Душата е отровена,непокорна,в своя тъмен ореол.
Набъбваща злоба, таи се в тънък станиол.
Сърцето подскача неподвижно, притихнало стои,обвито в паяжини от черни руини,
затворена рана в стени от мрак,пробождано от хиляди игли.
Отпуснато лежи в забързано туптене
със желание да угасне, но все още безшумно стене,
в тихия шепот на отдавна отминал миг,
с единствена утеха, да замръзне в топлината на онзи лъч,
носен от безименна надежда,на все още силно отекващ в душата, безгласен вик.