автор: pavlinag

Тя трябваше да порасте във мен,
като отровен цвят да я откъсна -
онази луда жажда да съм с теб,
онази клада всепоглъщаща;

онази трескавост да те прозра,
онази невъзможност да съм друга,
онази настоятелност в дъжда
да ходя без чадър и да се губя...

Разтворих се като лъжичка мед
във чашата на твоето търпение.
Дали ще имам някога късмет
след лудостта ми пак да ме приемеш?