автор: MN

Долавям тежък, скърцащ звук –
забива завистта в деня ми нокти.
За мен ли си дошъл в зори дотук,
попътен дъжд ли те доведе мокър?
Или под болни мисли се потиш
зад дулото, насочено в гърба ми?
Приятелю, не е алъш-вериш
приятелството, не е съд и драми...
Не искам да те питам и защо,
съвсем не си най-първият ми Юда,
молба ще те замоля докато
намираш точка за фатален удар:
не се прицелвай вляво – там прибрах
момчето си и рожбата ни свята.
Улучиш ли ги, ще живееш в страх,
че може да възкръсна за отплата.
За себе си ли? Няма да скърбя!
И милост за остатъка не прося!
Не ще превърна чакането в бяг –
ще понеса предателството просто.
Забравил си – с любов те напоих
на кладата в най-жадната Неделя...

Врагът поне е враг – не се бои –
очи в очи стои преди да стреля!