Зарадва се Мая. – Възникна проблем! Посланикът иска да го заведа в СЕКРЕТЕН институт на фондация „Звезди очи”.
– Какво толкова? Заведи го! Новобранци! – Изключи.
Той обърна ли внимание на думата „СЕКРЕТЕН”? Понечи да го набере отново, но се отказа. Новобранци! А?! Наистина, какво толкова може да се случи?! Секретните обекти се охраняват много добре. Освен последен модел електроника, имат и жива охрана. За обект като този минимумът е двадесет души. Яки мъжаги, обучени да убиват всичко което мърда.
Естествено от управата на фондацията няма да се зарадват, на посещението без уговорка. Но тази подробност не е от компетентността на един новобранец! Със сигурност високо поставен член на фондацията, ще се обади на военния министър. За да му потърси сметка за безпокойството. Той от своя страна ще потърси сметка на полковника. А той?! Но нали ви попитах полковник?!
Окачи комуникатора на мястото му.
– Моля, качете се в автомобила, господин Посланик.
Той буквално се метна в автомобила. Изненадана от бързината и ловкостта му, Мая остана на мястото си. Стоеше като статуя и мигаше гъсто, без да се сети, че трябва и тя да се качи в колата.
Профуча автомобил. Това я извади от вцепенението й. С бързи крачки се качи, на условното място на водача. Набра дестинацията. Код за достъп до секретен обект. Потвърждение. Автомобилът потегли и набра скорост.
Мълчаха половин час. Накрая Мая се престраши:
– За пръв път ли сте на Земята?
– Да. – Посланикът явно не беше от разговорливите.
– Бих могла да ви препоръчам забележителности които да разгледате. – Как си с дипломацията Мая?
– Целта на посещението ми не включва разглеждане на забележителности.
– Предполагам, че от Фондацията ще ви окажат необходимата помощ. – Не се предаваше Мая. – Но… как очаквате да намерите дете, отвлечено в Космоса?
Според справката, посланикът издирваше отвлечено пет годишно дете. Това бе официално заявената цел на посещението му.
– Знам, къде е.
– О! Това със сигурност ще улесни нещата! А как разбрахте местоположението му?
– Залових престъпниците, наети да извършат това долно дело.
– Да! Да! Фондация „Звездни Очи” има връзки на всякъде! – Опита се да звучи бодро. Отвлечено дете в Космоса! И той се надяваше да го намери!
Автомобилът спря пред единствената сграда в охраняваната зона. Груба, масивна, пететажна постройка. С огромен надпис: Фондация „Звездни Очи”. Предната стена на фоайето беше изцяло от стъкло. Рамки, без финес, държаха големите стъкло пакети. За които в рекламите се твърдеше, че могат да бъдат разрушени само с директна ракетна атака.
Стъклените врати се отвориха пред тях. Влязоха. Помещението беше празно, нямаше и помен от обичайните мебели и аксесоари. Определено не чакаха гости. Стената срещу входа бе заета от екран с надпис: Фондация „Звездни Очи”. От ляво на екрана имаше врата за асансьор. От дясно – стълбище водещо на горе и на долу.
В екрана се появи млада жена в униформа с лого: „Звездни Очи”, от ляво на гърдите.
– Добре дошли във Фондация „Звездни Очи”. Моля представете се. – Каза тя.
Мая зина за да изрецитира представянето си по устав. Но посланикът я изпревари:
– Посланик Кобра от планетата „Сирена”. Отвлекли сте наше дете. Знам, че е в тази сграда. Предайте ми го незабавно или ще го взема със сила. Имате три минути.
Шашната, Мая се отдръпна от посланика.
– Чакайте малко… – Започна и онемя.
Той свали наметалото. Гледката, която се разкри, я лиши от дар слово. Беше гол! Оскъдна препаска покриваше мъжеството му. Тялото му беше съвършено. Идеални човешки пропорции. Идеално оформена мускулатура, включително коремните плочки. Фини ленти опасваха тялото, ръцете и краката, придържайки странни предмети. Нито един не й беше познат.
Той разтърси последователно и четирите си крайника. После в същата последователност ги сгъна и изпъна. Какво по дяволите правеше?! Когато разпозна загряващите упражнения, които и тя използваше преди физическа тренировка, прехапа език. За да не се разсмее!
Горкият! От какъв ли свят идваше?! Изглежда мислеше,че ще влезе в честен двубой. Охраната, която всеки момент щеше де се изсипе, ще го пребие! А може и направо да го застрелят! И тя трябваше да предотврати това! Какво ще прави?! Ако униформата и значката на Космическа Полиция се окажат недостатъчни?!
Посланикът методично продължаваше да загрява. Първо реши, че така й се струва. Розовият цвят на кожата му сякаш избледняваше! Но когато започна да посинява, вече нямаше съмнение – той менеше цвета си! В рамките на минута, розовият цвят избледня до бяло. Посиня до светло синьо. Премина в морско синьо. Зелено. Отровно зелено!
Глупачка! Не е гол! Това е костюм! Да виждаш някъде косми, бенки, бръчки? Няма такава идеална кожа! Та той няма коса, нито вежди и мигли! Това е скафандър! И кой знае, какво има вътре? Вече не е смешно! Добре, че охраната ще дойде всеки момент!
– Аз съм войн. Гол съм, защото тялото ми е оръжие. – Обясни той. – Извинявам се, за това което ще направя.
Зяпнала от изненада, не можа да реагира, когато той престъпи към нея. Хвана лявата й ръка, за китката. С отработено движение откачи един от странните предмети. Прикрепен към лента, минаваща хоризонтално, точно под гърдите му. Също тъй ловко, само за миг, търна предмета, по вътрешната страна на ръката й. Започвайки от свивката на лакета и завършвайки в китката.
Остра болка прониза ръката й. Неволна извика. Дръпна ръка, за да я освободи. Но хватката му се оказа неочаквано силна. Самоотбрана! Машинално извади оръжието си и го опря в челото му.
– Веднага ме пусни! Побъркано копеле! – Процеди през зъби, не й пукаше за дипломатичния тон.
Не я пусна. Стоеше и я гледаше в очите.
Това беше! Понечи да натисне спусъка и осъзна, че не може да движи пръста си. Ръката, ръцете, тялото, краката. Всъщност едва успяваше да си поеме дъх.
Той взе оръжието й. Върна го на мястото му в кобура. Вдигна я на ръце. Шестдесетте й килограма въобще не го затрудниха. Отнесе я в най – отдалечения от вратата ъгъл. Сложи я да седне на пода, с изпънати крака и опрян на стената гръб. После се втурна, безшумно, на горе по стълбите.
Мая напрегна слух. Не се чуваше нищо. Минутите изтичаха в измамно спокойствие. Къде им е охраната?! Некадърници! Голият посланик, най – спокойно, ще си вземе детето и ще си излезе!
Представи си, как отровно зеленият мъж, натръшква пет шест розови мъжаги и загуби съзнание.
Свести се с нарастващо бучене в главата. Първо го отдаде на парализата, но после осъзна, че не халюцинира: Огромните стъкла на входа вибрираха! И бученето не беше в главата й. Напъна зашеметения си мозък, да се сети, какво би могло да предизвика това. Но не можа да намери отговор.
Стъклата започнаха да побеляват и да губят прозрачността си. В мига в който станаха абсолютно бели и непрозрачни, бученето изведнъж спря. Спряха и вибрациите. Картината застина. Мая премигна няколко пъти, за да овлажни очите си. От блещене беше забравила и да мига.
Стъклата трепнаха. Чу се тихо пукане. Нещо като прах започна да пада от тях. Отначало бяха отделни прашинки, но с всяка секунда броят им се увеличаваше. Докато на края цялата белота се сурна към пода, оголвайки огромните рамки. Вълна от белота се лисна към безпомощната й фигура. Стисна клепачи и устни, само тях можеше да движи.
