автор: andromen

Пътнико, Път няма.
Твойте стъпки са Пътя.
Няма път, пътнико…
Вървенето пътя създава.

Фенерът на лятото пръска искри
и опушва буркана на свода с лепкав тамян.
Мързелива пчела съм и през къра се движа,
сякаш забравил посока и ритъм – единствено сам.
Свирят дървестните жаби в дрезгав оркестър,
от задух солистите вече берат душа…
Една мисъл ме държи над пътя надвесен,
а лудостта дърпа крилата, назад.
Буенас диас. Мидите покрай пътя цвърчат,
извадени от оджака, на катуна небесен.
Навярно пладнували са катари по този път
и преживям своето дежа вю вече отнесен,
от въртопа на сетивата.
Никого няма. Мухите припяват лениво
песента – „Всички на Марс отлетяха “.
Ракетно лято. Неразгадано и диво –
като ушите на заек,
удавени в жълтия потник на нивата.
В осем без десет макът разцъфна
и непотребно препълни полето…
Движа се, още летя, в това мое усещане
за Океана и последното Албергето.