автор: Heel

Веднага я позна, макар че бе много тъмно заради изпочупените улични лампи. Позна я по походката и веещата се на вятъра дълга коса. Наричаше я Онази красивата, просто защото не й знаеше името. Изтръпна, страх го бе от нея. Тя го бе взела на мушка, искаше да го разкара от изоставения москвич комби, който се бе превърнал в негов дом преди два месеца.
Клошарят изгаси цигарата, за да не би огънчето да привлече вниманието й. Не че тя би се занимавала с него посред нощ … ама знае ли се? Помнеше как нежните черти на лицето й се разкривиха и как очите й засвяткаха от злоба, докато го сочеше с пръст и нареждаше: „Нямаш право да живееш в чужда кола. Как така ще се настаняваш тук! Кой ти е позволил! Пожар може да стане! Тук няма нито вода, нито тоалетна. Не сме длъжни да търпим смрадта ти. Ще плъзнат зарази. Като нямаш дом, обърни се към социалните. Казала съм на собственика на колата, че трябва да я разкара, да знаеш. Пак ще повикам полиция, хич няма да ми мигне окото. Ще трупа той боклуци тук! Това да не ти е гето! В центъра на София сме, бе!“
Тогава мислеше да й каже, че става грозна, когато се ядоса, но не посмя. Просто я изчака да избълва всичките змии и гущери, и отиде да рови в контейнерите за хартия и бутилки. Почти се бе примирил с мисълта, че ще се наложи да си търси ново убежище за зимните месеци. Да, все още бе септември, но времето скоро щеше да се развали и тогава… Не му се живееше в приюта, там се чувстваше като в клетка. Москвичът му вършеше идеална работа. След махането на седалките се бе отворило доста пространство, имаше място и за матрака, който бе намерил до един контейнер, и за газовата печица. Чудно местенце … само че Онази красивата искаше да го пропъди.
Жената го подмина, явно не го бе видяла, или може би се страхуваше да се заяжда с него нощно време. Тъмнината извикваше какви ли не страхове, той много добре знаеше това. Изглежда бе пила, защото походката й не бе особено уверена. Бе я виждал да се мъкне с някакъв тузар с беемве, но този път бе сама, което означаваше, че вероятно е в кофти настроение. Но тя бе отминала, дрязгите се отлагаха за утре. Клошарят се замисли. Може би ако той се махнеше за известно време и се върнеше, когато застудее, Онази красивата щеше да се смили. Но не, някой можеше да му отмъкне москвича. А ако собствениците го дадяха за скрап… Той въздъхна тежко, неизвестността го измъчваше.
По уличката профуча кола. Секунда по-късно се чу писък и мъжът извърна глава в точния момент, за да види как Онази красивата прелита над предния капак и се стоварва тежко върху бордюра. Чу се ругатня и колата отпраши с мръсна газ и изгасени фарове, а Красивата остана да лежи в неестествена поза. Едната й обувка бе отхвърчала на няколко метра встрани. Мракът сякаш се сгъсти.
Клошарят изтича до мястото на инцидента. Онази красивата лежеше по гръб с разкрачени по жабешки крака и охкаше. Ръцете й потреперваха , а погледът й шареше във всички посоки, сякаш търсейки трескаво нещо. Лицето й този път бе загрозено не от злоба, а от болка. Той я гледаше втрещено, неспособен да реагира по никакъв начин. Когато успя да се отърси от шока, извика:
– Помощ! Сгазиха човек!
Огледа се. Наблизо нямаше други хора. Няколко от прозорците на жилищната сграда светеха. Той не разполагаше с телефон, така че нямаше как да повика бърза помощ. Тогава му щукна нещо. Приседна до жената, която хапеше стръвно устните си в опит сякаш да се самоизяде.
– Къде ти е телефонът? Дай си телефона! Трябва да се обадя!
Тя го изгледа неразбиращо, после вдигна бавно ръка и посочи дамската си чанта, част от съдържанието на която се бе разпиляло. Той извади телефона и плъзна плъст по екрана му. Нищо. Натисна копчетата. Пак нищо. Тогава видя пукнатината в горния десен ъгъл и въздъхна разочаровано.
– Отивам да потърся помощ! Ти… не се безпокой. – Тя измънка нещо и притвори очи.
Входната врата на сградата бе затворена. Той занатиска звънците, но не се чу никакъв звук, явно домофонната уредба не бе наред.
– Помощ, помощ! – изкрещя и започна да рита паркираните отпред коли, за да задейства алармите им. Когато воят стана нетърпим, на един от балконите се показа човек.
