автор: LIANIK

Хубаво е чувството, човек да крачи по родната земя. Омая и притихнало спокойствие носи родното в сърцето, мило и познато е всичко, но и тъга има. Тъгата на отминалото време и на забравата се стели бавно и нищо не замръзва така, както е било в миг от живота, от спомена, който е оставил следа в нечия човешка душа.
Покрай пътят, дворовете и дуварите бяха пременени в есенна премяна от стебла с големи разноцветни листа, под които срамежливо или напето подаваха овалните си форми узрелите тикви. Тумбести дюли висяха по дърветата и подканваха да се пресегнеш и откъснеш от дъхавите, но твърди плодове. Георги крачеше нагоре по пътя, застлан от шаренията на окапалите и гниещи листа. Някои шумоляха под краката му, други се огъваха влажни и обагрени в цветовете на огъня, потъваха в някоя дупка за момент очертали стъпките на мъжа.
Къщата беше в края на селото, през мостчето и срещу пътеката, скрита зад обагрените корони на сливите, дивите круши и орехите. Там се бе родил той. Там беше расъл и тичал с брат си край реката, там го приспиваха с песни, люляха го ръцете на неговата майка, милваха го дланите на баща му. Всичко беше потънало в прах. Близките му хора си бяха отишли, предпочели възнесението към небето, отколкото живот в мъки. Само той беше останал. Той, и двете момичета – братовите му дъщери.
Сега се прибираше в посипания с прах дом, отваряше скърцащата, отдавна неизползвана вратичка и прекрачваше прага, а пред него се зъбеше широкото огнище, черно и зейнало като паст на чудовище върху варосаната стена. Мотаха се паяжините по ъглите, царство си бяха направили паяците зад завесите на прозорчетата с потъмнели и напластени от мръсотия стъкълца. Прахолякът се беше набил в постелките, а молците бяха пирували цяла година с дрехите, оставени и забравени, извън раклите. Такъв беше сега родният му дом. Такъв и Георги беше отвътре, а отвън, за пред хора, не ставаше. Чукна ги вече 27 лазарника. Неговите набори по пет-шест деца бяха придобили, а той, само рани и прах беше събирал през всичките тези години. Войната не бе го пратила в небитието. Оставила го бе тази хорска неразбория, тази жътварка на човешки души, да се мъчи и пак беше жив. Може и да не беше вече цял, и да липсваха парчета и от тялото, и от душата му, но поне дишаше.
Да!Дишаше все още сам, дори и без сърце!
Устните на Георги се повдигнаха леко и притаена усмивка озари изсечените мъжки черти, но само след миг изгасна, като свещ се угаси и стопи се като разтопен восък. Той нямаше сърце. Някога, когато младостта щипеше още кожата му, когато очите се опияняваха от красивите картини, които им рисуваше измамно немирният ум, той го беше дарил. А, дареното не се връщаше назад. Стъпкваше се то, ненужно се захвърляше да се търкулне в някоя дълбока цепнатина и да се забрави. Така беше станало с неговото сърце. Георги го беше подарил, но го бяха стъпкали и захвърлили надалече. Оттогава се беше изменил, беше загубил усета си и радостта от живота, която само лудата и млада кръв можеше да изпитва. Той се беше състарил, за един ден се беше превърнал в грохнал старец без памет и човек без нищо в себе си. И може би щеше да си изтлее така, ако не беше войната.Той пръв се записа от селото, не беше нужно нито да го подкупват, нито да го подлъгват, нито молят. Записа се и тръгна още на другия ден. Брат му искаше да го спре, но работата беше стигнала до бой. Сбиха се, и Георги, може и да получи здрав пердах, но пак стана и на другата сутрин потегли с бележката към града, където се събираха войниците. Спомни си той тъжните, горящи в мъка майчини очи, спомни си и свъсените вежди на баща си, и плачът на снаха му Велика, прегърнала още невръстните момиченца,често отекваше в съня му. Но най-вече помнеше лицето на брат си, мораво от ударите, които си размениха, а всъщност, бледо, като че ли го изпращаха за последно. И за последно ги видя той тогава! Още първите месеци разбра, че трудно се душа дава, ако не ще да излезе от тебе. И болест го бутна, и шрапнел го удари, и със щик го намушкаха, но оживя. Местеха го от пункт на пункт, в подвижна болница в Румънско го пратиха, защото му бяха откъснати трите