автор: liulina

Времето следобед се изниза някак си като броеница между пръстите, без особени и интересни събития и емоции.
Маргото повървя вечерта пеша и се наслаждаваше на вървящата тълпа, този път и беше приятно, защо ли? Защото беше петък вечер. В петък вечер тя пиеше чаша вино или бира сама пред компютъра и галеше котката си с едно черно и едно бяло уше.Понякога слушаше джаз и си представяше, че танцува. Тази вечер си пусна Клод Дебюси.Времето беше мрачно, а на нея и беше леко депресивно настроението, въпреки, че може би в нея се раждаше едно ново чувство, вероятно несподелено.Изпи си виното бавно и с тъжно лице и душа, тя се настани като измокрено птиче от дъжда в своето легло –гнездо зави се през глава и тази нощ не се буди …
Сутринта отново беше дъждовна, обикновена съботна утрин, в която тя няма лекции, няма излизане и може да поспи, но не и се спеше повече. Направи обичайната процедура с радиото, кафеварката, закуската, фейсбук и котката и самотата. Хвърли няколко щрихи с млив, но нещо не и се рисуваше, навън отново беше мрачно и тя взе две книги и чете лежейки и мързелувайки почти цял ден. В неделя същото, но поизчисти, поизпра и стана свидетел на скандала на едни съседи и това беше нейният самотен уикенд.
Понеделник, дрехите, чадъра и хайде на работа. Едвам дочака обяда, защото беше разбрала, че Емилия има да разказва нещо интересно, видяла снимките и във фейсбук. Дойде заветният обяд и тя бързо зае най-сенчестата възможна маса и другите не закъсняха. То и Михаела имаше какво да каже, но преотстъпи първо да си разкаже преживяванията Емилия:
- Момичета, всяка ситуация си има своя чар. Този уикенд както знаете бях на втори тур, или оценка от жури в един литературен конкурс в сайт „Хулите” , искам да съм честна с вас изобщо не очаквах нещо да спечеля, но спечелих допълнителна награда за един мой разказ, който съм ви разпечатала със заглавие „От мечта за полет, до полет без мечти”. – започна увода си Емилия
- Прочети го – Каза Маргото
- Да, прочети го … - закимаха и другите две съратнички както се казва.
- Е добре, все пак, там не го бяха разпечатали , защото и те останаха изненадани като мен, от решението на едно допълнително жури от Варна на, което мога само да благодаря. Даже после на купона ме бъзнаха, че явно преживявам катарзис, тоест изхождам нещо и се освобождавам от него и за това не го помня, е то с прозата този момент е по-труден от колкото с поезията, обикновено прозата е като клизма, запек и диария едновременно, требе матриал както се казва. – На Емилия този език не и отиваше, но тя искаше да покаже самоирония - Извинете за лиричното отклонение. Та „Днес леля Петя, както я наричаха децата от трета група „Мечо Пух” на детската градина им беше организирала пикник, на който те саморъчно изработиха по няколко нарисувани модела свое собствено хвърчило. Времето беше идеално за да ги пуснат след направата и да ги изпробват как летят. Хвърчилата изглеждаха пъстри и красиви и почти всички деца успяха да изработят хвърчилата си така, че да полетят. Само едно две деца бяха объркали нещичко и сега седяха на тревата и с разочаровани погледи проследяваха полета на хвърчилата на приятелчетата си.
Петя все още рееше поглед след поредното пуснато хвърчило, когато ги видя, но първо чу страшното бучене и видя как птиците се разбягват панически в небесната шир.
- Лельо Петя, леличко виж, виж, тези големи самолети, колко силно бръмчат…
- Да миличко. – Тя се беше вцепенила, защото такива самолети беше виждала само по военните паради.Не знаеше как да реагира, тя не беше чула за никаква военна заплаха и нямаше никакъв сигнал, че на тяхна територия ще се извършват военни действия. Все пак лека полека събра децата и се опита да не и трепери гласът, когато каза- Хайде сега съберете хвърчилата без да бързате и да се бутате и да се прибираме към автобуса.
