автор: esperanca

Върхът е миг, останалото време е катерене, през което трябва да съм жива. Ком-Емине не се измерва в километри /650 километра /, нито с време /22 дни/, а с мерните единици на страха и инспирацията. Човек, изкачил връх Ком, вече усеща плисъка на вълните при нос Емине по изранените си ходила. Предстои да извърви самотата до себе си, стъпка по стъпка - пот, кръв, сълза.
В основата си всяко поражение е първата стъпка към победата. Усещам как планината ме приема и отблъсква едновременно. Допуска ме в суровата красота, с липсата на втори шанс, отсъствието на толерантност към човешките глупост, гордост, его. Отблъскват ме съмненията, породени от страха. Планината е границата на вътрешната потребност да живея на ръба. По острието на бръснача. На чиито връх проблясва опасността. Колкото по-близо до смъртта, толкова по-жива.
В живота няма нищо за печелене, нищо за губене, нищо за доказване. Душата окаменя в пътя на човеците. Сблъсъка със скалите по планинските джендеми може да я разломи до пълноводен поток и до златисти песъчинки. Няма опрощение. Няма грях. Път, който човекът върви.
Изкачването е битка, която изисква подготовка и стратегия. Няма победители, няма покорени. Биткаджия съм. Имам куражът да понесе поражението. Надявам цялото си всеоръжие от характер, воля, психическа издръжливост, физическа подготовка, стъпвам на бойното поле. Не се боря с планината. Влизам в сражение със себе си, оставам с пасивен център. Когато трусовете са извън мен определят битието ми, не мога да окажа влияние на събитията, приемам философията на тръстиката - изграждам жилаво и еластично тяло на поведение, така че ветровете колкото и да са силни и разнопосочни, не ме превиват, огъват до хоризонтално положение, но не ме пречупват и не изместват собствения ми център. Личните изградени качествата на характера са корените, които ме правят устойчива и не позволяват да изменя на себе си, дори да обитавам силно земетръсна зона . Болката и перипетиите, налагани отвън, обстоятелствата и събитията, които не зависят от мен, така или иначе се случат, единственото над което имам власт е начина, по който ще ги премина и стратегията, която ще избера, за да ги преодолея с най-малко поражения, с незначителни загуби, от което зависи и времето на продължителността им. Тактиката да приема трудностите като инспирация за изход, която мобилизира наличните ми ресурси и изважда в действие не подозирания, скрит от самата мен потенциал се надгражда като опит с повтаряне на ситуациите. Никога не мога да съм напълно подготвена за битката, въоръжавам се етап по етап, ако имам късмет преди края на войната ще съм участвала в достатъчно сражения, за да натрупам арсенал от всеоръжие *, което ме произвежда от пешак в конник. Всичко, с което разполагам и мога да разчитам е самата мен. Избор, който често пъти правя на сляпо, следвайки нужда, родена от вътрешна виталност, без да зная до къде ще ме отведе и без това да ме интересува. Важно е не мястото, до което ще стигна, а изминатия път до него. Обувките са първата основна част, която ми дават увереност да стоя здраво на краката си, независимо от противника , който е срещу мен. Връзвам връзките на сандалите в ранното детство, когато поставям основата и правя не съвсем съзнателния избор на посоката по пътя, който ще поема и чета от Зенон през Марк Аврелий до Пауло Куельо. Ризницата е изплетена от брънки опитност, знания и умения , които ме измъкват и спасяват от различните ситуации, дават увереност да предвиждам и разчитам ходовете на страната срещу мен, още преди да се роди като замисъл. Бронята е умението да владея емоциите на сърцето, да запазвам хладнокръвие и да не показвам настроение, независимо от етапа на битката и как изглежда нейният изход, това предпазва гърдите ми от пробойни. Шлемът е онази тренираност на ума, пъргавина и гъвкавост, която гарантира оставането на главата върху раменете достатъчно време, за да постави в ръцете ми оръжията, от които имам нужда за следващите нива на битките. Ако успешно премина през тях, арената на живота ще ми предостави кон и ще ме предизвика на друг вид сражения. С навици на пешак, ще се наложи бързо и в движение да усвоявам уменията на ездач, който язди без седло и юзда, така че да изградя качества на доверие и отговорност с друго живо същество, превъзхождащо моята сила многократно. Способността да овладея неговата мощ, да се грижа и поемам отговорност за неговата безопасност и нужди, превеждайки го през полето на сраженията ще ме снабди постепенно със седло, стремена и юзда. Ще добия силата да управлявам две сърца, две глави, две души. Това ще ме въздигне в конник. Битките на конника са различни от тези на пешака. С умиление ще поглеждам назад във времето, когато съм връзвала връзките на сандалите, стъпвайки за първи път на пътя, вдъхновена от героя на Борис Полевой и индетифицирайки се с Никос Казандзакис, правейки дисекция на собствената си душа, на етап, в който още не я познавам. Нищо от това няма да ме направи войн победител, ако с натрупване на знанията, уменията, тактиките и стратегиите загубя усещането, че животът е арена, на която стъпвам, за да танцувам. Да остана чист играч, такава, какъвто съм била далеч назад в детството, когато съм избрала между редовете написани от стоиците кръвната група на Биткаджия.
Разчитам магнитуда на болката.
Знам - болката не затихва. Времето не я лекува. Не свиквам да живееш с нея. Никога не се научавам. Притискам я в себе си. Гушвам я силно. Прикатавам я дълбоко в гънките на душата си. Нагърбвам я по пътя , като раница. Тя си тлее отвътре. Не загасва. Обитавам бурен климат и вятърът често я разжарва. Тъкмо да лумне с нов пламък, още по-силно я притискам в гърдите си. Обгръщам я със сърцето си. Стремя се да й е уютно, да не бушува, да стои мирна. И понеже не й давам да се разпали, тя гори навътре. Право в ядрото на тялото. Става огън с тих пламък, постоянен. Тече като лава по вените . Разбирам - болката няма да ме изпепели. Болката ме прави жива !
Това, което нося отвътре тежи повече, от раница на гърба.
Сривам се като лавина. Дълго трупала тонове студ от виелици и фъртуни. Преди да се откъртя става тихо. Подозрително мълчание, което вещае гибел. Страхът и смъртта имат еднакъв вкус. Една неизплакана сълза се отрони навътре, търкулна се по билото на душата. От най-стръмният връх козирката се откъсна и лавината тръгна надолу.
Няма опрощение в набиращата скорост снежна маса. Няма наказание. Само движение без начало и край.

* Ефесяни 6:11 " Сложете си пълните бойни доспехи на Бога"