пръста от дясната ръка, че да го закърпят. Георги не помнеше колко време беше изкарал между болката и забравата на съня, но беше оживял. Дясната си ръка вече криеше с дълъг ръкав, а покрай ухото и под брадичката му минаваше назъбен белег. Той се нагледа на Ад, болка и нечистотии по време на войната. Нагледа се и на това, как млади чисти души с трепетни сърца, изгасваха, като запалени свещи, издухани от вечерника,нахално влетял през прозореца. Така си минаха годините. Не беше стъпвал по тази родна земя от дълго време. Едва неделя беше минала, откакто се бе появил в селото и застанал сам пред портата, обрасла с подивял трендафил. Самотната къща стоеше, заспала сън и забравила,че някога е имала стопани. После беше отишъл у леля си и там всичко беше разбрал. Когато домашните му, не бяха получили новини след първата година, го бяха отписали. Майка му се поболяла от мъка, ама скоро и брат му извикали да служи. Умрял от болестите, дето вилнеели в бедната и непригодна за дълги битки българска армия. Баща му не преживял тази загуба. Велика и тя се разболяла и след месец и нея погребали. Само майка му, изпосталяла и сама се опитвала да се държи, но и тя в тази следвоенна бедност и глад, през зимата си отишла тихо и в съня си. Останали само децата и леля му ги прибрала, ама и на нея трудно беше.
- Виж леля, то грехота е, ама трудно е сега в това време.Виждаш, че и ние едвам свързваме двата края. Ти си им чичо, по-близък си, по роден, та... Постегни къщата, па си ги прибери до тебе и те да си спомнят и разтъжат за хубавото и милото.
- Не мога, че аз съм мъж, а те моми ще станат! – отвърна Георги.- Какво ще ги правя, като се замомят? Пък и половин съм, вече човек! Взимам някоя пара, отпуснаха ми от държавата, заради заслуги и ще помагам, ама не мога да ги гледам. Аз за мен си трудно се грижа сам!
Леля му заклати глава, замисли се. Мина така в мълчание някое време, а после, като го погледна рече:
- Все ще го нагласим бе, Георги! Ще му намерим майсторлъка. То мъртвите са си мъртви, ама живите трябва да ядат, че и да добруват по тази земя. Намислих нещо, но първо ще похортувам, че да питам, а после ще приказваме с тебе. Ти сега отдъхни някой ден и пак ще говорим.
Е, бяха говорили! Даже се бяха сдърпали малко, че се беше ядосал той, в началото от думите на своята леля. После…беше го някак придумала. Може би и в тежест му дойде това, че две детски главици, надничаха постоянно зад завесата, деляща стаите една от друга. Два чифта познати очи го гледаха със стаена надежда и страх, и като че ли брат му беше жив, и пак го кореше.

***
Георги дълго седя в тишината на тъмната стая. Не беше усетил кога се бе мръкнало. Стана и запали лампата. Огледа се. Нищо не се беше променило, а сякаш всичко чуждо му беше. Още не можеше да се отърси от чувството, че като агне го бяха натикали в най-тясното място на кошарата. Той, който отдавна беше захвърлил булото на лъжовната мъжка жажда към женско присъствие, скоро щеше да бъде заобиколен от цели три жени. Георги потръпна и сгърчи се някак всичкото, което беше останало от него. Майка си и снаха си Велика ги обичаше и уважаваше, но някога се беше влюбил в още една жена. И тя беше същата, която захвърли и стъпка в боклука неговото сърце. Затова вече нямаше такова. Не му и трябваше. И ако момичетата ги приемаше, защото бяха частица от брат му, то онази, за която трябваше да се ожени сега, му бе противна. Той знаеше, че една жена можеше да те роди, милва и обича безусловно, но тя беше родната ти майка. Друга обаче, можеше да ти изтръгне всичкото изотвътре и да го захвърли на пътя, кучетата да го ядат, без дори жал да има в себе си, че и ти си човек.
Беше се върнал, но му се искаше да живее сам и за себе си, и не му трябваше нищо друго, освен подслон над главата и малко храна. Но всичко се бе изменило. Сега беше нужно да развали плановете си за спокойно и безбурно съществуване. И всичко в името на това, момичетата да са добре. Георги бавно оглеждаше стаята. Светлината от лампата хвърляше сенки, лутащи се също като погледа му. Припомни си разговора с леля си и как страшно се беше ядосал, когато тя му каза, какво е намислила.