Изведнъж към тях се приближиха група униформени мъже и единият каза с топъл глас:
. Здравей Петя, как си? – усмихна се на ококорените тъмни очи, които се изненадаха да видят този човек след толкова години- Не ме ли позна, аз съм Николай?
- Здравей Нико, от кога не съм те виждала, може би минаха вече десет години … Какво става, изплаших се от тези бомбандировачи? –окопити се Петя, познала в лицето на капитана своят пръв приятел от училище Николай.
- Правим нещо като изложение на стари музейни експонати от първата и втората световна война. Изложението е под наслов „ Нека се замислим за мира!”Наистина да се лети е хубаво, но само да се лети, а не да знаеш, че полетиш ли някъде ще загинат хора.
- Много хубава инициатива Николай и какво съвпадение, точно когато децата правят хвърчила …
- Елате с автобуса, тук наблизо има писти за кацане, нека им е пълна програмата, да видят тези някогашни летящи убийци и да научат по нещо за тях.
- Ще им бъде интересно, задължително ще ви последваме. – Петя събра децата и ги попита – Искате ли да видите истински бомбандировачи и техните пилоти?
- Дааа – отговориха децата в един глас.
След това последваха УАЗ ката и там се запознаха със страшните летящи убийци от миналото като: - „Летящият танк” – Як9 , бомбандировачът торпедоносец Ту2 и италианският Caproni Ca. 36 и още други такива машини.
- Лельо Петя, нашите хвърчила са много по-хубави и волни, отколкото тези страшни и шумни машини, които разгониха птиците , нали? – попита Ваня едно момиченце от групата.
- Така е миличка, по-добре е никога през живота си да не видиш тези машини в действие, но цял живот да носиш в душата си своето хвърчило.” Това е!
- Хубаво е! Идеята му е добра. Можеше малко повече литература да му туриш, ама и така става. – каза Маргото
- Аз знаеш съм малко пристрастна, все пак съм детска учителка и на мен такива истории ми допадат и темата за хвърчилото предизвиква в мен усмивка! – каза Катя.
- Мен ми е твърде инфантилно цялото и изпълнението му, знаете, че обичам по зрелите и леко перверзни истории, така, че ми беше изключително скучно. –Изрази честно мнението си, като истински човек зодия стрелец Михаела.
- Добре можеш да доразкажеш преживяванията си. – подтикна я Маргото
- Ами в събота рано, рано в седем и двадесет хванахме влак до Карлово, защото въпреки, че град Сопот е градът на Вазов, до там пътища няма, ако може така да се изразя или има, но трябва да те заведе някой, най-вече душата ти. Добре, че отидохме по-рано и се качихме и си погледнах запазените места. Оказа се, че в купето са от 41 да 46 място, а на мен ми бяха дали 43,45,47, тоест място, което моментално ме поставяше вън на перона да си пътувам до влака. Ако бях сама нямаше да се занимавам, но с двете деца реших да се разправям. Попитах кондукторката и тя вдигна рамене и каза питайте си на касата, какво на мен сте се разкрещяла. Аз си мислех да оставя дванадесет годишната си дъщеря да пази багажа и със шест годишния си син да отида да се разправям, но в крайна сметка ,една жена от съседното купе, ми извика да и оставя багажа, защото децата и двете искаха да дойдат с мен. Стигнахме до касите и там срещнах две приятели от сайта, те се качваха на същия влак. Помахах им. Стигнах до касата и там всеки бързаше и трябваше да се наредя, въпреки, че за билетите се бях редила почти цяла сутрин на предварителна каса.