автор: LIANIK

***
Да се чуди човек от това хилаво детенце с бяло и бледо личице и хлътнали бузи, ще излезе ли добра къщница и плодовита булка. Гледаш го, едва стои право, сгушило между раменете си тънкото си лебедово вратле, плоско и отпред и отзад като Тракийската низина, а под шарената кърпа стърчаха неприбрани кичури гъсти къдрици, като руното на черна овчица.
„Ама тя, не на девойче, ами повече на агънце прилича! Къде ще ти стигне млада първескиня, готова да даде плод! ” – въртеше се из ума на Емил. Бяха го извикали в селото да се стегне и облече, че да го венчаят за булката, която му бяха харизали. И сега, когато всичката дандания беше минала, той спокойно можеше да си оглежда, колко струва „стоката”, която беше получил.
Още от началото като видя Анка, Емил рукна* на майка си:
- Че това булка ли е? Кожух и кокали само в него! Какво ще го гледам това? Чини ми се *, че докато стигнем до колибата с кошарата ще се е превило о две от пътя.
- Не мой, майка така! Ще да напъпи булчето, време се иска. – заруча майка му. Чинише* и се, че нейното отроче, макар и бой* да имаше, още не му беше уврял* акъла, че да знае, че 7 лета са голямо нещо и още мъничко нужно беше, че Анка да налее там, където трябва. Нетърпеливи бяха мъжете в своята си природа. Нетърпеливи и властта, и твърдостта държаха в шепите си, но точно заради това, не им увираше чутурата*, че не винаги със сила се печелеха битките, понякога малко нежност, внимание и топла дума разтваряха сто пъти повече порти от силното рамо.
- Че право руча, батьо ! – подкачи се и Сийка, най-малката сестра на Емил. – Я имам повеке * извивки по снагата от тази, дето кака трябва да и викам.
Бузестото и червендалесто личице на Сийка издаваше малко тесногръдото и глуповато мислене на едва прехвърлилото 14 лета, девойче. Като изтърсака в семейството, тя беше свикнала да бъде навиквана от всички, но коткана* после, а и бързо и бяха прощавани всички прегрешения, що можеше да натвори, стига само да я изпуснеха от поглед.
- Дете е още! – отсичаше старият им баща и махваше с ръка. – Ще се научи с времето.
Само, че времето не учеше людето как да бъдат по-добри. Учеше ги Неволята и Животът, който завихряше в казана си всичките хорски съдби. Неволята, от време на време се намесваше и гребеше с черпака, и каквото закачи, това щеше да порази и огъне, така, както и е сгодно само на нея. А, където се намесеше неволята, там човешкото сърце най-усещаше къде беше скрита ценността на живота.
Анка цялата тръпнеше – от страх ли, от вълнение ли – самата тя не знаеше. Освен майка и, всички други, около нея, бяха чужди хора и не знаеше тя как да ги подхване, и да направи така, че по-бързо да ги приемат. Самотно и страшно и беше, а и тейко и вече не беше по тази земя, да я закриля. Едва напъпила в своите 16 лета, и нито дете, нито жена, тя приемаше случващото се ту с притеснение и момински свян, ту с някакво очакване и трепет, сякаш ей сега ще се случи някакво чудо и светът ще се озари в благодат и добрини.
Чисти помисли на чисто сърце можеше само едно неопитно девойче да изпитва и таи. Израснала в дебрите на планината, Анка не се страхуваше от работата и грижите. Не беше лесно да живееш почти под върховете на Родопа планина, но пък беше най-доброто школо за живота, който, рано или късно те подхващаше. Дори в полите си, до сами началото на низината, планината напомняше своите капризи и не оставяше в покой людете – ту валеше и трещеше, ту слънцето припичаше, а по небето се диплеха бели пухкави облачета. И чудна беше тази сила, която или те милваше с майчина длан, или те удрива* с ръката на мащеха.
