автор: LIANIK

РОДОПСКО СЪРЦЕ
Повест
Каква чудна планина е Родопите! Няма човек, веднъж сблъскал се и навлязъл в дебрите на този планински масив да не остане омагьосан от чудноватостта и привидната непристъпност на тези извисяващи се почти до небето върхари.
А заиграе ли се вечерникът, зелените борове и ели, листенцата по храстите, тревичките и билките по скритите, малки полянки запяват протяжни, дълги песни. И тези песни на едни вещаят хубост, сбъднатост и щастие, на други – тежка съдба. И само пътникът да се спре и да се заслуша в дълбочината на стоновете, в богатството на ритъма, в красотата на това как игличките пеят, а вятъра разнася историите, и ще разбере всичко онова, което окото му няма да види, но сърцето му ще познае, като свое. И тогава ще се открие една чудна магия, едни непознати светове, едно неподозирано богатство от природа, от живот и от хора – сами решили да живеят задружно под самата длан на Бога.
Колко стара е тези планина никой вече не знае, отдавна на камък и пепел са станали онези, чиито стъпала са бродили по върхове и тайни пътеки още в самото начало. Какви ли не легенди се носят из клисурите, из деретата и високите върхове! Какви ли не песни се пеят за тях! Какви ли не съдби са решавани и още се решават из тези чудни висини! А какви съкровища се крият в пещерите, дълбоко, дълбоко в сърцевината на Родопите и какви красиви лабиринти от издълбани тунели, които се вият като вени, пълни с живот под краката на незнайните пътници!
А пътища много от и до Родопите. Всеки пътник навлязъл в дебрите изправен на някой близък връх може да види ширналата се в далечината, чак до хоризонта, плодородна Тракийска низина. Дивят се очите на богатствата що ражда тази земя и на животинките, които живеят по нея. Колко крака са вървели по тези чукари, колко кундри*(обувки- диалект) са се износили в бродене по сокаци и падини. Дълги са тези вековни скали, пазят те всичко в дълбините на сърцевината си, като сърцето, което е необятен съд за хилядите проявления на човешките емоции.
Няма такъв човек, който веднъж преживял буря в Родопа планина да не помни големите сиви кълба, плуващи по небето, сякаш до сами главата му, на места тъмни, на места по-светли, но опасно проблясващи и изсипващи електрическите си искри толкова шумно и страшно,че светът ти се разтреперва под краката. А като забучи и се лейне онзи ми ти дъжд, точно като из ведро, и пелената на водната стихия се спусне пред очите ти, тогава всичко ти причернява, така, както най-голяма мъка е споходила сърцето ти и само дъхавите върхари с издължените им към небето снаги зеленеят в тъмнината пред теб и ти дават сенчеста посока.
Бурята наистина бучеше, виеше се и изливаше насъбраните си с дни сълзи върху земята. Тръгваха хиляди малки ручейчета от кална вода и се стичаха по скалистите стени помъквайки със себе си къде коренчета на дива билка,къде малки отчупили се слюдички от крайпътните скали. Трудно се вървеше в това време по неравните широки пътеки. Светкавиците осветяваха отдалече, но тътена от гръмотевиците вибрираше под краката, а звукът се оттласкваше и преповтаряше от долина до долина и заглъхваше в някоя усойна (скрита в сенките, на тъмно място) клисура. Тя не обичаше бурите. В една такава буря беше загубила тейко си *(баща) – единственият мъж в нейният живот, който и беше пример и опора. Бяха останали двете с майка и, сами и без стълб, на който да се опрат в живота, и макар че майка и Слава да беше аждраха * (оперена, пробивна ,оправна жена), след смъртта на мъжа си тя се затвори в себе си. На душата на Слава тежаха майчини грижи. Едно дете и беше оставил Господ и то момиче беше. Другите, дето ги в мъки раждаше все мъртви идваха на този свят, макар и мъжки да бяха, а това го роди в гората и то оживя. Грях ли беше сторила някому, Слава сама не знаеше, но на дупки беше сърцето и от загубата на мъртвородените си деца. Не че не милваше и това, но все за онези мислеше: Какви ли щяха да бъдат? Колко големи щяха да пораснат? В помощ как щяха да са? Слава беше куца по рождение и сега дори по свличащите се кални каши по пътеката здраво стъпваше, макар че още повече и личеше този недъг. Но тя си знаеше, че недъг имаше и в душата и. Останала сама с едно дете, и то момиче, съдбата и отреди да взима бързи решения. Такива като нея и щерка и никому не бяха нужни, затова трудно беше да се изхранят колкото и работливи да бяха. А детето се беше замомило рано и трябваше за бъдещето му да мисли,а и за своето, защото тя сама в колибата на махалата щеше да си умре гладна и непотрепна. Дълго търси и мисли Слава, но из близките села нямаше кой да вземе нейната дъщеря и да прибере и нея самата. От дума на дума къде пътници, къде хора преминаващи покрай колибата им в нея узря мисълта, че ще е нужно да се търси жених в низината. Намериха се хора, дето да се заемат с това и ето ги двете, сбрали в няколко вързопа каквото имат и по пътеките надолу към новото, което имаше да се изстрадва за напред.
