автор: LIANIK

Повест
***
Анка прибираше готовото сладко, което Слава пълнеше в малки пръстени бурканчета. Младото девойче мило пребърсваше всяко едно и ги нареждаше равно в редички. На моменти се присвиваше от туптящите болки ту в кръста, ту от спазмите долу в корема, но като се раздвижеше те отшумяваха за някое време.
Майка и, и показа как да сгъват парцали и как да се повива, че да не цапа дрехите си, а вече мокрите и изцапани ги накисна в коритото, че да ги изпере на другия ден. Дъждът беше намалял, само тук-там окапваше, сякаш от току-що изцеден парцал. Проясни се. Из въздуха се зарея чудният свеж аромат на зеленина и цъфнали билки, примесен с пиперливият, но приятен дъх на смола. Следобедът преваляше, когато Емил приближи колибата. Тежки бяха стъпките му, мудни, като на челяк, чиито гръб е укусил, що е да ти стоварят сто тояги наведнъж. Очите му бяха сведени към калната разлята земя. Целият беше прогизнал с полепнали по изтръпналото му тяло дрехи. Когато пристъпи в стаята го лъхна топлата миризма на течно сладко, примесена с тази на вряща гъбена чорба.
- Добър ти ден, сине! Що стори? На късмет ли беше всичко? - заразпитва го Слава.
- Мина. – кратко отвърна Емил. Приближи към сандъка, скован от борови дъски, отвори го и измъкна един кат дрехи. После пак така мълчаливо се мушна зад завеската на малката ниша отсреща.
Старата направи знак на Анка към мястото където се изгуби Емил. Нужно беше жената да помогне на мъжа си, да го уважи, пък и да го срещне, както си подобава.
- Ще сбъркам нещо и ще се сърди, мале! Като свърши, ще да ги взема и туря да съхнат. - тихо отвърна Анка, поставила една върху друга двете си длани отпред, като да покаже уважението и примирението си пред стопанина, завърнал се в топлия уют на домашното огнище.
Емил чу тихият шепот. Разпозна словата и още веднъж в него затрептя гореста и жлъчната сила на съвестта. Пишкал* му пишна* в душата, раздра я и в сърцето му влезе до дъно върхът. Той сам си събра мокрите дрехи и сам ги метна да съхнат. После седна на масата, но главата му все в пръста гледаше, все погледа му забит там беше, където е мястото на краката. Сложиха му да се нахрани. Ма, храни ли се душа, що страда?! Две треперещи ръце, с тънки изваяни пръсти поставиха паницата пред него. Очите му проследиха трепета, който премина по стройното тяло на Анка. А, сладка и дъхава беше тази чорба, стопляше те още, когато сложиш лъжицата в устата. Ароматът на мащерка галеше носа, а сладостта се разливаше по тялото.
- Какво ти е? – запита Емил, но не вдигна очи.
- Ааа, женски му болежки, баба! Ще мине! – отвърна му Слава.
В прободеното сърце на Емил забълбука огнена лава. Булката му, малкото слабо дете, като недохранено агънце, пред очите му се бе превърнало на жена, а той, слепецът, нищо не беше видял, нищо не беше усетил.
Треперещата му ръка загребваше, вдигаше, пълнеше гърлото, но…Той скочи, изведнъж, избута стола, грабна връхната си дреха и тресна вратата зад гърба си.
Навън светът вече беше притъмнял. Черни сенки извисяваха тайнствено телата си, сякаш протягаха студените си ръце, към красотата на небето, където Вечерницата искреше и красиво намигаше на планината.
Тази нощ Анка спа сама. Емил повече не влезе. Достраша я да го търси. Ядосан беше, сигурно, защото си търсеше „правото”, а сега, тя като беше така, не можеше да си го вземе той от нея. Тъжно и стана, и тихо зарида, скрила лицето си в празната възглавница.
„ Като котенце мяука! – тежко въздъхна Слава, - Че да беше, щеше да мяука някое време и да спре, ма челяк, така бързо не се лекува и не минува* му ни болката, ни тъгата.”