Отново всичко замря. Предпазливо отвори очи. Премигна, за да отърси миглите си от праха. Пое си дъх през устата и издиша през носа, за да го прочисти. Изкашля се. Нещо изскърца между зъбите й. Пясък! Бял пясък! Основния материал от кой бяха направени стъклата.
Той слезе по стълбите. Към гърдите му бе привързано зелено дете, облечено в къса, бяла, болнична нощница. Въпреки, че фините каишки го държаха здраво към тялото на мъжа, то се притискаше и стискаше с ръчички и крачета. Нямаше коса. Лицето не се виждаше, тъй като го бе заровило в гърдите му. Той приклекна и вдигна дрехата си. Метна я върху себе си. Дрехата оживя и сама се намести. Като удобно се изду, там където бе детето.
„Зеленото им отива.” – Помисли Мая. И се наруга, за глупостите, които й идват на ум. Вместо да търси решение!
– Би трябвало, вече да можете да се движите. – Каза посланикът.
Тя опита да повдигне ръце и успя. Размърда крака и те й се подчиниха. Изправи се, без да бърза. Охраната би трябвало да се появи най – после!
– И сега какво? – Попита с пресипнал глас.
– Моля, да ни върнете обратно до совалката ми.
– Дай да се изясним! Това очевидно е детето! – Къде по – дяволите е тая охрана! – Твърдите, че е отвлечено. Това трябва да се документира. Да се намерят престъпниците. Не знам, как е при вас, но тук престъпленията се наказват!
– Вече е сторено.
– Какво? Какво си направил? Затова ли не идва охраната?! Те нямат вина! Те са просто служители на фондацията!
– Те работят за престъпна организация.
– Фондацията не е престъпна организация! Тя помага във всички светове!
– Като отвличат деца?!
– К – какво си направил?! – Върна се на първоначалния си въпрос. Какъвто и да беше отговорът, нямаше да й хареса.
– Кожата ми произвежда вещество, което има силно парализиращо действие. През вентилацията е обхванало цялата сграда.
– Какво направи на ръката ми?
– Поставих ви антидот.
– Аха! Колко трае действието на парализата, без антидот?
– За винаги.
– Ще останат парализирани, докато не им се даде антидот?! Поздравления за ефикасния арест!
Мъжът премигна озадачено.
– Боя се, че не сте ме разбрали. Когато парализата обхване цялото тяло, всичко спира. Дори дишането.
– Ка – ак? Мъртви ли са? Всички? Но това е убийство! А – аз трябва да ви арестувам!
– Позовавам се на дипломатическия имунитет.
– Ама кой ви каза, че дипломатите могат да трепят на ред безнаказано?!
– Вашия закон: Дипломатите не могат да бъдат съдени за извършени от тях престъпления.
Така си беше! Дипломация!
– Това е за дребни неща. – Изхитри се Мая. – Като неправилно пресичане на улица. Изхвърляне на боклук на неоторизирани за това места…
– Ще се възползвам от клаузата за боклука. – Ухили се зловещо посланикът. Разкривайки два реда идеални човешки зъби. – Сега! Да се върнем на космодрума! – Тонът му не търпеше възражения.
– Няма начин! – Опъна се Мая.
– Мога да ви принудя. Моля съдействайте ми доброволно!
Мая отчаяно напъваше зашеметения си мозък, в опит да намери изход от ситуацията. В академията разиграваха многобройни симулации с враждебни извънземни. Нищо подобно обаче не бяха учили!
Чакай малко! Това е „Точка на пресичане”! Код за извънредна опасна ситуация, с много жертви. Има специален психо курс! И инструкции! Учили сме го!
Тук определено се бяха пресекли много неща – необратими събития, опасни въпроси, страшни неизвестни, чакащи решения и адреналин, много адреналин!
Посланикът чакаше. И на Мая й се наложи да вземе решение. Ура за правилата!
– Добре! – Каза и тръгна на пред. Мъжът я последва. Излязоха от сградата. Качиха се в автомобила и потеглиха по обратния път.
Тя седеше неподвижно, положила ръце в скута си. Без резки движения – както я бяха учили. Оръжието на хълбока й сякаш увеличаваше теглото си. Изкушението да посегне към него направо я побъркваше. Избий си го от главата! Той се е справил с двадесет души охрана. Ако имаше дори и малък шанс за успешна атака, нямаше да го остави. Но адреналинът си имаше собствено мнение и упорито блъскаше в слепоочията й.
Бавно изви леко глава към него. Зеленото избледняваше. Включително и на малката ръчичка, която се подаваше из под дрехата и се увиваше около врата на мъжа. Цветовете се меняха в обратен ред: зелено, морско синьо, светло синьо, бяло и на края розово.
– Що за свят е тази ваша планета „Сирена”? Нямате ли глезотии от рода: Невинен до доказване на противното!? – Адреналин. Просто й се изплъзна от езика.
– Имаме. Но в случая вината е доказана. А доказателството е тук.
– Но вие сте в ролята на полицай, прокурор, съдия и екзекутор! – Не мирясваше Мая.
– Имам тези правомощия.
– Ама ние сме на „Земята”! Тук важат ЗЕМНИТЕ ЗАКОНИ!
– Позовавам се на дипломатическия имунитет – земен закон. – Затапи я посланикът.
– Какви са законите на тази ваша планета „Сирена”? Не степенувате ли вината? – Продължи да си търси белята.
– Степенуване ли?! – Посланикът определено беше изненадан. – Вариантите са два: Виновен и Невинен. Не може да си малко виновен!
– И за неправилно пресичане на улица ли убивате? – Ужаси се Мая.
– А! Такова степенуване ли? Имаме го.
– Тогава защо убихте охраната?
– Защото щяха да ми попречат да взема детето. – Мая прехапа устни. Желязна логика. И още по – желязна стратегия! Наближаваха космодрума. Стигнеше ли до кораба, който го чакаше на орбита около Земята, той щеше да е изпълнил мисията си. Трябваше да направи нещо за да го спре. Той беше убил най – малко двадесет души. Неин дълг бе да го спре. Така ги учиха в академията. Разиграваха ситуации. Но никоя не пасваше! Освен тази в която се отказваш, защото нямаш шанс за успех. Информация! Ако нищо друго не можеш да направиш – събираш колкото можеш информация. Стратегия – да го утрепем с думи!
– Ъ – ъ… Защо планетата ви се казва Сирена? Не знам да има такова животно. От друга страна Хамелеон ви пасва идеално.
– Сирена се е наричало митично същество, което чрез звуци подобни на песен, е упражнявало контрол над живи и не живи обекти.
– И вие можете това?
– Това е едно от оръжията ми.
– Значи вие сте сирена?
– Жителите на моята планета се наричат сирени. И да, всички имат тази способност.
Автомобилът подскочи леко, навлизайки в територията на космодрума. Мая протегна ръце към таблото за да уточни крайната дестинация: совалката на посланика.
– Не те чух да пееш! – Измърмори тихо, мислейки, че той няма да разбере думите.
– Напротив чу ме. – Уф! На този и слухът му е оръжие!
Автомобилът спря на стандартните тридесет метра от совалката.
– Моля излезте от автомобила. – Нареди посланикът. Мая се подчини. Той също слезе. – За доброто на всички: Не бързайте! Сбогом!
Посланикът сви устни и свирна. Стъклата на автомобила трепнаха и побеляха. Превърнаха се в пясък, който се изсипа на земята. С равномерни бързи крачки, мъжът се отправи към совалката. Двигателят й стартира. В момента в който вратата на входа й се затвори зад гърба му, машината излетя.