Ането цялата потръпваше. Тази буря над главата и беше като сърцето и, сърдита и раздираща с тътена си всичко наоколо. Жално и беше, че напускаше родното и милото, а и тетьо си остави, там горе, да е самотен без тях. Тя беше радост за него още от малка, но чувстваше, че за майка си е като бреме. Само тя беше оживяла от децата, които беше раждала нейната майка, но не стигаше да изпълни и излекува майчиното сърце. Откакто се помнеше, девойката усещаше тежкият поглед на Слава, когато онази я погледнеше. Там Анка виждаше цялата горест и мъка, че не тя се е загубила, а останалите малки, всичките до едно момчета. И тя знаеше, чувстваше, предполагаше някак в чистата си девича душа, че ако би Господ дал, щеше да бъде сменена, харизана, ей така, за тях всичките, които беше прибрал горе при себе си. А колко обичаше тя майка си! Обичаше я така, както едно дете обича човекът дал му живот, бил негова сянка срещу слънцето, негов бранител срещу бурите. Понякога дори сама се молеше, че ако има съдба, да бъде сменена за братята си е готова да приеме това, стига майчината и душа да намери покоят и радостта да озари нейният поглед. Молеше се, но знаеше, че няма как да бъде това, което от небето е неписано да стане. Ането беше готова да преклони глава пред всичко, което трябваше, стига Слава дори малко да почувства радост и спокойствие. И сега, дори, когато сърцето и препускаше в унисон с дивата, страшна буря, девойката, независимо от страха си и несигурността на това, какво ще стане се уповаваше и надяваше, женихът, който и бяха избрали да я залюби силно, чисто. Само обич търсеше малкото и сърчице, а всичко останало, каквото и да бе то, тя беше готова да стори.
Из небето плуваха сивите облачни кораби. Дъждът бавно окапваше от клоните на гигантските борове. Тътенът от далече глухо се преповтаряше, а Родопите се извисяваха почти до небето, пазещи из недрата си тайните на минали радости и неволи.

***
„Мъжката природа винаги е била и ще бъде здрав ствол за живота. Женската – здравите му основи.” – така ручаше*(говореше) неговата баба, докато беше жива. Мъжката природа за Емил*( името идва от староеврейски и се превежда като "непорочен" ) се криеше в това да пусне коча до овцете и онзи да си свърши добре работата. А овцете, ако бяха каматни* и с добре оформени хълбоци и кожухче щяха да дадат добра реколта от агнета на пролет.
Скрит под навес и наметнат с горна дреха, за да го пази от вятъра и дъжда, Емил наблюдаваше как овцете, скупчили се до преди малко една о друга на полянката, сега отново започваха да късат тревица. Бурята беше отминала и облаците се разкъсваха. През съдраните неравни процепи се промушваше светлина от сноп слънчеви лъчи, която обагряше посипаните с роса листа и ги караше да изглеждат като златни. В далечината изгряха две красиви зунки*(мн.ч. дъги след дъжд) и подблещиха с багрилата си очите му. Неговата съдба беше да не е нито най-голямото, нито най-малкото от седемте деца. Майка му нямаше време за него от грижи по другите по-малките, а и заради работата, която никога край нямаше в една къща с голямо домочадие. Често Емил го наглеждаше баба му,някак между другото, докато разбъркваше качамак на печката, премиташе каменистият под или тенеше тенурки* до печката (вид точени мекици от ръчно точени кори с масло, понякога със захар, понякога със сирене и коприва). Друг път по-големите му сестри му опъваха ушите за някоя беля, защото нямаха време за още грижи, а другите деца след него и те си искаха своето. Та така минаваше неговото гледане, така по между всичкото. Емил даже помнеше смътно времето, когато имаше война и самолети прелитаха до сами върховете. Сееха смърт тези машини и майка му , заедно с другите от селото често бягаха и се криеха по нощите. С тях взимаха само по-големите деца, които знаеха как се пази тишина. По-малките не ги будеха, оставяха ги да спят натъркаляни едно до друго и се уповаваха на небето за това дали ще живеят или ще падне върху им някой огън.Такъв си беше животът и колкото и селото да беше едва в полите на Родопите, запазваха хората в него вкоренените си традиции, но не оставаха недокоснати от това що се случваше по държавата им.
