автор: edelweiss_95

Вятърът поклащаше цъфналите дръвчета и пренасяше аромата им към близките кошери, разположени върху хълма срещу старото читалище. Семейство щъркели кръжаха в небето и приветстваха новодошлите посетители на града.
Момчето влезе в автогарата и отиде на гишето, за да си купи билет. Като излезе отвън за миг се вцепени. В края на пейката седеше младо момиче с прибрана, вързана коса.
Големи и по-малки автобуси се връщаха с хора отблизо и далеч. Всички бързаха и минаваха покрай момчето, но то не забелязваше никого. Все обръщаше погледа си към момичето отсреща. На автогарата се появи познат на момчето и седна до него. Той се усмихна и поздрави.
- Добър ден!
- Добър да е! – отвърна младежът.
- Ще се прибираме ли, Ясене?
- Ще се прибираме, чичо Османе. Сбор се е задал, трябва да се готвим.
Старият мъж се поозърна малко и видя момиче, което седеше облегнато на една каменна колона. То бе с къса рокля и пушеше цигара. Показа я на момчето. Ясен до този момент не я бе отразил. Погледна момичето, но то не му направи впечатление. В неговото съзнание присъстваше само онова другото момиче в края на пейката, което бе чисто като момина сълза, скромно и излъчващо нещо необикновено. Какво беше това загадъчно момиче, откъде се бе появило, така и не можеше да си отговори. Той редовно пътуваше и често идваше на тази автогара, но не помнеше да е виждал това момиче друг път.
Автобусът, който чакаха Ясен и чичо Осман, закъсняваше с повече от десет минути. Старият човек бе шегаджия и обичаше да разказва интересни случки от миналото, за да разведрява обстановката. Казваше, че и друг път са му се случвали подобни неща и е изпускал разни влакове от гара Шумен за София и други темподобни. Студентът се усмихваше и кимаше с глава.
Отнякъде се появи шофьорът и прикани всички пътници да извадят билетите си. Чичо Осман се нареди на опашката. Младежът през цялото време се молеше на ум, красивото девойче да се качи в техния автобус. Пътниците бяха заели позиции до автобуса и чакаха шофьорът да отвори вратите, но момичето не ставаше. То седеше на пейката. Ясен тъкмо си вадеше билета и изведнъж момичето се озова до него. Явно бе разбрало, че автобуса, с който трябва да пътува е този. Ясен се изчерви, билетът падна от ръцете му, но добре че нямаше вятър. Той отстъпи назад, за да го вдигне от земята и девойката се качи преди него. Младежът тъй силно желаеше момичето да пътува в неговия автобус и нещеш ли желанието му взе, че се сбъдна. Чичо Осман седна на единична седалка. Момичето седна на двойна, а Ясен не знаеше къде да се позиционира. Вътрешно желаеше да седне до нея, но се срамуваше В този миг чичо Осман му рече:
- Хайде бе, Ясене, сядай тука! Младежът усети прилив на спокойствие след думите на чичо Осман и се обърна към момичето.
- Прощавай, тук свободно ли е?
Дори сам на себе си се чудеше как успя да й продума, но момичето не отговори, то дори не го погледна... Въпреки това, той седна до нея. Сега имаше време да я огледа по-отблизо. Тя бе нежна, със светлозелени очи, в които Ясен можеше да се изгуби. Девойката се правеше на недостъпна, но той пак попита.
- Ти, тук наблизо ли ще слизаш?
- Да, да, тук в първото село. – със загадъчна усмивка отговори момичето.
- Добре, да знам, кога да си дръпна багажа. – продължи Ясен, макар неговият багаж да не ѝ пречеше, но все пак трябваше да измисли нещо. Селото, в което щеше да слезе момичето беше на около шест километра от градчето и наближаваше твърде бързо. Младежът мислеше, какво да ѝ каже, за да продължи разговорът им. Най-сетне се престраши.
- Как се казваш? Аз съм Ясен. – усмихна се той и подаде ръката си.
- Калина, приятно ми е! - отвърна девойката, като че ли очакваше младежът да ѝ продума.
- Студентка ли си?
- Да, студентка съм в трети курс.
- О-о, така ли? – възкликна младежът. – Аз също съм студент в трети курс.
- Какво учиш? – попита момичето.
- История във В. Търново.
- А ти?
- Уча физика в Софийски.
- Супер, а не ти ли е трудно? – с възхищение попита Ясен.
- Трудно е, но на мен ми харесва.
Спирката, на която трябваше да слезе девойчето, бе на стотина метра.
- Хайде, аз слизам, чао.
Като кошута скокна чаровната девойка, взе багажа си и изчезна. Ясен бе като в транс от случилото се. Той дълбоко се замисли и заспа. Минаха няколко минути и някой го побутна по рамото.