Мая откачи комуникатора си от колана. В дланта й се посипа прах. Повреден! Бързо влезе в автомобила. Но екранът за управление също беше на прах. Едва сега си даде сметка, че целта на посланика не са били стъклата, а електрониката. Излезе и хукна към сградата на космодрума, отстояща на около километър и половина. Лесна задача?! Какви ли са трудните?!
Спря пред вратата, за да си поеме дъх. На въпроса на охранителя излязъл да я посрещне, отговори с жест сочещ комуникатора му. Той й го подаде. Сграбчи го, набра кода и изкрещя:
- Код: „Точка на пресичане”! Точка на пресичане!
- Чух ви и първия път! – Сопна се някой от среща. – Уточнете раздела!
Ми сега?
Първа „Точка на пресичане” – директно нападение от извънземни, с много жертви от хора.
Втора „Точка на пресичане” – авария в секретен обект, с много жертви от хора.
Трета „Точка на пресичане” …
Посланикът ги беше пресякъл…
- Всичките!
*******
– Ти – и… Чуваш ли се, какви ги говориш? – Извиси глас полковник Давид Раян. – Посланикът пръднал и всички хора умрели!
– Не съм казала…
– Все ми е тая, от къде е излязъл газа!
– Не е газ! – Намеси се, седящия в съседния до нейния стол, мъж в бяла престилка – научен консултант. – Нещо подобно на феромоните е.
Полковникът му хвърли един убиващ поглед. И той благоразумно се отказа от всякакви научни уточнения.
– Как да обясня, че сме допуснали смъртта на 169 души? В това число двама известни политици и трима още по – известни учени!
– Отвлекли са дете… – Влезе в ролята на защитник Мая.
– Ти не му ли обясни, как се процедира Тук на Земята!? Каква е тая варварщина: Трепем всички присъстващи!
– Боя се, че той беше много добре запознат не само с процедурите. Но и с неофициалните… процедури.
– Я не ме обикаляй! Говори направо!
– Мисля, че беше на ясно, че ние няма да намерим детето. Просто направи необходимото за да си го прибере.
Полковникът стисна челюсти и изсумтя. Новобранката беше права.
– И какво да кажа на началството?! А?
– Може би, че… трябва да се разследва фондацията. – Наивно предложи Мая.
Полковникът се изсмя истерично, преди да произнесе култовата фраза:
– Много филми гледаш! Що за раса са тия… тия хамелеони?
– Хора са. – Компетентно отговори ученият. Полковникът вдигна учудено вежди.
– От къде е тая информация? – Не се стърпя Мая. – Аз изчетох всичко налично. Не че беше много…
– Ниво на достъп. – Просвети я ученият с крива усмивка. – Група учени, не съгласни със забраната за генетични промени на хора, напуснали Земята. За да основат нов свят.
– И са създали Идеалния Човек! – Възкликна Мая.
– „Идеален Човек” е твърде разтегливо понятие. – Мъдро отбеляза ученият. – „Идеален Убиец” е някак си по – точно.
– Мисля, че той беше баща на детето. То така се беше вкопчило в него…
– Какво като е баща му? Да го оставим да взриви планетата ли? – Сопна се полковникът.
– Аз бих! – Беше изненадващия отговор на учения. – Така де! Ако отвлекат, моето дете, някакви извънземни копеленца… Взривявам им планетата, без да се замисля!
На лицето на полковника се изредиха: недоумение, възмущение и желание да убие някого.
– Да разбирам ли, че научното заключение е: Че сме се отървали Леко?!
– Според симулациите: Посланикът е използвал ефикасна стратегия с причиняване на минимални щети.
– Минимални щети?! – Произнесе невярващо полковникът. – Мислех, че съм видял всичко! Всъщност… Какво е разрушило електрониката и стъклата? За да нямаме нито един запис на случилото се.
– Със сигурност е впечатляващо оръжие. Но посланикът не е имал такова, щом е бил гол.
– Някаква защита на фондацията? – Предположи полковникът. – За тях е удобна липсата на записи.
– Той… каза, че е пял. – Колебливо измънка Мая, съзнавайки колко невъзможно е предположението й.
Полковникът вдигна вежди и премигна няколко пъти, изумен от невероятната глупост на новобранеца. Но това трая само няколко мига. Той сключи вежди, присви очи и изсъска надигайки се към нея, през комуникационното си бюро:
– Долвър! Поздравления! Счупи всички рекорди! – Тя инстинктивно опря гръб в облегалката. Прочела в очите му неистово желание да я удуши, пребие и пак да я удуши. – Първи работен ден – 169 трупа! Какво ще ми сервираш утре?! Апокалипсис?
– Аз… Мисля… – Направи отчаян опит да обясни.
– Тя можела да мисли! – Възкликна полковникът.
Мая си пое дъх и го задържа, издувайки бузи, в опит да задържи напиращите думи. Не успя:
– Да! Добре! Разбрах! Новобранците нямат право да мислят! Трябва само да изпълняват заповеди!
– Браво! Схвана го още първия ден! – Израдва се полковникът.
– Ле – лей! Гениално е! – Възкликна ученият, с което привлече вниманието на излезлия от кожата си началник. Осъзнал неуместно си поведение, полковникът се тръшна обратно в стола. Скръсти ръце.
– Давай! Просвети ме!
– Ако е произвел звуци, които предизвикват резонанс в кристалната решетка на силиция т.е стъклото – това го е разрушило. Аз бих разрушил няколко от най – често използваните материали, за по – ефикасно… Ще проверя!
– Не му ли трябва голяма мощност, на… това звуково оръжие? – Усъмни се полковникът.
– Всъщност… Човешкото тяло има достатъчно мощност. Резонансът предизвиква ефект на доминото. Щракне ли веднъж всичко пада.
Полковникът раздвижи челюсти, в странна гримаса, като да предъвкваше информацията.
– Сега, да се приземим! Ако се разчуе, че фондация „Звездни Очи” е отвлякла дете. Аз ще се пенсионирам, предсрочно, без почести и на минимална пенсия. А вие сте безработни, до края на живота си. Затова: Няма отвлечено дете! Нито посланик – масов убиец! Станал е инцидент с опасен извънземен артефакт. Ясно ли е?! – Двамата му подчинени кимнаха неохотно. – Свободни сте!
Станаха и тръгнаха към вратата. Но Мая спря.
– Полковник? Какво ще правим, когато фондацията отвлече друго дете?
Изведнъж, предсрочното пенсиониране, вече не беше чак толкова лоша идея!
И това беше краят на един много дълъг, първи работен ден.
Тя Мая Долвър беше единственият оцелял в „Точка на пресичане”!
При това точките бяха по – вече от една и не всички бяха по устав.
*****



******Последния ден на боговете*****

Така, поредната лесна задача. Какво може да се обърка?!
Приемната зала на космодрум на приятелска планета, чието име не можеше да се произнесе. Мая Долвър – посланик на Земята за най – големия празник на планетата:
” Последния ден на боговете”. Каквото и да означава това! Проклети нива на достъп!
И защо Джуъл се ухили толкова многозначително, когато го попита? Трябвало да разбере сама! Поредния тест! Подсказването е забранено!
Мравунякът от всевъзможни скафандри и същества в тях, не й обръщаше внимание. Как се очакваше да се ориентира? Въздух стерилен, безопасен… Някои от гостите вече се бяха престрашили да свалят шлемовете си. Други бяха свалили скафандрите, а не това са им скафандрите. И всички се движеха в една посока – голяма врата.
Отровно зеленият цвят на дрехите привлече вниманието й. Точно този нюанс на зеленото! Не можеше да е съвпадение. Група хора…
Ужасно предчувствие задрънча в главата й, като противопожарна аларма. Вътрешностите й се свиха. Забави крачка. Дори спря. Късно!
Притежателят на един от отровно зелените костюми се обърна и я видя.
С присъщата му ловкост и бързина измина стотината метри, които ги деляха.