Ама храна си искаха толкова люде в една къща и тези дето време им беше да си изтърсят перушината и да си подхванат делата бяха пратени по шошата*(път) да си дирят късмета от`де ще им се търкулне клина(вита баница с точени кори). И при Емил така се случи, туриха му една торба с комат хлеб, някой и друг патат*, шепа какач*(консервирани(сушени)парчета месо;от по-паратьки, по-хондаливи овце (дето за друго не стават);обикновено се употребява за чорби,яхнии) за повечко силица и го изпратиха по живо, по здраво. Нямаше кръгли десет лета, кога се хвана да пасе овце и оттогава все по скритите отвесни полянки бродеше и все овцете следеше. Къде ти в такова време и при толкова челяд да го пратят да учи, като „гърлото” все искаше да яде. Та изкара някъде до второ отделение и хайде по планинските сокаци. За моми време не му оставаше. Кога да ходи по седенки и да се мота по хорища, като стоката си искаше грижата. Буднош*(понякога) му се щеше да ги паряса*(остави,прогони) тези овци и да си окраде една момичка, че да и рече да му се врече, и друго не му трябваше. Дружинка, ей тъй, да си има. Сам си скъта пари и си завъди свое си стадо и сам почна да си пасе овците. Дадоха му и една ливадка до сами края на селото и в близост кайнак* извираше. Та негово си беше и не гладуваше.Знаеше това – онова за как се сторва гъст катък, как се пресича мляко и потиска прясно сирене. Завъди си и свои си каракачанки, овчарки да са му и да следят къде се замотават младите овце и да ги сбират по баирите в купом. Така си се и търкулнаха 23 лета по гърбината му. Тези що му бяха набори имаха по две-три отрочета и гиздави засмени булки, а той още гонеше някому михаля*(да ми гониш вятъра, чуждите бури, в смисъл „нищо да не правиш”). Не че не му се щеше, веднъж даже у града го водиха, че да укуси що е женска плът. Е, че то като при овцете беше - мине коча и овцата се нагодила - работата сама се свършила. Ма пусто дело си беше да слиза до града само за туй. Хортуваха му често къщните, като се случеше по зимно време да е в селото, че трябва да се задоми. Ма, че коя иска по баирите да драпа и по кошарите да нощува!? Къде вълци, лисици и мечки – ей това по планинските простори човек можеше да срещне. От време на време някой и друг овчар, другоселец или закъснял и изгубил се пътник се намираха да си размениш някоя дума и после всеки по шошето си продължава.
Емил имаше хубав и плътен глас. Глас, който извисеше ли се веднъж, проехтяваше и пълнеше душата не само на природата, но и на онези, които са дочули в далечината песните му. Наследил от баба си туптящото ритмично сърце, той често като му докривееше запяваше и редеше дългите подредени слова в песни, къде „Севдице , пиле шарено.”, къде „ Бачковско, бяло девойче.”, къде „Торнал Тодьо. ”. Па като чуеше гайдите да ти засвирят, сърцето му огън го палеше и кръвта му завираше и тръгваше като река – гъста, бълбукаща нагоре по вените му. Всички мелодии и песни му бяха на сърце и ги докарваше с хубавият си глас. Левент беше, хубавец с живи вакли очи, гъсти вежди и често ходеше с брада, защото така или иначе на овцете не им пречеше как изглежда стопанина им.Ама отиваше на зян младостта му и близките му се закахъриха, та тръгнаха да му дирят булка. Намериха му. Емил нито и знаеше очите, нито снагата, ма щом ще му е дружинка, така, както овцете на коча, против нямаше. Пък и млада му казаха че е, а първескините в неговото стадо все подбрани бяха, с хубави тънки крака и стегнати задници. Кочът, тях най-любеше да ги бута.Трябвало обаче и старата и майка с тях да живее. Емил против нямаше. Място имаше, храна и вълна от овцете, колкото щеш, пък и беше пуснал три-четири кози, ей така за създарма и чеверме да има. Па на нивата до селото можеха някой патат да засеят жените.
Анка*(от иврит ,библейски произход и означава благодат) вървеше по каменистата, обрасла с трева пътека, внимателно избирайки скалните издатини. След дъжда тревите бяха росни и полепналата влага и кал ги правеха хлъзгави и опасни. Току бяха преминали разклона отделящ се за Кръстова гора и бяха продължили да се спускат надолу. Зад гъстите храсти, сгушено в самите поли на Родопите пред очите им се изписа селото. Това място щеше да бъде вече неин дом, нейна съдба, нейна грижа. Сърчицето на Ана трепна сякаш нещо тежко го удари. В далечината се чу протяжна тежка мелодия и един глас запя извисявайки се в красотата си до небесните простори. Този глас някак успокои моминското сърце, но всели в него някаква странна тъга и копнеж, по нещо загубено, но незнайно.
А Емил пееше и подсвирваше към Вакльо и Меца. Двете каракачанки изпълняваха всичко, каквото се искаше от тях. Знаеха те, че на сутринта стопанинът им щеше да ги награди пребогато. Вечер кучетата трябваше да са гладни, че да усещат отдалече миризмата на животно, което е тръгнало на лов за овце. Ситото куче спеше непробудно, гладното беше винаги на щрек и готово да захапе със зъбите си.