Стигнах до касата и се заядох със служителката, която забегна нанякъде извън стаята с гишето и като се върна беше поправила едното място, тъкмо тръгнах и се наложи да се върна, защото 47 място си седеше непоправено, а на мястото на 43, беше написано 42. Тогава се изтъпаних пред всички и вече се разкрещях от нерви. Поправиха ми мястото на 41, така се оказа, че всъщност от три запазени места станаха 4, но нямах никакъв проблем до Карлово. По едно време вратата на купето ненадейно се отвори и ние всички се изплашихме и аз казах загадъчно,че при нас е дошъл невидимият човек и това с отварянето рязко на врати ни съпътстваше навсякъде и в стаята, в която ни настаниха на едно заведение „Родео”. Стана нещо като емблема „ Невидимият човек носи късмет!” . Когато пристигнахме ни посрещна Дани, а преди това ме питаха с кои произведения участвам, аз участвах с три, но бях забравила заглавията на другите две, от емоции, от това, че те не отидоха на втори тур ли , от грижите в къщи ли, просто изфирясах, хванаха ме винарките, както си казва. Стигнахме там и се появи нашият приятел Дани, той предния път направо ме спаси от това да спя в село Сопот до Угърчин, аз ще съм му винаги благодарна, за това, което направи за мен и сега и тогава, този човек е със златно сърце. Та той каза, ако ще летиш с парапланер сега е моментът, в единадесет часа има група, утре никой няма да лети, защото ще е валяло, ще има мъгли и няма да е подходящо. Аз се притесних, че децата няма кой да гледа, а той каза, че ще ги гледа. Закара ни до лифта, не ми даде да платя и него, такъв човек, с главно Ч. Лифтът беше седалков, горе в планината и от долу се завърташе на нещо като барабан и не спираше, просто трябваше да яхна една седалка, да не съм вързана с въжета, а само да държа една метална част, в която си ударих главата като се качих. Дани после каза нещо, което и при мен беше абсолютно същото състояние. Аз летях защото исках, но все пак се страхувах и може и да е било изписано на лицето ми, той каза, че това го е виждал многократно. Пътят с лифта беше дълъг , имах чувството, че няма край. В мен се преплитаха страх и волност, ако може така да се изрази. В началото само се страхувах и усетих как съм се вкопчила в седалката. После си помислих, че сигурно такъв е пътя към чистилището, после обаче, започнах да усещам аромати на билки и треви, на борове и да чувам птици и потоци, стана ми едно такова поетично и се отпуснах, заоглеждах се и видях, че номера на моята седалка е 56, тоест едно и шест равно на единадесет, числото на слънцето, значи на късмет си казах. После видях и опасни скали и стърчащи метални пръчки и отчупени дървета, но си казах, че това не е страшно. Обърнах глава назад и видях,че Ники, моят инструктор с неговото крило бяха на следващата седалка, не по –далеч от пет метра да речем, нямам добра преценка за разстояние. Металните стълбове на, които бяха закачени стоманените въжета по които се движеха седалките имаха лагери и когато склонът беше по-полегат и надолу беше по-дълбоко се движехме по-бавно, та тогава като минаваше седалката през лагерите цялата се тресеше. Имах чувството, че пътувам безкрайно дълго, когато най-сетне видях барабана и двама човека, които ми направиха знак да седна в дясно, където те можеха да ме издърпат на безопасно място за да не ме фрасне някоя забързана седалка. Чинно го направих, после се загледах в Ники, той като,че ли нямаше никакъв страх мина си покрай седалките слезе си от където си искаше, знаеше как да застане, сякаш се беше слял с лифта. Движеше се уверено и някак си това ме успокои, даде ми увереност, че няма да имам никакви проблеми. После ходихме известно време по полегат склон с этрева, там имаше интересни на цвят теменужки, в лила и жълто,много красиви, ядливи, големи сърнели и видяхме набързо един лалугер, който се шмугна в една дупка. Ники се изкачваше по склона с този тежък товар на гърба си и приличаше на онази рисунка, в която е показано, как човек сам носи товара си по вертикалите за да достигне до своя връх, естествено там ставаше дума не буквално, но в случая беше буквално. Исках с нещо да помогна, той отказа. Стигнахме до един остър склон, от ръба му зееше огромна пропаст, той ми даде седалка, каска и започна да ми дава инструкции и да разгъва крилото. Аз се изплаших от острия склон, защото каза пет шест крачки трябва да направиш надолу и ще полетим. Не се виждах как ще направя пет шест, като ми се струваше, че ще направя само три и останалити ще са във пропастта. Слава богу, нямаше вятър и се преместихме на друг склон, който имаше така плавно слизане надолу и това ми хареса повече, вятърът също беше с мен. Ники направи крилото си и се овързахме със карабинерите на седалките и крилото. Той беше зад мен. Аз направих само пет крачки и полетяхме. Чувството в началото беше все едно не се движим, седим на едно място, една безтегловност , скука, нямаше никаква емоция. Сякаш се успокоих напълно и споделих това с Ники.