- Здравей, Мая! – Перфектна усмивка. Елегантен костюм, обувки, сигурно си е обул и чорапи. Идеална розова кожа.
- П – пос – лан – ник Кобра! – Прошепна Мая. За по – вече не й стигна дъх.
Мъжът я измери с поглед, без да сваля перфектната усмивка. Дали забеляза лекото треперене на крайниците й? Не естественият цвят на лицето? Със сигурност слухът му – оръжие чуваше, как сърцето й се опитва да изскочи през гърлото!
- Изглежда, полетът не ви се е отразил добре?! – Предположи любезно посланикът.
- Ъ – ъ… Добре си бях, до преди… малко. – Измънка Мая.
- С удоволствие ще ви помогна да се настаните. – Хвана я за дясната ръка над лакътя и повлече към голямата врата.
Мая се огледа безпомощно. Едва се удържа да не се разкрещи за помощ.

*****
Какво търси масов убиец на празненство?! Вече час крачеше напред, на зад из квартирата. Поредната лесна задача! Не е дошъл да празнува! „Точка на пресичане.” Трябва да предупреди домакините! Някой като полковник Раян?! Лоша работа! Но пък какво друго може да направи?!

*****
Успя! Да си уговори среща с офицер от охраната. След дълги, досадни преговори по комуникатора и сто повторения, че информацията с която разполага не е за ефир. И след пестеливо, но точно изложените факти, той мълчеше. Щеше ли изобщо да благоволи да отговори? Лицата им не мърдаха, когато говореха. Просто органът за комуникация не беше там. Знаеше го, но пак се стресна, когато преводачът на ухото й заработи.
- Благодарим ви за загрижеността. – Етикет! – Що се отнася до посланик Кобра – той е наш съюзник в борбата ни с така наречената фондация „Звездни Очи”.
- Не разбирам…
- На фондация „Звездни Очи” е забранено, да престъпва границите на нашия свят. Поради което, не е възможно да се случи събитието, от което се опасявате.
- Бихте ли ми казали причината за наложената забрана?
- Не съм упълномощен да ви дам тази информация. Приятно прекарване на празника. И благодарим за съдействието. – Размаха странно крайници и излезе.
Трябваше да се досети! Той се разпореждаше като у дома си.

*****
И не трябваше де се блещи толкова, когато той цъфна на вратата, няколко часа по – късно. Перфектната му усмивка, направо я побъркваше.
- Готова ли сте, Мая? Време е за празненството.
- Ъ?! Празненството?! – Изломоти почти не разбираемо, отстъпвайки на зад. Спъна се в нещо, залитна… И се озова в ръцете му. Като най – големия кавалер на света, посланикът я улови, преди да се тръшне на пода и също толкова кавалерски я сложи да стъпи на собствените си крака.
Това изключи търпението й.
- Посланик Кобра… - Изсъска Мая. Щеше да му каже, че може да се справи сама. Че не й трябва помощта му. И да върви на…
Вратата зад гърба на посланика се отвори. Вместо да се обърне, за да види кой е другия гост, той се хвърли към нея и я просна на пода. Последва свистенето на шумозаглушени изстрели. Посланикът скочи от пода, изблъска стрелеца в коридора. Хвана аварийната дръжка на вратата и светкавично я затвори. Прекара ръка пред заключващото устройство на стената. Заключващият механизъм изщрака и промени цвета на индикатора си от зелен на червен.
Мая се надигна от пода и седна. Нямаше представа, че тези врати могат да се затварят толкова бързо. Та те бяха натъпкани с цяла камара предпазители, имено за да не могат да се затварят бързо. Техника за безопасност.
От вън се чу приглушено бръмчене. Нещо във вратата изпука. Последвано от дрънчене на чупещ се метал. Това й беше известно. От вън бяха поставили „Отварачка” – мощна джаджа, която потрошаваше всички механизми, впрегнати да държат вратата затворена. Индикаторът на заключващия механизъм угасна. Вратата бавно започна да поддава. Отвори се процеп и започна да се уголемява. Посланикът хвана дръжката и натисна в обратна посока. Процепът започна да намалява. Бръмченето рязко се усили. Процепът отново започна да се уголемява. Посланикът напъна мишци и започна да мени цвета на кожата си. Когато стана отровно зелен, процепът спря да се уголемява. Около напънатите мускули, дрехата му отесня. Платът се предаде и църкайки се нацепи. Посланикът издаде странен звук и тръшна обратно вратата в затворено положение. Без да пуска аварийната дръжка, извади из под парцаливите останки на дрехите си три диска, с диаметър три сантиметра. Залепи ги, така че всеки диск да обхваща едновременно вратата и рамката й.
- Мая запуши си ушите! – Каза, дишайки тежко. Тя машинално изпълни заповедта.
Посланикът изсвири пронизително два пъти. Дисковете затрептяха, запушиха, замириса на изгоряло.
Посланикът натискаше с все сили вратата. От другата страна „Отварачката” ревеше на пълни обороти.
Дисковете станаха червени, около тях потече метал. Повторно двойно изсвирване , ги спря и те бързо почерняха. Зеленият мъж пусна дръжката и се отдалечи от врата, но само на няколко крачки. Заемайки позиция между Мая и вратата.
Едва тогава земната посланичка намери за уместно да се изправи, като се постара да запази колкото може по голяма дистанция.
Кожата му върна розовият си цвят и издайнически занаднича през парцалите. Уловил критичният й поглед той пусна перфектната усмивка.
- Ще убия шивача.
Знаеше, че е шега. Но не можа да се усмихне.
Той подсвирна веднъж. И Мая се забори с изкушението, да го попита за какво беше последното изсвирване. Докато не видя отговора. Парцалчетата се движеха. Протягаха се едно към друго и се съединяваха. На края Посланикът се оказа в напълно здрав, нов, елегантен костюм. Създателят на тази дреха не биваше да се убива, дори на шега!
Прозвуча мелодията на служебен комуникатор. Посланикът затърси из дрехата си. Нямаше как да не забележи, че държи устройството неуверено. Мина доста време преди да натисне бутона за отговор. Някой го попита дали е добре. Той отговори утвърдително. Последваха уверения, че проблемът е решен. После той свирна. Дисковете се напукаха превърнаха в прах и изсипаха на пода.
Вратата се отвори бавно. Влезе представител на охраната. Много приличащ на онзи с когото бе разговаряла Мая. И заизлива извинения, всички насочени към посланик Кобра. Докато Мая стоеше в поза - нали ви казах.
След като приключиха с извиненията, ги поведоха към празненството.
Домакините чевръсто почистваха коридора, заличавайки следите от инцидента. В далечния му край, бавно се придвижваше превозно средство с каросерия. От време на време спираше и домакините хвърляха обемисти пакети в каросерията.
Един от пакетите се раздвижи. Опаковката му се разкъса от вътре на вън. Показа се човек с окървавена глава. Последваха бързи команди. Превозното средство спря рязко. Човекът падна вътре, но пак се изправи. Приближи охранител. Без колебание опря нещо в главата на човека. И Мая ясно видя как върху пакетите се пръска кръв и мозък.
Остра болка в дясното й рамо я спря, преди да е опитала да направи нещо. Посланик Кобра я бутна в страни и пусна рамото й, но застана така, че да не може да види какво става в превозното средство. Мая опита да го заобиколи, но той пак хвана рамото й.
- Там има хора! – Прошепна Мая.
- Служители на фондация „Звездни Очи”.
- Не може просто да ги избият!
- Забранено им е да престъпват границите на този свят. Нарушението се наказва със смърт.
- Но защо?
- Всеки свят си има своите причини.
- Всеки?! На колко свята важи тази забрана?
- Петдесет и един.

*****
Посланикът на Земята критично оглеждаше сервираната храна, в опит да реши какво все пак би могла да сложи в устата си, без да повърне.