– Хей, малоумник, какви ги вършиш? Я да се махаш оттам!
Клошарят започна да обяснява на висок глас какво се е случило, но алармите на колите го заглушаваха. Онзи бе извадил въздушна пушка и се целеше. Остро парване в хълбока накара клошаря да побегне. Върна се при жената, която вече скимтеше от болка като сритано кутре. Трябваше да действа, трябваше да помогне по някакъв начин. Абсурдността на ситуацията опъваше нервите му до скъсване.
Изведнъж нещата се наредиха в главата му. На няма и километър в източна посока се намираше болницата, където преди година го бяха лекували от бронхопневмония. Извади от храстите количката, с която пренасяше вторични суровини, и я довлече до пострадалата. Трябваше да е много, ама много внимателен, за да не й причини болка.
Онази красивата не бе едра, я имаше петдесет килограма, я не, но в момента бе отпусната като парцал и натежаваше. Когато той я подхвана под мишниците и понечи да я прехвърли в количката, от устата й се изтръгна вик на агония. Краката й се влачеха безжизнено като мокри дрипи. Колкото и странно да изглежда, живот сякаш имаше единствено в тока на дясната й обувка, който дращеше настойчиво мръсния асфалт. Той успя да я намести в коша в сравнително естествена поза и писъците престанаха, изместени от жално хлипане. Напъна мускули и задърпа количката. Молеше се наум за живота на Онази красивата, вече не гледаше на нея като на враг.
Той крачеше с бърза крачка по безлюдните улици. От време на време подхвърляше по някоя успокоителна дума на ранената жена, която продължаваше да къса сърцето му със стенанията си.
Стигнаха за около петнайсетина минути, много по-бързо, отколкото щяха да стигнат с линейка, ако броим чакането. Санитарите пред входа се удивиха от странната гледка – опърпан и мръсен възрастен клошар, мъкнещ в количката си елегантно облечена млада дама, като тези, които могат да се видят в скъпите заведения и по страниците на модните списания. Санитарите прехвърлиха Онази красивата на носилка и извикаха полицай, който да разпита клошаря.
Цялата нощ мина в даване на показания и сверяването им с установените факти. Призори клошарят се прибра в изоставения москвич и легна да поспи. Преди натежалите му клепачи да се затворят се почувства гузен, задето си помисли, че Онази красивата известно време няма да може да го тормози.
Вече никой не се опитваше да го пропъди от дома му. Навярно хората си мислеха, че е извършил добро дело и бяха престанали да го смятат за сериозна заплаха за спокойствието и хигиената в квартала. Една мила бабичка дори от време на време му носеше храна и го пускаше да се мие в санитарния възел в мазето.
Клошарят често мислеше за Онази красивата. Чудеше се дали тя се възстановява бързо и дали скоро ще я изпишат. Искаше му се да вярва, че тя не се сърди, задето лично я бе закарал в болницата, а не бе извикал линейка – та нали всеки знаеше, че пострадалите при пътнотранспортни произшествия не бива да бъдат местени. Чувстваше се ангажиран и му се щеше да разбере как е тя. Реши да й отиде на свиждане. Но дали щяха да го пуснат в болницата такъв мръсен и дрипав?
Отдели десет лева, за да си купи свестни панталони и риза от близкия магазин за дрехи втора употреба, после се изми и избръсна в мазето, дори косата си среса. Когато се погледна в огледалото за обратно виждане, остана доволен от външния си вид – приличаше на съвсем обикновен български мъж. Бяха изминали две седмици от инцидента.
Тръгна притеснен към болницата, страх го бе от реакцията на Онази красивата. Дали тя нямаше да го наругае?
Отне му доста време да я намери. Тя лежеше в стаята в дъното на коридора, на леглото до прозореца. Спеше. Красивите черти на лицето й се бяха отпуснали и излъчваха кротост. Разкошната й коса се бе разпиляла на кичури по възглавницата. Лекарите я бяха поставили в гипс до гърдите, които се надига и спускаха ритмично, скрити под от лекьосан син потник. Левият й крак стърчеше изпънат, обездвижен от глезена нагоре, а от десния, който бе обърнат настрани, се виждаха коляното и нежната извивка на прасеца. Плашещо неестественият разкрач бе постигнат чрез прът, втъкнат косо в превръзките на двата крайника. Върху слабините й бе метнат бял чаршаф, опръскан с нещо жълто, вероятно пикня. По всичко личеше, че Онази красивата го е закъсала здраво. Със сигурност не можеше да става от леглото.