Как се трае това, що затрептява в душата, и що е сладка горчивина. Как се вият, извиват чувствата в една душа! Как сърцето пее ту тъжна протяжна песен, ту сладка дъхава балада за онази магия, която от векове людете дирят надлъж и шир? Кой знае? И като две гайди, свирещи по едно време, на едно място, и в едно пространство,с различни мелодии в пет тона и с допълващ се такт, бяха Емил и Анка. И дори с различни гласове да тъжаха, и мъката им различно да гореше, двамата звучаха, като едно цяло, разполовено на две и копнеещо да се слее. А Родопа планина - мащеха или майка - макар и многогласна* в своята вековна същност, мълчеше и пазеше онези си мили стонове, онези нежни магнетични звуци от ушите на челяците, що не бяха готови да ги чуят със сърцата си, да ги усетят с душите си, да ги претърпят в телата си.
А една души пееше, едно младо сърце трептеше в мелодия, захванато и оплетено в мрежата на благата горчилка*:
Къде си ма, майце, родила на върхари,
на върхари в Пангея*,
под дъхави борове и ели, които немеят?
Къде си ме люляла под шипова билка*,
къде с китка си ме дарила?
А одя* без сърцето мое, а душа жалее ,
що очи други виждат, що ръце нежни дирят,
а насреща - празни чукари, празни и черни.
А дъхава съм като смолата,
що сладко омайва главата,
и блачка* съм като медовина,
и стройна ми е снагата като елата -
поклащат я ветровете, завихрят я,
но що челяк трябва да гльода -
слепец онзи си оди!
Анка страдаше. Нещо стискаше всичкото и отвътре, съхнеше и го опъваше. Женската и главица не побираше, как, и какво да стори, че да отсърди Емил. Сама не знаеше, как се „право” дава, като досега само се е взимало. Сутрин, Емил само влизаше, взимаше това, що му трябваше и мълчаливо излизаше. Ако продумаше, ручаше само на Слава, а Анка все едно въздух беше за очите му. Макар да преминаха болките и женското кървене в младото тяло на Анка се загнезди някаква отрова, която ту палеше кръвта и, ту я вледеняваше.
Дните минаваха, като престарели шишарки, падащи от боровете върху земята. По светлото, времето за Емил минаваше по-бързо, но паднеше ли нощта, огънят разтляваше жаравата и лумваха пламъци. И той, сам не знаеше, какви го дяволи бяха захапали, хем знаеше, че си му е право, хем, някак му се свидеше и не му се искаше, отново да гледа стиснатите клепки и процеждащата се солена роса изпод тях. Някак странно му се струваше, но сега не дете, а жена виждаше в Анка. Всяко нейно движение го караше да гори в жажда, всеки неин подтиснат трепет го караше да страда. Пустото му нещо, Емил нямаше представа откъде идваше, ама и от него не можеше да избяга! „ То кожа, така не се съдира, че да си намериш друга да си туриш!” – често му се въртеше из акъла. И понякога запяваше с тих мелодичен глас, излегнал се върху сламата под навеса и загледан в звездопадите, които като сълзи обливаха чернотата на небето:
Сандисвам* мале, сандисвам!
Съндърдиса* ми се душата,
бално и на сърцето,
що в груди трепка.
И снагата не ще да ме слуша,
станал съм като сатламо*.
Люскавица* ме долу вратна,
вратна, че да не рипна!
Ако е живо сърце!
Ако е здрава душа!
Без нея ни едно, ни друго у мене!
Все с очи я търся, все акъл ми по нея,
а тя като трепетлика, мълчи и не пее,
ни сянка на лице и , ни лъч, че по мене
и тя търси, а не пустее ...
Залисан в своите си думи, в своята си тъжна мелодия, която свиреше душевната му гайда, Емил не чуваше скърцането на вратата, не виждаше слабата фигура залепила се в сенчестото, и тихо слушаща красивият мъжки глас, който дърпаше струните на едно нежно женско сърце.

Един ден, нещата станаха по-зле. Емил влезе в стаята, когато Анка си миеше косите. Разгърдена тя тъкмо последно сипваше вода от канчето в опит да изплакне вечно немирните си къдрици. Не успя и остана къдреща пяна да се белее по краищата. Какво му стана, сам той не разбра, но грабна от ръката и канчето, загреба и нежно триейки с ръка изплакна гъстата тъмна коса. Анка цялата се беше сковала, къде от притеснение, къде от срам, а и още нещо имаше, но и тя самата не можеше да го разбере. И като изми сапуненицата, Емил изведнъж хвърли канчето. То се удари в стената. Когато Анка вдигна глава, вратата тъкмо се блъсна с трясък. Емил беше излязъл.