На сцената ента цивилизация представяше изкуството си. Преводачът нямаше данни и искаше по – високо ниво на достъп. Тъпи бюрократи! Пращат те на другия край на вселената, без информация, и чакат да се издъниш. Сигурно дори залагат, колко голяма ще е издънката на новобранеца.
Посланикът на Сирена следи с интерес неразбираемото мотаене по сцената. Гаднярът любезно я набута в неговото сепаре. Въпреки протестите й, в отчаян опит да стои по – далеч от него. Изглежда неопитността й го забавляваше. Колко голяма щеше да е издънката й?! Труповете вече са на лице! Не можа да удържи на изкушението и попита:
- Защо не убихте нападателя?
- Нямаше да е учтиво. – Отговори без да сваля очи от сцената.
- Какво?! Та той за малко не ни уби!
- Трябваше да дам възможност на домакините, да се справят със ситуацията. Безопасността е тяхно задължение. Това че допуснаха нападението е много унизително, за тях.
- Изненадаха ли ви?
- Не очаквах такава глупост!
- Но реакцията ви… Не се обърнахте… Сякаш знаехте кой е…
- В огледалната повърхност, на картината, на отсрещната стена, видях оръжие. А и нормалните посетители чакат да им отворят вратата.
Влезе представител на домакините, бутайки количка, натоварена с нещо обемисто, покрито с бледо синьо покривало. Паркира пред посланик Кобра и занарежда извинения, докато разопаковаше. Откри прозрачна сфера в която плуваха прекрасни малки създания обагрени в цветовете на дъгата.
Посланикът кимна сдържано и произнесе неразбираема фраза. Вместо превод, преводачът на ухото й заби такива ужасни звуци, че я принуди моментално да го свали. Той не забеляза малкото й премеждие или по – скоро се направи, че не забелязва. Можеше ли той да пропусне нещо?!
В момента в който местният представител излезе, той скокна от мястото си и отвори капака на сферата. Взе кепчето, поставено на плота до сферата и загреба. Улови едно от създанията, извади го и внимателно положи на дланта си. То безпомощно запърха. Посланикът стисна ръка в юмрук. А Мая чу пукане и звук ужасно приличащ на писък. Той разтвори пръсти. Създанието лежеше безжизнено на дланта му. Поднесе ръка към устата си и примижавайки от удоволствие го погълна. Без да обръща внимание на ужасеният й поглед.
- Не вероятен вкус! – Каза след като преглътна. – Искате ли?
- И дума да не става! Ще се пиша вегетарианка!
- Това е растение, по точно цветовете на водно растение. Домакините го считат за голям деликатес.
- А – а… Много мърда за растение! Ще се откажа и от салатата!
Посланикът се подсмихна и се зае с втората си жертва.
Това си беше салата за садисти! Каквото и да й обясняваха!
Извади от джоба си преводача. Зае се да ръчка настройките, за да накара проклетото устройство да проработи.
На сцената се явиха сирените, облечени в отровно зелените си еднакви дрехи. Строиха се в редица и запяха. Още първите звуци накараха Мая да преустанови заниманието си. Обзе я чувство на спокойствие и блаженство. Облегна се удобно. Изцяло погълната от представлението. В този момент нищо друго нямаше значение. Под звуците на песента, дрехите им оживяха. Приеха причудливи цветове и форми, докато собствениците им се движеха плавно по сцената.
Едва когато сирените спряха да пеят, чу настойчивото бипкане на преводача. Диагностиката завършена.Пълна изправност. Готовност за работа. Закопча слушалката на ухото си.
Посланикът затвори капака на вече празния съд. Извади от дрехата си малка кърпичка – отровно зелена. И обърса дланта с която убиваше цветята. Миг след това, върху избърсаната розова длан се появиха тъмно червени точки.
- Кървите ли?! – Той кимна. Избърса отново длан. Нови тъмно червени точки. Ето какво било предназначението на ръкавицата, предвидливо поставена на плота, до сферата. – Защо не използвахте ръкавицата?
- Когато искаш нещо, трябва да си готов да платиш цената. Харесахте ли представлението на Сирените?
- Аз… Имах странно усещане… Изкуството ви е завладяващо. – В буквален смисъл! И той, разбира се, е на ясно с това!
- Допуснаха пет грешки.
- Нима?! – Какво облекчение! Те можели и да грешат!
- Ще им отрежа ушите за това.
- Какво?! – Нямаше превод. Така, че не беше грешка в превода. – Ще ги осакатите, заради грешно изпени ноти?! Как може?!
- Не е кой знае какво наказание. До три месеца ще им израснат нови. – Отново избърса дланта си.
- Т – това е… Ужасно! – Не скри възмущението си Мая.
Посланик Кобра се разсмя.
- Успокоите се Мая! Шегувам се!
- Че ще им пораснат нови уши ли?! – Заяде се Мая.
- Не! Не прилагаме телесни наказания.
- А – а! Моя грешка! Как можах, да не схвана изискания ви хумор?! Какви телесни наказания!? Та вие чисто и просто, трепете всички на ред! – По дяволите дипломацията!
- Моля за извинение! Виждам, че шегата е била неуместна. Съжалявам!
Мая мълчеше стиснала устни и зъби. Нямаше ли кой да го гръмне тоя?!
- Ако ми разрешите, бих искал да изпея една песен за вас Мая?! – Песен! Няма начин! – Настоявам!
Какво пък… Какви може да са последствията от една песен? Мая кимна.
И капанът щракна. Още при първия звук, усети как губи контрол, над мислите си, над тялото и волята. И се отдаде, на пламенна, страстна любов със зелен мъж…
Опомни се, запъхтяна, потна, мокра… До колкото можеше да вярва на очите си, той не беше мърдал от мястото си – от другата страна на масата.
Въпреки това можеше да се закълне, че се е случило!
Изправи се трепереща от яд. Да имаше оръжие!
- Вие… Сигурна съм… Знаете, точно какво правите!
Усмихваше ли се гадината?! Хукна на вън, колкото се може по – далеч от това изчадие.
Как се пише доклад за такава песен?! Ще стане герой на всички вицове! А Джуъл?! Той моментално ще си загуби чувството за хумор!
Не можа да стигне до квартирата си. Пресрещна я представител на домакините. Обясни, че трябва да го последва, за да участва в някаква церемония.
Проклетия преводач, вместо отговор – какво представлява церемонията, поиска по – високо ниво на достъп. И даде инструкция да не предприема нищо. Само, че пребиваването й тук беше тест и от нея се очакваше да направи нещо!
Домакинът я въвлече в дълга процесия. Двама представители на домакините водеха по един инопланетянин. Мая огледа новия спътник. Съществото видимо не се отличаваше с нищо. Но по някаква причина преводачът го определи, като дете. Не поиска обяснение, защото отговорът пак щеше да е: по – високо ниво на достъп.
Процесията се насочи към натруфена арт инсталация, чиито градивни елементи бяха малки кабинки. Мащабът беше грандиозен. И щом мъкнеха всички гости тук, най – вероятно това ще да е последен писък на местното изкуство.
Когато началото на процесията стигна до инсталацията, тройките започнаха да се изкачват по нея и да се губят в разклоненията й.
Възрастния домакин ги заведе до една от кабинките. Отвори вратата със странно обемисто устройство, вместо ключ. После хвана младия си съпланетник и го натика вътре. Мая остана с впечатлението, че младокът нямаше желание да влезе. И за да бъде убеден се използваха дори ритници. Домакинът заключи вратата със странното устройство. Връчи го на Мая и любезно я съпроводи до квартирата й. Преводачът избълва цял поток от пожелания за някакъв успешен край, след което най – после остана сама.