„ А колко топла беше неговата ръка!” – сама се учудваше Анка, като си спомни как я хвана Емил по време на венчавката. И макар, че малко грубо я дръпна, на нея и се струваше, че това е най-милото и хубаво нещо, което и се е случвало. Срам я беше да го погледне в лицето и да огледа как изглежда то. Успя само да си набере представа, че ръцете му бяха по-големи, тялото по-високо и по-силно от нейните. Всичко останало и беше като в мъгла – странно и очертаващо се като сянка, върху която богатото и въображение рисуваше какво ли не – ту прекрасната картина на милото и топло бащино лице, ту страшната икона на свъсен белобрад старец, гледащ те с очи, студени като изстинал въглен. Та с кого да сравни нейното моминско сърце този мъжки образ, освен с този на бащата или на Отеца?! А жадната и млада душа търсеше единственото и най-важното – топлата обич. Анка искаше да бъде нужда на някого и този човек да не иска да я замени, така, както понякога чувстваше,че майка и жалее по изгубените си деца, и когато я погледне, погледът и ставаше тъжен и отнесен, сякаш, че Анка не съществува на тази земя. А момичето искаше да съществува за някого, да бъде незаменимо, а и да я милват, когато и е мъчно, и тя самата да милва с обич, когато трябва. Слава беше строга жена. Тя не показваше други чувства, освен мъката си по изгубеното, без да осъзнава, че радостта на живота, беше в това да се радваш на това, което ти е дадено и което е пред очите ти, а не на нещо, което е можело да бъде, но е останало само дим от току що изгасена свещичка. Животът трябваше да се живее и човешки да се постъпва в него. Съкровището, което сам Бог ти беше отредил трябваше да се оценява, а не да се пропиляват благата на Всевишния.
Само най-близките присъстваха на гощавката. В голям казан на огнището бавно бълбукаше царевична трахана* с овче месо, която разсипаха по паниците. Отчупиш от питата от лимец и стрита царевица с дебела твърда кора и топиш, после подложиш ръка и мушкаш залъка в устата. Сладка и топла е тази трахана и само онези яли веднъж от нея, разбират колко прилича тя на живота. Ядене от най-прости съставки – вода,царевица и тлъсто овче месо, а всъщност като прибавиш щипка подправки, нарязана парлива чушчица и разбъркаш с дървената лъжица се получава една ти чудна дъхава гозба, която така ти стопля сърцето, че ти иде докато ядеш, да заплачеш.
На направената от стара ела маса имаше още овча създарма, накладен пипер и пресолена сланинка. Богата софра беше това – пълна с блажно и месно. Обичай сигурно беше, като наричането – да им е на младите сладко и пълно в живота. И вино имаше, чиито леко кисел привкус тегнеше из въздуха.И медовина с дъхав мурсалски чай , която сипаха и на Слава.
- По става за женско. – поучително промърмори старият сват.
А Емил пиеше, чаша след чаша от дъхавият мавруд и главата му сякаш се развъртя, като капак на вряща тенджера. Колкото по надигаше, толкова по приемливо му се чинеше девойчето, което вече му беше булче.” Ееее, че ще я охраним малко с каша и кешкек*, та да намаже и да не бъде толкоз кокалесто.” – въртеше се из ума му. Жена, като млада овчица му трябваше на него, да си има извивки и да е като джангал*, да храни и пои всичко с гъстото си и сочно мляко.А то – хилаво агънце, ама щеше да свърши работа.
Така си се стъмни неусетно. Старите подканиха сватята да и отредят място в другата стая, а за младите оставиха тясното средно помещение,преградено с дървена портичка, където имаше едно легло и дървен скрин с лампа. То място за друго нямаше в тази стаичка, всичко на тясно беше. Показаха и къде трябваше да спи заедно с мъжа си и това е. Нищо повече не обясниха и продумаха на Анка. Останалото беше работа на съпруга и, не хорска. Само че Емил така се беше напоил с вино, че докато изпращаха окъснелите сватбари и показваха кой къде ще ляга да нощува, беше клюмнал и забил половината си лице в полу-навратената паница с трахана, която беше омазала цялата му брада.
- Хайде булка, дигай си мъжа! – строго изкомандва старият свекър и се мушна в другата стая, като затвори вратата зад гърба си. Свекървата само промърмори:
- Утре ще се раздига. – и тя последва мъжа си.
Анка остана сама с наквасения до безумност Емил. Той нито спеше, нито с акъла си беше. По дрехите му течеше разлятата гъста гозба. Зор видя Анка да го избута до леглото, макар, че разстоянието едва ли имаше четири разкрача.Най-после го стовари на малкото легло, само че ръцете му здраво я държаха и я повалиха върху му. Едва смогна да се навре към стената и голямото мъжко тяло я притисна. После всичко утихна. Чуваше се само тихият хъркащ звук от спящия мъж. Анка дълго остана будна, макар да беше толкова уморена,че сърцето и едва биеше. По някое време клепките и най-после натежаха и тя потъна в неспокоен сън, притисната към белосаната с вар стена от тежкото миришещо на прокиснато вино мъжко тяло.
