автор: Vlad_Ongyl

Гойко се събуди от звука на собственото си хъркане и от миризмата на лук, чесън, вкиснала пот и повръщано. Примига сънено няколко пъти, бръкна в носа, после в ушите си, оригна се, пръдна, след това издиша и вдиша дълбоко.
„Обичам миризмата си рано сутрин – миризмата на истински мъж, помисли си той. Обичам миризмата на… Обичам миризмата на… Обичам миризмата на… победа!“
Той предпазливо провря късия си врат извън вигвама. На няколко стъпки от входа му стояха чинно подредени подарените от вождовете на четири племена четири маси и четири трикраки столчета, издялани от изсечените секвои на Скалистата планина, за които секвои няколко индианци с вътър в главите дни наред обикаляха, тропаха и викаха около вигвама му.
Правото да ползва по предназначение споменатите маси и столчета принадлежеше само и единствено на него – Гойко, великият вожд на племето бу-шо-шони, наричащи с безкрайна гордост себе си „Големите Ездачи, Разбиващи Бледоликите“. От известно време няколко хлапета си позволяваха да се глумят, разкикотвайки останалите, като изопачаваха името на „Гламавите Ездачи, Разсмиващи Бледоликите“, но той знаеше как да запали прерийната трева под мокасините им. Не го е рекъл, не го е направил. А не, бе!
На първата от четирите маси се извисяваше порцеланова купа със запа̀рени в нея двадесет и седем различни по цвят, но еднакви по фо̀рмата си на звезди пакетчета чай.
От втората ухаеше на препечени филийки с пържен бекон и на прясно изцеден портокалов сок. На третата вдигаше па̀ра супник за борш с дръжки във формата на ръкохватки на „Макаров“ и бутилка огнена во̀да.
Върху четвъртата от писана ориенталска паница напираше да излезе извън нея полята със шекерена заливка баклава̀.
Израснал с намазани със свинска мас филии от тапиока и бизонски суджуци, Гойко се облиза пред всички тия, както ги наричаше мамка му, „вносни манджи“.
Но празникът, сторил му се в началото си безкраен, безмилостно беше вървял и бе стигнал до своя печален край…
О, да, той беше направил така, че празникът да продължи повече от два пъти по сто дни, повече от два пъти по сто дни купон, повече от два пъти по сто дни фиеста, повече от два пъти по сто дни, които да разтърсят света.
Та и цялата прерия даже…
Блаженството бе помрачено единствено от това, че днес, най-последния ден, на него щяха да му гостуват всичките четири вожда едновременно, а не както беше ставало досега – един по един. И един подир друг.
Гойко – великият и превелик вожд на бу-шо-шоните, за трети по(д)рѐдѐн път успяваше не само да седне, но и да стои, устои и отстои сядането си най-малко на няколко от гореспоменатите трикраки секвоени столчета.
Но с течение на времето се случваше така, че при всяко негово поредно ново сядане положението в прерията ставаше все по-натопорчено.
Чаят и препечените филийки бяха съюзници от незапомнени времена, а преди няколко години боршът и баклавата бяха пафкали заедно от Лулата на мира.
Бу-шо-шоните знаеха, че по всички въпроси Гойко винаги е прав, но че никак не обича да стои прав.
А с годините ставаше все по-голям проблем да се разположи удобно само на едно от столчетата – за неговия прогресивно, неумолимо и безпощадно увеличаващ размерите си задник беше много по-удобно да седне на две, след това на три, а отскоро и на всичките четири столчета. Така той можеше с похвално усърдие да консумира от всички вносни манджи едновременно. И то – по много.
Празничното настроение на Гойко се помрачи изведнъж. Високото му почти един инч чело се намръщи като градоносен облак над току-що разцъфнала ръж.
В паметта му изплува неприятен спомен и две горчива сълзи колебливо се търкулнаха по брадясалите му горни бузи. Той тъжно почеса една още незаздравяла рана малко по-надолу от гърба си.
Преди време бе гостувал във вигвама на свой приятел, който се славеше с приготвянето на вкусни симиди. Пиха много огнена вода и когато само за миг се обърна с гръб към домакина, за да завърже връвта на мокасина си, той така здраво заби дългата дръжка на томахавката си малко по-надолу от тлъстия му гръб, че всеки път след това, когато му се прияждаха симиди, се отказваше, а даже когато помисляше за навеждане, старата рана го заболяваше.
Коя рана ли? Ами че онази на гърба, разбира се, казваше той на притичалите се вкупом шамани на бу-шо-шоните.
Днес, броени часове по-късно, при гостуването на четирите вожда, Гойко задължително трябваше да изпълни задължителната церемония пред всеки един от тях.
Беше го правил толкова много пъти преди. Беше се покланял, навеждайки се челобѝтно доземѝ, на всеки един от очакваните днес гости.
На всеки един от тях, но поотделно, не и в присъствието на друг гост, а още повече – в присъствието на няколко други такива.
Да, днес ще е много, много различно, прошепна в лявото му ухо неговият вътрешен глас.
И много, много опасно, прошепна пък в дясното му ухо неговият инстинкт за самосъхранение. Защото, на който и от четирите госта да се поклонеше, навеждайки се, винаги щеше да има някой от другите трима, останал зад него.
С дълга, много дълга дръжка на томахавка.