Устройството имаше екран, на който се виждаше в реално време, какво става вътре. Кабинката беше някакъв странен команден пулт. Индикатори бутони и ръчки имаше на всякъде. Дори на тавана и пода. Съществото ходеше на пред на зад и манипулираше с тях. В следствие от действията му, индикаторите меняха цвета или интензитета на светлината си. По някое време се явяваше и виртуален екран.
Мая остави устройството и се зае да ръчка преводача, за да разбере какво да прави. Ново искане за по - високо ниво на достъп! И инструкция да не прави нищо. Проклети бюрократи! Те просто се гавреха с новобранеца. Нямаше начин да избегне подигравките!

*****
Събуди се с убеждението, че зеленият мъж ,ще присъства в кошмарите й, до края на живота. В никакъв случай няма да споменава за песента му, в доклада или по какъвто и да е друг повод или причина!
Беше спала цели дванадесет часа. Прекали с успокоителните! И как така я бяха оставили на мира? Никой не напираше да влезе през вратата, за да я замъкне на някъде. А убийците? Сигурно са си взели почивен ден.
Погледна разсеяно устройството на масата. Съществото все още бе в кабинката и лениво се тътреше на сам на там. Горкото! Минали са дванадесет часа. Нямаше ли кой да го извади? Ужас? Дадоха й заключващото устройство. Значи това бе нейно задължение! Грабна устройството и хукна.

*****
Улучи от първия път, как да отвори вратата. Съществото не й обърна внимание. Затътри се до отсрещната стена и натисна един бутон.
- Хайде излизай! – Каза Мая. Нула внимание. То натисна бутон, дръпна ръчка и се затътри към другата стена. Няма да стане така! Влезе, хвана го за ръка и опита да го поведе на вън. Но съществото се закова на място и изскубна ръката си от нейната. Инати се на всичко от горе! Хвана отново ръката му, стисна здраво и дръпна. Съществото не помръдна. Втори опит, същия резултат. Добре! Позвъни на домакините. Те да се оправят!
Но домакините й отговориха: Да се справи сама. Това на нищо не прилича! Цялата вселена е завладяна от бюрократи!
- Виж какво, ще излезеш от тук, каквото и да ми струва! – Заяви Мая и се нахвърли върху създанието. Бута дърпа, дори го ритна няколко пъти. Нищо не помогна.
- Къде са мъжете когато ти трябват?
- Тук сме, на вашите услуги. – Ако не беше уморена, щеше инфаркт да получи!
Посланик Кобра стоеше подпрян на рамката на вратата и вероятно от доста време наблюдаваше безплодните й опити.
- Кобра! Помогнете ми да го извадим от тук.
- Боя се, че то не желае да излезе.
- Глупости! Отпаднало е. Дезориентирано е. Обезводнено.
- Не е така, Мая. Тези хуманоиди се хранят през 40 часа. Не приемат вода отделно, набавят си я чрез храната. Това, че не иска да излезе е добър признак. Просто го оставете да довърши теста.
- Тест?!
- Този празник, всъщност, е отчаян опит, да накарат децата си да работят. Казват им, че са ги избрали чрез лотария. Но всъщност избират всички които не искат да работят. Тестовете са много лесни, за да могат всички да се справят. После им дават като награда работа за която твърдят, че е много отговорна.
- Но това е измама!
- По скоро политика.
- И работи ли тая политика?
- Нямам представа. Но празникът се чества по – вече от сто години.
- Защо го наричат: „Последния ден на боговете”?
- Хм… Названието на празника е доста сложно за превод. Аз бих го превел като: Празник за навършващите пълнолетие. От този ден на татък, децата са длъжни да допринасят за благата, които досега са ползвали безвъзмездно. Но вашият превод е може би смислово по – точен. За космическите цивилизации най – ценното са децата. В този смисъл: те са нашите богове. Навършвайки пълнолетие, децата стават възрастни. И вече не са богове. Много добър превод! Истинско изкуство! Бих искал да поздравя преводача.
- Нямам представа, кой е. – Измънка Мая. И не искаше да го поздрави! А да го удуши, в случай, че нямаше под ръка оръжие, с което да го застреля.

*****
В залата на космодрума, гостите се групираха за да се качат на космическите кораби.
Мая пристъпваше предпазливо, надявайки се да избегне поредната среща с посланик Кобра.
- Здравейте Мая! – Екна точно зад нея, познатия глас и замрази кръвта й.
Обърна се, бавно. Цял отбор сирени бе вперил очи в нея. Преглътна писъка, който едвам удържа и отговори, бавно, отчетливо:
- Здравейте, посланик Кобра.
Той я обърна в правилната посока и я поведе с групата си. С облекчение, Мая установи, че ушите на всички са по местата. Сирените се държаха доста свободно. Подскачаха, тичаха напред на зад, издавайки странни чуруликащи звуци. Едва тогава, Мая забеляза, че по – вечето сирени са доста дребни. А държанието им?! Деца!
Огледа другите групи. В доста от тях имаше видимо по – дребни представители. Преводачът потвърди, че са деца. Логично беше! На празникът на децата бяха довели деца! Само тъпите земляни бяха изпратили новобранец, без информация и инструкции. И убийци от фондация „Звездни Очи”. Стана й ясно, защо не й повярваха домакините. Тук репутацията на Земята не беше добра! Въпреки това я оставиха жива. Най – вероятно, заслугата, беше на посланик Кобра. За втори път! Той бе пощадил живота й! И я набута в сепарето си, за да не направи някоя глупост. Живото застрашаваща!
- Това е вашият транспорт.- Посланикът посочи едно, от редицата превозни средства. Двама пътника, вече се бяха строили на опашка, пред вратата му.
- Посланик Кобра… - Сега или никога! – През цялото време се питам: Какво представлява контролът ви, над живите същества?
Посланикът поклати глава, усмихвайки се перфектно.
- Следващият път, Мая! – Махна с ръка за сбогом и изчезна в навалицата.

*****
-А! Долвър! Не ми казвай! Дори и тази задача си успяла да оплескаш! – Екранът на видео връзката не можеше да побере егото му.
- Полковник! Вината не е моя. Както преди, така и сега! – Вирна нос Мая.
Полковник Раян свъси вежди. Определено му развали настроението.
- Долвър! Да не си посмяла да назовеш… Фондацията!
- А може ли да спомена посланик Кобра? – Стреля от упор Мая.
- Мамка му! Този ще ме пенсионира! – Изрева полковника.
Улучи! Точно в десетката. Човекът в екрана буквално се сгърчи. Самоувереността на голям шеф се изпари.
- На ваше място не бих се притеснявала за пенсията. Защото голяма група от светове са се обединили и избиват всеки, който има нещо общо с… Фондацията. Докладвам за събитие с код „Точка на пресичане”.
Когато произнасяше следващия въпрос, той имаше вид на смачкан и примирен със съдбата човек.
- Колко?
- Какво колко?
- Трупове!
- Нямах възможност да ги преброя. Но можете да уведомите… Фондацията, че всички които са изпратили, са мъртви.
- Този кучи син!
- Не беше посланик Кобра. А домакините.
- Как?! Защо домакините?!
- Нали току що ви казах: Голяма група от светове са дигнали мерника на… Фондацията.
- Какви са ги забъркали тия!? И ти разбира се, не се сети да попиташ!
- Попитах. Но не ми отговориха. Обаче мисля…
- Тя можела да мисли! – Възкликна полковник Раян. Въпреки, че тонът му бе ироничен, в очите му се четеше истински страх, от това какво мисли подчинената му.
- Мисля, че отвличането на деца е достатъчно сериозно престъпление.
- Имаш ли доказателства?
- За какво са ми доказателства? Не аз избивам членовете на… Фондацията.
Що се отнася до рутината ми задача, ще подам рапорт за некадърен превод и умишлен саботаж. И не съм я оплескала! Въпреки заложените предпоставки, които подробно ще изложа в рапорта си!

