автор: edelweiss_95

Наближаваше осми декември. С моите колеги трябваше да отидем някъде, за да се съберем за последен път, понеже тази година завършвахме своето обучение. Беше ми доста неловко, защото не разполагах с финансови средства, за да ида на планински курорт с тях.
Седмица, преди да наближи празникът, съобщих на групата, че няма да присъствам, тъй като семейството ми няма възможност да задели толкова пари за една нощувка.
Най-добрият ми приятел заяви също, че няма да дойде, ако не присъствам и аз. И тогава започнаха да валят спорове по въпроса, като накрая се гласува мястото на събитието, да бъде променено.
Все пак се стигна до консенсус. Дестинацията ме устройваше, бе близо до студентски град и парите, с които разполагах, щяха да са ми достатъчни за там. Настъпи дългоочакваната дата. Качихме се в колите и потеглихме. Времето бе сравнително меко за началото на декември. Тук-таме, по високото, се белееше сняг.
Пристигнахме рано. На входа на отдалечената махала ни посрещна прегърбен старец. Явно тук, той се явяваше като иконом и държеше ключовете на старите постройки.
- Добър ден. Вие ли сте Рафѝ Тузсузов1?
- Дал Бог добро. Тъй ме знаят, а, вий, да не би да сте студентите?
- Да, ние сме.
- А-а, добре дошли! Вижте сега, като минете дървения мост, карайте само нагоре. Щом стигнете каменната чешма, там оставете колите и ме изчакайте.
Някой от нашите му кимна и продължихме напред. Докато колите вървяха, се любувахме на девствената природа, която ни заобикаляше отвсякъде. Чуваше се пръщенето на старите клони, които оставаха под колите. Наслаждавахме се на ромоленето, идващо от дълбокото, хладно дере. Свихме няколко завоя и се озовахме на посоченото място.
Незнайно откъде, старецът бе минал по пряка пътека и ни чакаше, подпрян върху своята тояга до каменната чешма.
- Как пътувахте, младежи?
- Добре. - отговори едно от момичетата.
- Заповядайте! – рече старият.
Последвахме го и той ни изведе пред широки порти, върху които се извисяваха два ореха. Подаде ни ключовете на старите къщи, които бяха скрити зад гъстите корони на дърветата и си отиде. Щом пристъпихме, останахме почудени. Старите къщи, които си представяхме, всъщност се оказаха цели палати, изцяло от каменна зидария, а горните им етажи се красяха от дървени чардаци. Дворът бе подреден с тертип2. Наоколо се разстилаха калдаръмени пътеки, покрай които растяха чемшири.
Разделихме се по пет души на къща. Вечерта се събрахме в по-голямата. Момичетата се заеха с приготвянето на вечерята, някои от момчетата гледаха филм, а аз отидох да събера съчки за камината.
Вечерта купонът бе в разгара си. Носехме със себе си преносими колони, въпреки че колегите бяха скептично настроени по отношение на това, защото смятаха, че в махалата няма да има електричество. Е, оказа се, че грешат. Дори, като се позамислиха, осъзнаха, че идеята, да дойдем в Дере маале3, съвсем не е била лоша.
По едно време на мен ми доскуча. Навечерях се и излязох на дървения чардак, за да подишам свеж въздух. Забелязах, че на около петдесетина метра нещо свети. Отначало помислих, че ми се привижда, но действително светеше лампа, светлината от която достигаше до мен през малкото квадратно прозорче на сгушената къщурка, скрита зад високите дървета.
Като се вгледах по-задълбочено, забелязах че вътре в нея се движи сянка. Това ме заинтригува, понеже в интернет никъде не бе опоменато, че в околността има и други къщи. В брошурите, на които попаднахме, пишеше, че в махалата има само две къщи, които са поизоставени, но все още са отворени за гости и функционират.
Слязох от чардака и се насочих към светлината. След няколко крачки някой ме сепна.
- Младежо, какво зяпаш?
Вцепених се. Неочаквах в тази тъмница някой да ме заговори. Оказа се, че е старецът, който ни посрещна по-рано.
- А-а, ами аз, реших малко да се поразходя.
- Хм? Да не си пийнал повечко бе, мойто момче?