Имаше едно шише с първак в кошарата, оставено и забравено от Емил. Сега, когато беше пристъпил под навеса, младият мъже се сети за него и го извади. Изпи го, а и като не беше ял, по-бързо го хвана спирта… Влудяваше го! Сега не само съвестта, ми и желанието по тази малка мома, която му беше булка го гореше из вътре. Ама какъв кьорав е бил! Кандилкаше се сега и хем му се щеше, хем шубе го беше! Шубе – да го питаш от какво, ма като наближеше Анка, цялото му тяло се тресеше, все едно недрата на планината ще да се отворят всеки момент. Мъж беше,ама, на! Насади се на пачи айца* като лисугер, че патката му огриза ушите! Ама как му въртеше снага неговата булка, очите му като конски мухи, все след нея летяха и се лепяха на най-сладките места. Не му се щеше вече да спи отвън. Не! А тя, кипреше му се все пред погледа. Емил залитна. Къде му беше главата? Малко остана да бутне заграждението, успя само да разпори част от единия си крачол и това го ядоса. Вакльо се приближи, усетил, че стопанина му нещо не е както трябва. Опита се да навре нос в ръката на Емил, но онзи, сякаш го хвана още повече яд, и замахна. Кучето изскимтя.
- Чиба! Върви нея да душиш! Какво ми се увърташ на мене! – и се опита, отново да стовари тежката си ръка върху кучето, но залитна.
- Моля те не го халай*! – чу се тихият глас на Анка, която в опита си да спре Емил да налага кучето се случи на пътя на ръката му. Чу се силен благозвучен звук, така режещ и плющящ, че като че ли се скършваше тънък лед под краката ти. И всичко се размаза! „Какво стана!” – Емил беше зашеметен, умът му сякаш беше спрял, като стар часовник и не ти тиктакаше, разбит в звука изпълнил пространството.
Като огън се запали нежната страна на Анка, като копринена роса потекоха сълзите, но не успяваха да угасят пожара на болката. „Лоши чакали сме ние, челяците!” – спомни си в този момент Емил, думите на баба си.- Кога ни е весело, веселим цялото село, кога ни е щурно и глухо, ще да си го изкараме на когото можем!”
И в правото си бяха думите и. Какво му стана, че така изведнъж му докривя кучето? И Вакльо душа носеше, като булчето му, и то хайванина се радваше да го милват и тъжеше, когато го хокат и налагат. Ах, човешка природа! Ах, човешко сърце!

************
Анка беше толкова зашеметена, че на първо време не разбра какво стана. После, умът и, вклинил истината дълбоко, сякаш завря, та и подгони всичките стаени чувства в младото тяло, и всичката болка, потискана някое време, сега се изля като на талази. Вакльо заскимтя и навря рунтавата си глава в гърба и. Меца и тя, някак отдалеко заобиколи Емил и се присламчи към Анка. Тази милост от двете кучета, сякаш не само не успокои младата жена, а обратно, натежаха в нея още повече чувствата и неспособна вече да преглъща риданията си, нейните гърди затрептяха в такт със сълзите. Нещо тупна до нея - близко и топло. Две ръце я придърпаха към здрави мъжки гърди,където туптеше лудо горещо сърце. Емил беше подвил колене и сега здраво притискаше към гърдите си тресящото се в сълзи младо тяло.
„Не трябваше да я прегръща. Не трябваше! Ма, пусто да остане, тялото му вреше, кипеше и само взимаше решенията си.”- потекоха като лавина неговите мисли и се омесиха с чувствата, които кипяха в най-дълбокото. От онзи ден, когато опита катъка и разбра, колко се е лъгал и колко не е способен да разбира от жени, Емил вече не знаеше какво да прави.Трудно му беше и с майка му, и със сестрите, но с булчето му си беше направо, да се изкачиш на най-високият връх. Луда му беше кръвта!Луда! Вреше, а сега направо, откъдето минеше изгаряше и пепел вдигаше, за да поднови отново дивият си бяг. Неспособен да се спре, да опита да озапти инстинктите си на мъж, той вдигна мокрото лице на Анка и малко нескопосано, но страстно я зацелува по него. Не, той не беше целувал това мило моминско лице, не беше го милвал и не беше усетил вкуса на росата от сълзи по нежната кожа.