Навън мракът се стелеше и като прокоба се мушкаше между росните капки на мъглата. Дали спеше планината? Не, дори и да си беше дала отдих тя имаше стражници – кукумявки прелитаха, в далечината лай се чуваше, някъде нещо бродеше из шубраците.
***
Анка никога нямаше да забрави онази първа сутрин. Понякога, още в началото, спомените и щяха да я горят и да и напомнят болката, а друг път, лицето и щеше да се разведрява, независимо от пълните със страх и несигурност спомени, просто, защото през времето, нейното миловидно сърчице си беше наумило, че един мъж трябва да се обича, повече, отколкото да се уважава.
Онази тъжна, мъглива утрин, Анка се събуди от тежестта върху гърдите си. Емил беше разтворил нейната пазва, вдигнал миндиля* и полите и нагоре, и беше я притиснал към себе си. Замаяният му още от винените изпарения ум, въобще не искаше да мисли. Мъжът си искаше полагаемото му се и тялото търсеше начин да си го вземе бързо и на мига. Право си му беше! Всички казваха така, всички така го приемаха – на тази земя, мъжът беше и господар, и пъдар на жената. Пък и за какво друго освен за къщница и да ти ражда деца, можеше да ти послужи една жена?! Нито му разбираше от мъжки работи, нито сила имаше у нея, пък ум – от`де да и го налееш това, да не ти е руйно вино,че да го пениш в чашите на празните женски главици.
Колко болеше! Колко много…? Всичко и изгаряше, дълбоко в нея трептяха вълните от болката. Анка нямаше дори възможността да простене, само горчивите и сълзи се стекоха по нейното пребледняло лице, намокриха тънката и белоснежна шия, а няколко от тях се стекоха надолу по улейчето към пазвата и.
Силата да смажеш един човек не идваше само от това да му причиниш телесна болка, тя се криеше и в умението дълбоко да насадиш в едно чисто и човешко сърце въпросът „Какво сгреших?” и по следващото „Защото го заслужавам!”. Има ли човек заслужил болката? Има ли дете спечелило омразата на майка си просто, защото се е родило на този свят заедно със страданието, което и е причинило? И човешкият живот е като природата – едни живеят, други се опитват да оцелеят, трети просто се предават и изчезват почти…без следа.
Когато Емил си свърши работата се изтърколи от постелята, седна и замаяно се пристегна, а после се изправи. Залитайки и подпирайки се по стената той отвори вратнята и излезе от стаята. Празнотата в него още повече се разстилаше от туптящата куха болка в тила му, която караше стомахът му да се бунтува и рипка* като младо агне, пуснато за пръв път на свобода из поляните.Тежка съдба го чакаше челяк*, препил с мавруд. Сладко и дъхаво киселееше виното, ма после завираше из вътрешностите ти и мира не ти даваше.
- Е? Свърши ли работата? – заруча баща му, като впи острия си, незлоблив, а преценяващ поглед в него. Старият се беше опънал още заранта на масата да чака да му дадат дума, че всичко е както му е редът.А и беше чул шумът от скърцащия креват, затова попита просто, защото такава си беше традицията.
- Свърших. – изръмжа накриво Емо и излезе на двора до бунара, за да се измие. Нужно беше и да се преоблече, че здравата се беше накиснал вечерта и сега дрехите му бяха на петна и воняха тежко, като на прокиснато овче мляко. Хубаво беше да „свършиш работата”. Май отдавна беше имал нужда от такова нещо. Женска плът и дружинка вече си беше натъкмил. Е, малко кокалесто беше, тясно и непроходимо, но пък добре му дойде след препиването със силното вино. Като добър стопанин той вече можеше да си отдъхне, поне на първо време, животът се нареждаше за него така, както му се щеше да си подрежда стадото – богато, охранено и с един господар в него - овенът.
Анка лежеше на леглото, а сърцето и сякаш беше спряло. Сълзите и още лъкатушеха по детското, моминско лице, което сега, едва чула думите на двамата мъже отвън, се сгърчи и почервеня, като че ли напрашено с прясно смлян лют пипер.
Такава съдба, понякога ти наричаше неволята, бъркайки с големия си черпак из казана на живота, и челяка сам трябваше да открие за себе си спасителната връвчица, която ще го направи по-добър. Подправката, която щеше да оскъпи стойността на това да притежаваш „Боже съкровище” беше нужно да се опитва и търси. В природата нямаше само добро, само чисто, понякога самата тя проявяваше злост и строгост над своите си чада и изсипваше върху им градушки, бурни ветрове,слани и беди, за да може да отсее сама, тези, които най ще и носят полза.