- Ясене, ставай! Ясене, хайде бре, момче! В другото село ли искаш да идеш?
Чичо Осман го събуди и добре направи, защото студентът така бе потънал в своята дрямка, че като нищо щеше да отиде не в съседното, а чак в последното село. Прибра се в къщи. Майка му го чакаше. Посрещна го на вратата и го прегърна.
- Добре дошъл, сине!
- Благодаря, майко.
- Гладен ли си?
- Не, майко, уморен съм.
Ала Ясен не беше уморен, не беше и гладен. В действителност там вътре в него се запали искра, която от тук насетне щеше да гори. В себе си усещаше онова, което го теглеше назад, онова което малцина могат да разберат. Струваше му се, че в предишното село бе оставил нещо свое, нещо което вече бе част от неговото тяло и му принадлежеше. След вечеря младежът си каза: „Живеем във времена, в които технологиите са доста напреднали, защо пък не опитам да я потърся във фейсбук?”
След близо час ровене из интернет пространството, нямаше и следа от загадъчното момиче. Но как и да имаше, след като Ясен знаеше само името Калина, без фамилия, без адрес, нищо. Така, както се очертаваше, май нямаше да успее да я открие. Започна да се отчайва, нямаше никакъв положителен резултат от търсенето. След малко заспа. Нощта течеше. Върху старата круша у съседите пееше синигер, а Ясен сънуваше. Единствена в съзнанието му изплуваше девойката. Представяше си как закичва китка червен трендафил в кестенявите ѝ коси, как сяда на люлката под старата лоза на двора, до каменната чешма и започва да я люлее. Девойката бе превзела неговите мисли. Тя бе отворила път към сърцето му - път, който до скоро бе пропаднал.
Петелът пропя около 02:30 ч., чу се кучешки лай и Ясен се събуди. Излезе навън и поседя малко под беседката. Загледа се в пълната луна, която сякаш му шептеше:
„Не спирай да я търсиш, тя е твърде близо” Като че ли Ясен разгада думите ѝ. Върна се в леглото и взе в ръце смартфона си. Излизаха разни снимки на познати хора, а след малко и момичето се появи на екрана му. Девойката и младежът имаха общи приятели.
- Но как, мислеше си той, как е възможно да имаме общи приятели? Той я беше открил. Действително нейното име бе Калина и тя не го бе излъгала. Имаше нещо странно в нейната фамилия, оказа се, че момичето е наполовина чужденка.
Ясен побърза да ѝ изпрати покана за приятелство. На заранта бе на седмото небе, толкова жизнерадостен, че дори смартфонът се плъзна от ръцете му. За него това бе чудо, изпратено като дълго чакан подарък. Девойката бе потвърдила поканата и той реши да ѝ пише.
- Хей, познали ме?
- Да, да, познах те. Но как ме намери?
- Когато човек желае нещо с цялото си сърце, дори съдбата му съдейства и е готова да му направи път!
- Досега никой не ми е казвал подобни думи, заинтригува ме. – написа момичето.
Мина ден след запознанството на Ясен и Калина. Днес бе Гергьовден. Ясен се събуди рано и излезе отпред на двора. Младият мъж спази ритуала от своето село. Натопи шепи и обля лицето си с вода, в която са пренощували здравец и билки. Нови сили го изпълниха и чисти мисли нахлуха в съзнанието му. Сега Ясен бе готов да отиде на черква.
По обяд хората от селото бяха на трапезите си и се веселяха. Само Ясен не празнуваше. Той беше на друго място, тялото му бе в селото, но душата му я нямаше, тя летеше. Едно бе ясно, мерак го бе налегнал. Той мечтаеше за нея, за цветето, което му вдъхна надежда и го напои с пролетно благоухание. Желаеше да зърне нейния ангелски поглед още веднъж, искаше да чуе гласът ѝ, който бе тъй сладостен за него.
Дългочаканият събор вече нямаше значение за Ясен. Писа на девойката в месинджър. Покани я на събора, който щеше да продължи и на следващия ден, но тя му отказа. Притесняваше се, защото не го познава. Той настоя, ала нейният отговор отново не бе положителен и така минаха още няколко часа. Ясен усещаше как стомахът му тупа с неравни, бързи пулсации. Накрая се реши, че не може повече и ще иде при нея. След малко момичето му писа и го попита, кога ще бъде там.
Ясен прочете написаното и за момент не повярва, но после остави сбора и гостите, които бяха дошли в дома му, и потегли. Щом пристигна в селото на девойката, той ѝ звънна по телефона. Като видя младежа, момичето излезе от дома си, премина моста и се качи в колата му.