- Най-добре ще е,чедо, да се задомиш. – беше започнала още в началото.- То след войната, колкото ти се ще, има за избор! Аз, обаче, се пулих (в смисъл гледах,мъчих се) да ти намеря някоя, която няма много челяд. И да гледа добре момичетата, и да е в затруднение, че да те вземе такъв, малко дето си кекав*.
Георги тогава прижълтя и почти се изправи от стола, но погледа му се спря на завесата висяща отсреща.Тя мърдаше, а зад нея ясно се очертаваха двете момичешки фигури, заслушани в разговора на възрастните. Той седна отново и стисна устни, ама му засвяткаха в ярост очите:
- Не съм тръгнал да си търся жена! И съжаление не ми трябва!- проскърцаха думите му в пространството. - Казах ти, че ще ти дам пари да ги гледаш!
Старата хитро наклони глава, само за малко сведе очи, колкото време да мине и той да се успокои. После пак продължи да хортува*:
- Е, че като не искаш, на зорлен не става! Ще да я предложат на Кънчо Плявата, като няма къде да иде. Ти, нали помниш Плявата?
- Помня. – стегна се Георги. Спомни си, че онзи беше мазникът на селото. Отвратителен дебелак с увесено шкембе, зачервени от пиене бузи и нос. А, очите му, като на невестулка, лакомо обхождаха всичко, що видеше – от момите, до булките, стига поли да имаха и да можеше да ги щипне, там, където не беше позволено за всеки. Опак човек беше. Някога на млади години Плявата се беше задомил, но булката му нещо полудяла и само след година сама сложила край на живота си.
-То старичък е, ама кой да я вземе! Не е от наше село булката. От далече я довлече Бончо, на леля ти Сийка, синът. Ама го взеха за войник и се не върна.Умрял там. А, тя бедна, а и трудна! Първескиня ще е рано напролет.Не и било късмет! Какво да се прави, като Сийка има още синове. Ще гледа тези, дето са живи, че хаир да види!
Георги не издържа. Изправи се и закрачи напред-назад из стаята. Нещо го беше задушило още докато говореше Старата. Тясно му беше някак, притеснено и кахърно на душата. А и друго сега мира не му даваше:
- Как и казват? – попита той.
- Мика*, ма той Плявата, като я вземе, ще да…- занарежда пак леля му.
- Стига!Да не сте полудели,че за него да я тъкмите? – раздразни се още повече Георги.- Тоя и куче едно време уморяваше, пък жена и дете…
Леля му хитро се подсмихна и по нейното набръчкано, забрадено с тъмна кърпа лице заиграха тръпки:
- Че за кой, като ти не искаш? То сега жените са повече от мъжете, а всеки гледа да се устрои.
- Добре! Разбрах! Съгласен съм! И нея ще взема, и децата! Я кажи ми сега, как ще стане тази работа? – може и да говореше, но не вярваше сам на себе си Георги, че дума беше дал за такова нещо.
И сега, стоеше сам в притихналата къща. И сега, душно му беше. Неусетно беше влязъл в стаята, където преди спеше майка му. На скрина, най-отгоре, покрит със слой ситен прах лежеше вързоп. Георги протегна ръка и докосна възела с пръсти, после изтупа прахоляка и развърза кърпата. Най отгоре, прилежно сгъната имаше комплект женска премяна. „За снахичката, като ми я доведеш.” – беше му казала някога, майка му. Изведнъж той грабна дрехите и за малко да ги захвърли в наслоения с прах ъгъл на стаята, но ръката му спря. Бавно, сякаш в сън, Георги постави купът на леглото. Най – отдолу се разкриха още два вързопа. В единият имаше дървена кутия с нанизи пендари и гривни. В другият - две глинени бурканчета бяха затворени. Той знаеше какво има в тях. Бяха пълни със сладко от тикви, най-хубавият и дъхав рачел, който майка му правеше. Когато беше момче, той много го обичаше и винаги, когато беше тъжен или сърдит неговата майка му даваше да яде от дъхавият кехлибарен сироп. Нещо топло и мило се разля в душата на Георги. На мястото, където вместо сърце, сега биеше камък, затрептяха вълни и като от земен трус леко се пропука скалната обвивка. Само нежните майчини ръце можеха, така да стоплят всичкото в него. Не, не беше забравил колко лековити са те, но животът му беше поднесъл сироп от киселец*, който развали вкусът и разхлаби желанието му за човешка топлина. Георги бавно зави кутията и рачелът. Дрехите той остави забравени на леглото.