Той ми каза, че е нормално, било също като при плуването, въздухъ т успокоявал по същия начин. Даде ми да завия наляво, надясно сама, направи няколко разклащания с парапланера, от които получих гъдел в корема, усещах, че мога да издържа и още, но реших, че като за първи път е достатъчно. После ми каза да разперя ръце, аз ги разперих, предложи ми да пея, аз обаче още задържах леко дъха си и само извиках. После му звънна телефонът и аз му предложих да го вдигне, той отказа, защото много бил счупил до сега изпускайки ги от толкова високо. Попита ми дали не искам да отидем до скалите, можело да видим скален орел, аз исках, но не отидохме толкова близо. По едно време ми беше оставил ръчките и аз ги дръпнах и двете надолу и го попитах какво се случва така, тогава усетих, че гласът му леко трепна, каза ми, че те намаляват скоростта по този начин, но ако дълго ги задържа можем изведнъж рязко да паднем надолу. Изненадах се, че не изпитвам вече никакъв страх, направо никакъв, дори ей сега да падна и да се разбия хич не ми пукаше, харесваше ми да летя, много ми харесваше. После завих към стадиона, към картинг пистата, към мястото за кацане и после започнахме да се спускаме и леко запръска. Аз се изплаших, че ще загърми, изпитвам кошмар от гръмотевици. Ники усети това и затова започнахме по-рязко да завиваме надолу, това по бързо движение страшно много ми хареса, ако можех да летя като птица , колко щеше да е хубаво.Първоначално усетих налягане, което би изпитал един водолаз слизайки на по-голямо налягане под водата, после в мен нахлу адреналин и това ми хареса. Ники ми показа Сопотският манастир „Възнесение Христово“ (или по простонародному „Свети Спас“) е български православен манастир.В този манастир Васил Левски приема монашеството. Леко спускайки се още и още надолу забелязах стадото овце, от които се усети аромат, който чудно защо на по-високо се усещаше, по-чист и силен отколкото на по-ниско. Каза ми да размахам крака, да развъртя глезените за да ми е по-леко приземяването. Аз си представих, че ще си нараня краката. Казах му, че имам слаби глезени и само ги кълча. Явно Ники ме усети и за това така се приземихме, че аз направо седнах на земята със седалката изобщо не съм стъпвала на краката си.Децата се затичаха към мен, с мама, мама. Направих си една две снимки .Дъщеря ми ми ги направи. После можете да видите и полета ми, публикувах го във фейсбук. Аз помолих да отидем до манастира преди да тръгнем и Дани се съгласи да ни изчака. Отидохме в тази обител, която носеше частица от Левски и запалихме по една свещица, помолих се за здраве и смелост. На връщане сякаш природата се беше изменила, а всъщност не беше, просто стадо мустанги пасеше на поляната за кацане, а конете са другата ми слабост, снимах ги. Тръгнахме си и си обещах, че когато умирам, ако го усетя ще скоча в най-голямата буря да ме погълне и издигне да замръзна някъде горе отколкото да ме изядат червеите…
- Ей.рано ти е още да умираш. – каза потупвайки по рамото Емилия Маргото.
- Човек не знае, до кога е… - каза загадачно Емилия и продължи разказа за купона, награждаването в „Радиното училище” дъжда, саденето на Гинко Билоба и емоциите в града на Вазов и даже неусетно някак времето за почивка беше пресрочено с половин час, та всяка една закъсня с малко за работа.

Следва продължение …
(Разказът е напълно измислена история, приликата с действителни лица, места и факти е случайна)