Клошарят се почувства неудобно от факта, че става свидетел на такава гротескна гледка. Никой, особено пък красиво момиче като нея, не заслужаваше съдбата да му сервира толкова гаден номер. Особено потрисаше безпомощната отпуснатост на малкото стъпало, което надничаше изпод ватирания ръб на гипсовата превръзка.
Дали всичко това не означаваше, че Онази красивата никога повече няма да е същата? Дали с безразсъдното си решение да действа сам той не бе допринесъл за осакатяването й.
Трябваше да се махне оттук! Веднага!
Когато той заотстъпва към вратата, клепачите на Онази красивата изпърхаха и се отвориха. Синият й взор се впи в него, изненадващо ясен и разбиращ. Дали тези интелигентни очи не казваха: „Ти си виновен, ти си виновен, ти си виновен!“?
Клошарят побягна.
Прибра се в дома си и дълго размишлява. Изглежда бе време да напусне москвича и да потърси късмет другаде. Но тогава неизвестността щеше да го мъчи до края на живота му. Не, бягството не бе решение. Трябваше да разбере какво ще стане с Онази красивата и каква е неговата вина, ако има такава.
Един студен ноемврийски ден, когато вятърът хапеше особено настойчиво, клошарят се зае да облепи с тиксо разпадащото се задно стъкло на москвича. По едно време чу странно потракване и се извърна. Онази красивата се тътрузеше към него, подпряна на чифт очукани алуминиеви патерици. Изражението й не издаваше нищо друго освен съсредоточеност и болка. Стъпваше внимателно, сякаш под краката й имаше тънък лед, а не солиден асфалт. Беше отслабнала и имаше вид на мъченица.
Той я загледа с тревога в очите. Не знаеше какво да очаква. Но му стана приятно, че тя отново е на крака. В съзнанието му се щураха объркани мисли.
– Как се казваш? – попита задъхано тя.
– Стоян Манолов Томенлиев.
– Аз… аз съм Ива. Благодаря ти!
– За какво?
– Как за какво? За това, че ми помогна.
– Наистина ли? – каза той, разтреперан от вълнение. – Опасявах се да не съм сбъркал нещо. Нали казват, че пострадалите не трябва да се местят.
– Казаха ми каква е била ситуацията. Съществували са и други варианти, но… в случая рискът е бил оправдан. Имала съм кръвоизлив в таза и забавянето е щяло да бъде фатално. Благодаря ти още веднъж.
– Много се радвам…
Тя примижа и се понамести върху патериците. Каза:
– Трябва да се махнеш оттук! – Тя кимна към ръждясалия москвич.
– О!
– Не, не … мога да ти предложа една таванска стаичка. Тя е към апартамента ми, но не я ползвам. Само десет квадратни метра е, но е с прозорче. Горе има и санитарен възел.
– Аз… не мога да си позволя да плащам наем.
– Няма проблеми. Поне това мога да направя за теб.
– Ами … добре. Благодаря много!
– За нищо. Ти как се озова на улицата?
– Работих по корабите дълго време. Вкарах всичките си спестявания в една пирамида. Загубих всичко. После се изпокарах с жена си и тя ме напусна. Работих известно време като охранител, но се пропих и ме изгониха. Сега вече не пия, заради жлъчката. Не ме е срам, че ровя по кофите. Поне си изкарвам с честен труд прехраната. Не съм търсил помощ от роднините си, не искам да ги занимавам с моите проблеми.
Тя кимна.
– Е, може да се настаниш горе. Но има разни боклуци, трябва да ги изхвърлиш. Аз … още не ме държат краката.
– Как си ти?
– Тазът ми беше счупен на няколко места, но ще се оправя. Така казаха лекарите.
– Хубаво. Дано хванат онази гадина, която те блъсна. Иначе може и друг да пострада. Дал съм описание в полицията.
– Как каза, че ти е фамилията?
– Томенлиев.
– Познавам един Мартин Томенлиев… Съпруг е на моя втора братовчедка.
– А, Марто… той ми е племенник.
– Ха-ха, даже се оказахме нещо като роднини. Ела да ти дам ключа. – Тя се завъртя тромаво и тръгна към входа на сградата.
– Чакай, щях да забравя – каза той и извади една дамска обувка от москвича. – Твоята обувка… остана на улицата, след като… Та да ти я върна.
Тя го погледна през рамо и се усмихна. Изглеждаше дори по-красива отпреди.