автор: argonyk

Сякаш е совалка, чуй как бързо трака,
хищникът му с хищник, с лъснати зъбчатки.
Спука се гърнето, а дюшекът - камък -
дните ли са дълги, нощите ли кратки...

Моето небе ли? - гипс и жълта крушка.
Бягството ме плаши - нека да се знае.
Господ ме прихвана с кривата си мушка,
дъжд пороен рони и със бури лае.

Сови лекокрили с кротък писък пишат
книгата ми тънка по водата мътна.
Мама ли от облак чувам да въздиша,
дявол ли прояжда сетният ми кътник.

Сол, оцет и лапад - в рог еленски - нежност.
С вълците - по вълчи, с хората - по равно.
Време ми е вече с рошава небрежност,
сам да си закърпя бъдещите рани.

Време е да свия с ярост безпощадна
своята десница с нокти от мастило.
В Дания, навярно, може да е пладне,
тук обаче още, всичко ми е гнило...