Слава влезе в стаята. В ръцете си носеше желязно канче с вода.
- Хайде, стани, че се измий с ледена вода! По-бързо ще мине и спре кървенето. – глухо и тежко се удариха думите на старата и майчица о белосаните стени, проехтяха няколко пъти из вече разранената душа на Анка и паднаха, забивайки се дълбоко в ума и. Вклиниха се, ей така, сред всички останали плевели, едва подали глава, но вече дърпащи светлата сила на моминската душа.И тези слова потънаха някъде скришом, да си ровичкат изотвътре, когато не им е времето и когато дори да не са нужни, споменът за тях да гризе тихо ровичкайки всичкото ти.
„ Да се подчиняваш! Да го слушаш за всичко!” – така ехтяха в главата на Анка думите на попа предния ден, когато беше венчавката.” Всичко да споделяте!” Всичко? Или само жената да казва, защото така е отредено, а мъжът да решава какво е право и какво не?
Чудно нещо е човешката природа. Тя е разнолика и готова в един момент сама да се разруши, в следващия да се изгради наново – само един силен и страшен катаклизъм като я удареше и в света се родило нещо ново. А Светът имаше нужда да се променя, развива, расте и само новото, изгряващо като Вечерницата, галеща с магическата си светлина върховете на Родопите, можеше да завърти колелото в правилната му посока.
Пътят не беше тежък, но всяко движение караше лицето на девойчето да се сгърчва, а на челото и да избива поредната капчица пот от усилието. Една родопчанка, родена и израснала сред непристъпните красоти на планината, не се страхуваше от няколко широки пътечки и бърчинки, които трябваше да се преминат, за да се стигне до кошарата. Но неприятната странна болка се обаждаше при всяко по рязко движение, а на нея Анка не беше свикнала. На моменти тя спираше, после отново потегляше, непрестанно побутвана от майка си, която все и повтаряше:
- Върви! Не спирай! Виж го къде е вече!
Емил вървеше с бодра крачка. Бързаше да стигне там, където въздуха му пълнеше гърдите с дъхав аромат на билки и където се чуваше тихата нежна мелодия на пасящите овчици, под зоркия поглед на Вакльо и Меца. И там на полянката, която беше скрита между високите борове и ели, главата му щеше да се проясни. Не гледаше назад. Знаеше си, че това хилаво момиче едва щеше да се влачи по пътя. Баба му Слава по-добре се справяше, макар и с недъгавата си нога. Ама щеше да свикне девойчето, Емил знаеше, че има здрава ръка и овчиците и кучетата го слушаха, а си личеше,че старата няма да се бърка.

Следва...

_______________________
Пишкал,/ пишна* - бодил,трън/ ръга , набожда.
Укусил* - в смисъл пробвал, опитал
минува* - не минува – не минава, не се лекува
благата горчилка*- има предание за Родопите, в което се говори, че Орфей така е наричал любовта- сладка горчилка.
Пангея*- Родопа планина – старо име.
шипова билка*- Орфеево цвете или родопски силивря, още китара. Има поверия, че са го връзвали на люлката на децата, да са здрави и дълголетни.
Одя*- ходя, бродя
Блачко* - сладко
Гльодя*- гледам
Сандисвам* - дотяга ми, не изтрайвам.
Съндърдиса* - досажда, омръзва
сатламо* - човек кекав, с неправилна походка
люскавица*- светкавица
айца* - яйца – род.диалект
халай* - пипай, закачай.
Челяк* - човек родопски диалект.
*рукна, заруча – каза, проговори
*повеке –повече
* удрива – удря
загеретак* - животно, което не расте и не се развива.
миндиль*- престилка на млада мома, девойка.
Челяк* - човек родопски диалект.
*рукна, заруча – каза, проговори
*повеке –повече
* удрива – удря
*трахана –вид царевично брашно или изсушена смляна царевица за каша.
* мн. чутури, ж.
1. Диал. Дълбок тесен съд от издълбано дърво, в който се чука пипер, жито и др.
2. Прен. Разг. Ирон. Човешка глава. Празна чутура. Глупав човек.
*Кешкек : Гозба от обезкостено овчето месо на парчета, което се вари. Щом заври, отстранява се пяната и се посолява. Отделно се вари пшеницата, смесва се с месото и се бърка, докато се получи пихтиеста смес и мазнината излезе на повърхността.
* "джангал" - дойна овца, която е загубила агнето си и има много мляко.