*****
- Здравей, скъпи! – Имаше нужда да види, познато, добронамерено лице.
- Здравей! Как мина?
- Оцелях!
- Виждам! Може би, ще се радваш да узнаеш, че нашият малък Бог те очаква с нетърпение!
Още един почитател на преводача!
- Джуъл Долвър! Ти – и – и копеле ниедно! – изсъска Мая.
- Скъпа! В ефир сме!
*****



*****Песента на Сирена*****
Десет години по – късно.
Сигнализацията на входната врата настойчиво го призоваваше да отвори. Прекара ръка пред заключващото устройство, решен да наругае натрапника, не очакваха гости.
Джуъл никога не го бе срещал, но много добре знаеше кой е мъжът, застанал на прага, на дома му: Посланик Кобра – масов убиец, трепещ хора, като мухи, из цялата вселена. Запази самообладание.
- Кого търсите? – Знаеше отговора, но така печелеше време.
- Мая Долвър.
- За какво ви е?
Човекът зад посланика, направи крачка в страни и застана до него.
И Джуъл Долвър – пенсиониран с почести полковник от космическото разузнаване, загуби самообладание. Пред него стоеше абсолютно точно, по – младо копие на жена му. Облещи се, зяпна, без да издаде звук и отстъпи крачка на зад. После извърна глава към вътрешността на жилището и изрева:
- Ма – а – я – я!
Измери с поглед посланика, идеална фигура, отровно зелен елегантен костюм. Да не повярваш, че е масов убиец. Не посмя да погледне по – вече жената. По – скоро девойка. Не беше на по – вече от петнадесет години.
- Какво има скъпи! – Попита Мая и на свой ред се облещи, срещу неканените гости. – Какво, по дяволите… Как е възможно?! Онази песен!
- Ква песен?! – Изръмжа Джуъл.
- Мамо, тате, какво става? Ай стига Ве! – Младеж в спортен екип, занаднича из зад родителите си.
- Иване! Влез вътре! – Наредиха му в хор.
- Това е дъщеря ми Елиа. В замяна на имунизацията, която ви направих, взех ваша ДНК. Беше ми необходима, за да се поправят щетите, нанесени й от фондация „Звездни Очи”. Тъй като носи ваша ДНК, вие сте нейна втора майка. Елиа пожела да се запознае с вас. Ще приемете ли да ви гостува до края на деня?
Имунизацията! Нано нещото, което не можаха да премахнат от кръвта й. Няма безплатен обяд! Така да се каже!
- Ъ?! Джуъл? – Измънка Мая.
- Хубаво! – Процеди през зъби той и влезе вътре.
- В такъв случай ще се видим по – късно. – Каза посланикът, с присъщата му бързина се качи в автомобила, спрян пред дома им. И отпътува на някъде.
- Иван. – Представи се синът й. Протегна ръка, да се здрависа. Елиа колебливо подаде своята. – Изглежда съм ти брат.
- Да. – Отговори девойката.
- Да влезем. – Предложи Мая.
В хола Джуъл говореше по служебен комуникатор. Такъв не се полагаше на пенсионери! Като ги видя, затвори и тръсна едно:
- Излизам! – Почти със скоростта на посланика, напусна дома си. Също тъй бързо се качи в автомобила си. И потегли в същата посока.
Имаше само една причина за посещението му на Земята. Но този път нямаше да му се получи!

*****
Мая отвори очи. Примижа, докато се настроят очите й. Лежеше на пода, в стая без прозорци. Надигна се предпазливо и седна. Елиа седеше на пейка, здраво закрепена за пода и стената. Иван лежеше, безжизнен в краката й. Пропълзя до него и провери пулса му. Жив е! Потисна желанието си, да опита да го свести.
- Къде сме? – Изграчи пресъхналото й гърло.
- Била съм в такава стая. – Отговори девойката. – Не се тревожи! Баща ми ще дойде!
Не е за вярване! Фондация „Звездни Очи”, отвлича хора и на Земята.
- Елиа… Мила… Те… Ще го очакват! Мисля, че ни използват за примамка.
- Никой не е готов за среща със Сирена! – От тонът й, я полазиха тръпки. Къде си Джуъл?!
Синът й изстена и се размърда. Заслони очи с ръка и изруга:
- Ко стаа?! Мамка му!
- Иване! Не ругай!
Младежът се надигна и седна, по примера на майка си. Огледа се в пълно недоумение.
- А Ве хора?! В къв филм сте ме вкарали? Ще си изпусна тренировката!
Вратата се отвори. В рамката й стоеше Джуъл.
- Тате!
Някой го блъсна вътре и затвори. Мая и Иван се изправиха и отидоха при него.
- Ко стаа, тате?!
- Раян! Копелето мръсно! – Процеди през зъби мъжът. Цялото му тяло свидетелстваше за високо напрежение. Още една идея му трябваше, за да се пръсне от яд.
- Да седнем. –Предложи Мая. Седнаха на свободната пейка, срещу Елиа.
Джуъл впери поглед в нея. Но Мая го сръга в ребрата и го предупреди със свиреп поглед. Той вдигна ръце.
Девойката стана и започна да сваля дрехите си. Младежът облещи очи в изящното женско тяло. Докато Джуъл гледаше с крайчето на окото си. Мая не се изненада от тънките ленти, които опасваха цялото й тяло и придържаха странни предмети.
- Ъ – ъ… Не че имам нещо против, но стриптийзът няма да помогне. – Каза Иван.
- Аз съм посланик. – Вирна нос сестра му, останала само по припаска и ленти.
- И кво?! Ще ги убедиш с речи!?
- Иване! – Скастри го майка му. – Посланиците на Сирена са войни.
-И не идваме с мир! – Поясни сестра му.
Свирна. Дрехите й оживяха. Зашаваха, заизвиваха се и постепенно промениха цвета си на сив. Когато движението им спря, Елиа хвана с една ръка купчината плат и го подхвърли над себе си. Платът се разгърна и обгърна тялото й, включително главата. Новата дреха впечатли единствено младежа.
- И – и – и! Имали начин да ме уредиш при шивача си?!
Девойката поклати неопределено глава. И странно извъртя очи.
- Баща ми! Пее!
- Какво?! – Мая стана и се огледа, като че ли така щеше да чуе по – добре. Нищо не чу.
- Трябва веднага да ги имунизирам!
Едва тогава тя забеляза, че двамата, най – скъпи й мъже, на света, са застинали като статуи.
- И после ще се окаже, че имат деца сирени?
- Не става така. Трябва се изпее любовна песен.
- Знаех си!
- Нямаме време за обяснения!
- Добре! Направи го!
Девойката светкавично търна имунизиращия инструмент, по вътрешната страна на ръката на Джуъл, от лакета до китката. А след това направи същото и с Иван. Той пое дълбоко дъх и се дръпна колкото се може по – далеч от сестра си. Дал си сметка, че нещата загрубяват.
Елиа отиде до вратата и залепи нещо на стената. Точно на мястото, където от външната страна се намираше отварящото устройство. Приведе се и зашепна нещо в устройството. Вратата започна да издава странни звуци.
- Трябва да направим нещо! – Каза Мая.
- Аз съм пенсионер. Отдавна. – Отвърна мъжът й и демонстративно скръсти ръце.
- Аз съм студент. От скоро. – Гласеше отговорът на сина й.
- Е това е, Елиа. Мъжете оставиха работата на нас.
С протестиращи звуци, вратата бавно се отвори. Без да се бави, младият посланик на Сирена излезе.
- И какво конкретно смяташ да предприемеш? – Поинтересува се мъжът й.
Мая стисна юмруци.
- Както каза веднъж един колега: Отвлекат ли моето дете. Взривявам им планетата! – Подаде предпазливо глава в коридора, огледа се и излезе.