Де да знаеше Емил, колко малко е нужно – дума или нежен човешки жест, за да разцъфти в ръцете му истинската жена, то не би се свенил да покаже туптящата страст в себе си. Дори би потъпкал мъжката си същност, ако, само знаеше колко е сладко да разбереш, че си някому нужен,че си чакан и че на този човек му е мило, харно да те гледа и да те гали.
Неосъзнато, но истинско е, понякога чувството на жаждата да се докоснеш до друг. И за болката забравяш, и за радостта – стига отсреща да е този за когото бленува сърцето ти. Ръцете на Емил галеха и притискаха към себе си крехкото моминско тяло. Колко хубаво беше отново сърцето му да чувства нейното срещу гърдите си. Пръстите му неосъзнато се заровиха в гъстите къдрави коси, замилваха ги, сякаш нямаше нищо по-скъпо по тази земя освен чернотата им.
Тази вечер Слава спа сама в колибата. Нито Анка се върна, нито Емил влезе. Старата жена бутна завеската на прозореца, когато видя как младият мъж пое в ръцете си и притисна към себе си дъщеря и. Чудно нещо е този живот! Толкова време беше тъгувала тя по чедата, които Господ и прибра, още не поели първа глътка дъх на тази земя, и забрави, че до нея вече има чадо, що се вълнува, що го боли за майчините длани и майчините сълзи.
През последните месеци Слава сякаш осъзна какъв дар беше получила, като беше родила на този свят Ането. Виждайки как момичето тъжи, търпи и се старае, защото чистото и сърце търси мъничко обич и топла дума, старата сякаш осъзна колко трудно и е било с такава майка като нея. Людете често се затварят в самотата си, в клетките изградили сами около сърцата си няма нищо красиво. Тези стари ръждясали железа не само, че не пускат нищо отвън, но и спират да излезе това що е вътре. А, вътре – там в дълбокото - има вселени, звезди се роят, слънца блестят, облачета плуват в необятни простори. Колко всъщност му трябва на едно сърце? Какво е най-голямото богатство на човека? Има ли въобще имане, което някой на тази земя може да задържи? Що ще си вземе там, за където е тръгнал челяка, още от самото си раждане? А мигът, може ли да се хване?! Както сълзата един път пролята, няма как да се върне в извора, така и любовта, веднъж родила се, може да изчезне, да затихне, да не пребъде, но …тя все пак е била. Цветът също се ражда, пораства и разтваря се в красотата си, но идва ден, той увяхва, и все пак бил е красив, бил е там и се е оглеждал в очите на живота.
А животът е като утрото – росно пристъпва и се усмихва, дъха на хубаво, на чисто и светлината облива те с живителната си събуждаща сила. Пърхат с крилца малките птички, мият в росата главички и разперват пера. Чува се глас в гората, над полянката литва мъглата. Слънчево зайче притичва и разбутва мъгливи криле – сутрин ли е или светът омагьосва още сънливите челяшки очи?
Емил отвори очите си. За пръв път се усещаше, някак спокоен и някак не чужд, нито на времето, нито на мястото. На гърдите му отекваше ритъмът на нежно сърце, разпилени бяха черните, гъсти спирали от копринени коси и една нежна ръка беше полегнала на мъжкото му рамо.
Хубаво място беше света! Хубаво и топло, но мъжът трудно изменяше на своята същност. Колко често мъжете обвиняват жените в нетрайност и изменчивост? А жените са като живота - постоянно се раждат и живеят заедно с новото, и променящото се. Вековно наследство е тежестта върху крехките женски рамене - да се пази огнището, да милее за родното, да отгледа потомството и винаги да дава нови сили на онзи, на когото е дарила сърцето си. Това е най-тежкото наследство, но и най- милото, защото друго, освен прах на света не остава, след човешките стъпки. От жената винаги се е искало най-милото, а като не може да го даде и са и го взимали насила. Кой нещо е взел на сила от мъжа през тези векове? Който е посмял, само е срещнал отпора на силно рамо. А какво да прави жената – нея никой не я е питал, колко тежи нейната душа. А има ли разлика в мъжката и женска душа? Нима тя не тежи според греховете, а не според вида? А сърцата как силно обичат? Различно ли ври кръвта, различно ли боли раната, когато е на мъжко или женско сърце?
Везните са везни, защото са две и трябва да теглят по равно.Така е устроен светът.

Следва...