- Не, не! Просто... ъм-м, такова...
- Просто... – прекъсна го прегърбеният мъж. – не ти е комфортно, нали?
- Ами всъщност, да, господине.
- Ясно. Я ела при мен да почерпя по една ракия.
Влязохме в малката къща. Беше много спретнато. Въпросният старец каза да го наричам бай Рафѝ. Наля по една чашка и започна да говори.
- Мойто, момче, може да не повярваш, ама тези къщи са мои. Вий сигур си помислихте, че съм иконом тука, а?
- Признавам, наистина така си помислихме.
- Ха-ха. Знам, всички, които идват, така си мислят. Обаче къщите са мои.
- Бай Рафѝ, ти, сам ли живееш?
- Сам съм, няма други хора. Бях женен, обаче жена ми почина. Двама сина имах, близнаци, ама и тях ми ги прибра дядо Господ. Двата ореха, дето са отпред, ги посях, когато те се родиха . Но Бог тъй отреди и останах самичък.
- А-а-а, съжалявам! Бог да ги прости!
- Е, аз знам, че са на по-хубаво място. Тука, на тъз земя хаир4, няма! Всичко е лъжовно. Моля се, по-скоро и мене дядо Господ да ме прибере. На осемдесет години съм, а живея от четиридесет години сам.
- Какво стана със семейството ти, бай Рафѝ?
- Преди много години с един мой братовчед отидохме до една махала, която бе през три баира - отсреща. Казва се Шейтанци5. Виж какво нещо е, името ѝ, само́ говори за себе си. Както и да е. Братовчед ми си дойде от Турция и донесе една карта. По иманярство се подхлъзнахме с него, но тъй било писано. Покопахме малко и излязоха две глинени делви. Бяха пълни с пендари и накити. Навремето старите българи ги заровили под стъпалото на черквата.
Дойдохме си тука, таман се бяха родили синовете ми. Живеехме в ей тъз къща с жена ми. Разделихме златото и братовчедът си замина за Турция. После ми прати парите. Вдигнах едната къща и след няколко дни получих вест, братовчед ми бил починал. След два месеца и другата къща беше готова. Кола си купих, празненства вдигахме. Порадвахме се с жена ми, ала радостта ни не трая дълго. Жена ми се разболя и неслед дълго почина.
Останах сам, но поне майка ми беше още жива и дойде да ми помага за децата. По това време карах една комбайна. Тогава цял ден едно силно слънце ме бе пекло. Викам си, няма да е на хубаво туй, ама ще видим. Вечерта се прибрах и гледам майка ми плаче. Не мога да я успокоя, женицата. Повдигна си само ръката и ми посочи детската стая. Влязох и що да видя, момчетата си играеха с една сива змия. Разбрах, какво е станало. Съсякох я на момента, но отровата вече бе в тях и момчетата ми по-късно заспаха.
След няколко месеца и майка ми си отиде. Дума не изрече, горката, откакто бе видяла мръсната усойница. И ей тъй, ден след ден, само се моля, и чакам да си замина и аз.... Златото не подминава никого, мойто момче! Това запомни от мене!
Стоях безмълвен и нямаше какво да кажа на тоя беден човек. Съдбата му бе нанесла жестока плесница. Доизпихме си чашите и старецът ме изпрати с усмивка.
Дълго мислих през тая нощ. Въртях се, но не можех да заспя. Разсъждавах и мислех, колко може да бъде скъпо щастието, когато имаш пари, а в действителност си толкова окаян. Трудно човек може да разбере, кога е щастлив и да оцени онова, което притежава, макар то да е малко.
На следващия ден, като освободихме къщите, се отбих до бай Рафѝ, за да му оставя ключовете. Почуках, но никой не ми отвори. Бутнах вратата и видях стареца да държи семейна снимка, която бе прилепил към гърдите си. Изражението му показваше радост и аз се провикнах, ала бай Рафѝ вече бе отлетял при своето семейство.

1тузсуз – в превод от тур. озн. богаташ.
2тертип – в превод от тур. озн. образец, начин.
3Дере маале – в превод от тур. озн. Речно село.
4хаир – в превод от тур. озн. благополучие, нещо добро.
5Шейтанци – производно на шейтан, от тур. озн. дявол.