автор: pavli

Когато предизвикаш мълчанието на някого само може да предполагаш какво се завихря в главата му. Истината на премълчаното е катализатор в по-нататъшните взаимоотношения. Макар неизказани, думите кънтят...
Не можеш да бъдеш сигурен какво е премълчано. Зад него се крие болка, неразбиране, огромно разочарование... Спираш в един разговор и премълчаното започва да се реди в съзнанието ти. Не! Започва да се разбърква и да оголва невроните, които са отговорни за спокойствието ти. И надеждата е знак за несигурност – чудиш се какво ще стане – искаш да е хубавото, но се съмняваш... Вярата е увереност! Когато се наруши тази увереност, на човек му остава последно надеждата... Избираме я преди всеки избор. Но тя е като заплаха и приливът ú дебне да помете всичко от теб и в теб... Като че ли в надеждата те причакват всички врагове и ти се чувстваш все едно си птица на прицел... Виждаш несметни ширини, но скърбиш за чезнещото време... А мамещите плодове губят своята сладост... Всеки брод изглежда хлъзгав и нереален... Попадаш понякога в измамния заслон на стиховете и изливаш душата си:
Премълчаното е болка... Взиране в тъмното.
Вик навътре! Всичко мое несбъднато...
Мòстове изгаря... До празно стяга пипалá!
Рани прави и скършва радостта.
Свито до точица тишина
е пробойна за всяка надежда...
Зад премълчаното е смисъла
на звуците и цветовете...
и раздробената палитра от усещания...
Но и поезията не предизвиква нужното спокойствие... Носиш сякаш целия свят на раменете си. Усещаш разликата между това, което ти се иска и това, което може да получиш... Човек в крайна сметка трябва да направи своя избор. След всеки избор всичко няма същото значение. Двойнственият живот е като наркотик – колкото по-бавно вземеш решение, толкова по-силен е абстинентният синдром. И въпреки това повечето хора обичат своите пристрастявания, а последният им стадий са вечните мъки. И се давиш в премълчаното... и търсиш смелост да стигнеш до края... на разговора.

© Павлина Петрова