Иван се размърда неспокойно на мястото си.
- Тате… Мама нали няма да…
- Уф – ф! – Изпъшка Джуъл. – Като я знам – какви ги забърква… Дай да ходим да спасяваме планетата, от майка ти! – Стана и предпазливо последва жена си.
В коридора, до вратата лежеше мъж в униформата, с изцъклени очи. Джуъл коленичи и го провери. Нямаше пулс и не дишаше. Тръгнаха по дълъг коридор, без прозорци. Намериха още два трупа, преди да стигнат да врата на асансьор. Джуъл използва служебна карта, предвидливо взета от един от труповете. Вратата се отвори, влязоха. Указателят на управляващия дисплей свидетелстваше, че се намират на ниво минус четири. Той натисна бутона за партера. Асансьорът потегли на горе.
- А мама? – Попита Иван.
- Ще я намерим!
Вратата се отвори. Излязоха във фоаето. Два трупа в униформи. Въпреки, че знаеше резултата, коленичи да ги провери.
- Тате! – Синът му го задърпа за рамото.
Джуъл вдигна глава към него. Момчето гледаше стълбите водещи към горния етаж. По тях слизаше човек, в сива дреха с качулка. Изправи се и препречи пътя му. Той спря.
- Посланик Кобра! Какво ще кажете, за един честен, мъжки двубой?
Посланикът се усмихна с перфектната си усмивка.
- Очарователно!
- Имунизиран съм.
- Знам. – Той сви устни и подсвирна.
Остра болка парализира цялото тяло на Джуъл и го принуди да се изпъне като струна. Не можеше да помръдне. Не можеше дори стон да издаде, защото и тези мускули бяха парализирани.
- Няма пълна имунизация. Освен това, тази битка е безсмислена. Мая отдавна е избрала партньора си. За което ви поздравявам. – Каза посланикът и продължи пътя си, към изхода.
Видял, как баща му опасно се поклаща, Иван побърза да го подпре и преметна лявата му ръка през раменете си.
- Тате! Ко… Ко стаа?!
Джуъл се напрегна до краен предел.
- С – с – след… Н – н – не – г – го! – Изсъска той.
- Ама… - Опита да протестира синът му.
- С – с – с…
- Добре! Добре! – Повлече го към вратата.
Посланик Кобра вече бе излязъл и стоеше на площадката.
На площада пред сградата, прииждаха военни машини, от всички страни. От тях слизаха войни, въоръжени до зъби и заемаха позиции, около сградата. Пътят за отстъпление бе преграден. Стотици оръжия бяха насочени към посланик Кобра.
Момчето спря, шашнато от гледката.
- Да… Не … Услож – нявяме… Пре – дай се! – Изфъфли Ждуъл с върховно усилие.
Посланикът не отговори, стоеше и гледаше, как се подреждат хората и насочват оръжие към него.
Мая излезе и застана до близките си.
- От къде се взеха тия?!
- Преди… Да… Тръгна… Обадих… Се… Няколко… Приятели…
- Много приятели имаш! И като се замисля… Единственият начин да стигнат толкова бързо до тук, е да са клечали зад ъгъла. В пълно бойно снаряжение! Дори в почивен ден!
- Няма… Друг… Начин… Тъй… Не… Можах – ме… Засечем… Кому – ника – циите…
- Да си бяхте понапънали малко тиквите! Не ползват комуникации защото не им трябват. Телепати са.
- Ка - кво? Защо… Не… До – клад - вала?
- И да отнеса поредната порция подигравки, въпреки че съм права?
- Какво… Решава… Кобра? – Повиши глас Джуъл.
Вместо отговор посланикът запя. Мая прехапа устни, предусещайки настъпващото бедствие.
- До - обре! – Каза с досада Джуъл. – Изпей… Си… Песента!
Едва когато хората му започнаха да падат, като отсечени дървета, той разбра каква сила се крие, в песента на Сирена. Посланикът пееше, а хората падаха ли падаха и не помръдваха. Докато не остана нито един човек на крака. Тогава той тръгна пеейки. Слезе по стъпалата, продължи на пред, заобикаляйки труповете.
Недалече, точно в посоката в която отиваше, кацна планетолет. Заприиждаха хора в сиви дрехи и се качваха в машината.
По някое време Джуъл осъзна, че и другите сирени пеят. А песента би била прекрасна. Ако не беше смъртоносна. Огледа се. Понечи да последва посланика, но опитът за движение взриви с нова сила парещата болка и го застави да спре.
- Иване! – Изпъшка той. – Донеси… Оръжие…
Момчето изтича, надолу по стъпалата. Издърпа оръжието, от ръцете на най - близко падналия войн. Върна се и го постави в ръцете на баща си.
Мая хвана оръжието и го задърпа.
- Джуъл! Да не си посмял! Той не е толкова глупав, че да се остави да го застрелят в гръб!
Но Джуъл продължаваше да стиска оръжието, вперил поглед в отдалечаващия се гръб на посланика.
- Джуъл! Колко пъти, днес, се опита да ме оставиш вдовица?! Джуъл! Дрехите им имат много приложения! Едно от тях може да е щит! Пусни ти казвам!
Той отпусна ръце. Мая захвърли оръжието по – на далеч.
Посланик Кобра стигна до планетолета. Пеейки изчака всички да се качат. Завърши песента. Поклони се на малобройната си публика и се качи в машината. Вратата се затвори и планетолетът излетя.
Джуъл стенейки и пъшкайки, приседна на първото стъпало.
- На това… Му се казва… Песен!
- Мислех, че се нарича: „Точка на пресичане”. Пенсионере!
Слезе по стъпалата и провери един от войните. Провери втори…
- Скъпа… Не съм… Се съмнявал… Че си… наясно. Както… И ще видя… Пенсия… През… Макарон… Мно – ого… Крив…
- Зависи… - Провери трети.
- От… Какво?
- От официалната версия! - Провери следващия по ред.
- Версия?!
- Мисля, че герой като теб заслужава повишение! Освен това ако не греша, току що са се овакантили, доста високи постове.
- Мразя… Политиката! – Почти проплака големият войн.
- А знаеш ли какво мразя аз?! Пенсионер без пенсия! С кой акъл изобщо ти хрумна да застанеш между Посланик Кобра и фондация „Звездни Очи”?
- Заповеди… - Измънка Джуъл.
- И с какво, твоята изпълнителност, щеше да помогне на вдовицата ти?
Мъжът не отговори.
Иван попита с поглед майка си, какво проверява.
- Живи са. Дишат и имат пулс. Сигурно ще се оправят. – Тя се върна при съпруга си. -Ставай! Сине!
Преметнаха ръцете му през раменете си и го повлякоха на долу по стъпалата. Пъшкайки и стенейки Джуъл опита да съдейства на мероприятието. Това усили болките му и го принуди да се примоли:
- Ви – кне - те ли – не - йка!
- Никаква линейка! Отиваме в щаба!
- Ща - ба!? Лу - да ли си?! Уми - рам!
- Някой трябва да ръководи ликвидирането на „Точката на Пресичане”. Да се сещаш за такъв, жив и с необходимите правомощия? – Отговори пъхтейки Мая.
- А Ра - ян?
- Няма начин Посланик Кобра да го е пропуснал! Знаеш по – добре от мен, че е дошъл да унищожи последното звено на „Звездни Очи”. И че не оставя нито един жив член или служител, където и да са се скрили!
- Бо – ли – и!
- Трай! Ще ти намеря обезболяващи.
Завлякоха го до най – близкия военен автомобил. Натовариха го на предната седалка. Иван седна от зад. Мая извади от аптечката конска доза обезболяващи и ги и инжектира във врата на мъжа си.
Джуъл се облегна, усещайки как намаляват болките.
- До - обре! Ще се срещнем… Отново… Посланик… Кобра!
КРАЙ