***
Утрото беше мрачно. Ситен дъждец пръскаше като през сито и по керемидите на къщите, по набраздените кафяви стволове на дърветата и по зиданите камъни в дуварите, засияваше лъскавина. Мътна беше рекичката и слаб ветрец обрулваше изостаналите цветни листа, още по-ярко блестящи с лакираната си от дъжда повърхност.
Георги беше станал рано. Криво-ляво беше обръснал брадата си, изчистил и лъснал лицето си, за да се вижда белегът по-добре и да няма съмнение, кой какво щеше да вземе. От скрина беше извадил везана риза, запретнал беше ръкавите, че да са до лактите и сега всеки можеше да забележи грозната набразденост на дясната му ръка и липсващите пръсти. ”Нека да знаят, че може да не съм Плявата, но не съм и човек вече!” – помисли си той. – Да им е ясно, че от мене цъфнали трендафили и китки невен няма да видят, а на омайничето коренът отдавна е изтръгнат.”*

***
Коридорът в Кметството беше мрачен и тесен. Олющените стени навяваха мисли, подобни на тези, които мрачното дъждовно време сипеше навън. На скованата, разкривена от времето пейка седяха две жени. Едната беше млада, а лицето ѝ леко бледнееше. Другата беше забрадена и облечена в тъмни дрехи, старица.
- Не се тревожи Мико! И подслон ще имаш, и храна, пък и покрай момичетата, и нашето ще се гледа и расте. – тихо говореше възрастната жена и потупваше с ръка младата. – То живот, какво да го правим. Ако беше жив свекър ти, колкото и трудно да беше, в къщи щеше да останеш, ама сега…
Младата жена въздъхна. Преглътна, сякаш нещо беше заседнало в гърлото ѝ. Това време за всички беше трудно. Които бяха останали живи от войната се бяха върнали, но някои бяха загубили много от това. Тя, сама още не знаеше – загуби ли, или спечели всъщност, че Бончо загина на войната. Нейното тяло леко потръпна. Сети се,че беше чула, какво говорят за мъжа, за когото щеше да се венчава. Бил се върнал от мъртвите той. Даже опело му били направили, а онзи, жив бил, ама далече го лекували, та никой не разбрал. Иначе, бил родом от добро семейство и сега, освен дъщерите на брат му и една леля, други близки нямал. Сам бил в къщата на края на селото. Тази къща Мика харесваше много. Помнеше и старата баба, която макар и с тъжни очи, често раздаваше в черквата хляб за синовете си – и двамата загинали в чужди земи.
И момичетата знаеше. Само дано се спогаждаше добре с тях, а за него... „Божа работа това е.” – помисли си тя.- Каквото е писано, това ще става.”
Мика се изправи, когато другите изпълниха теснотията на коридора. Най отпред вървеше лелята, а с нея и момичетата, а зад тях вървеше той. Кметът влезе след тях, а най-отзад сърдит се вмъкна попа. Не беше доволен той, че Георги категорично отказа в църквата да се венчават и да му се пее.
- Ако искаш в Кметството ела и каквото ще правиш, прави! Пей и пръскай, калката ти се иска. – бе отсякъл твърдо Георги. И гощавка нямаше да има.Трудно време беше, но традициите горе-долу трябваше да се спазят, колкото за пред хорските очи.
Георги дори не погледна към Мика. Кимна той с глава към Кмета, а онзи се разбърза да си свърши работата, че попа и той чакаше, накривил калимявката си и смръщил назидателно вежди. Когато всичко свърши,на излизане, леля Сийка му рече:
- Чакай, чадо!На! Вземи го! Не е много, ама пак, за нещо все ще свърши работа.- и в ръцете на Георги се озова голяма, колкото бала със сено, бохча.
– Като за чеиз да е!- смотолеви му притеснено старицата. Той стоеше там, в двора и не поглеждаше никого. Беше тръгнал сутринта с намерението да покаже, че не е стока, че е повреден и нищо да не се чака от него, но сега… Сега стискаше здраво в ръцете полученото и някак несъзнателно прикриваше отдолу недъгавата си осакатена ръка. Колкото и да не беше искал, погледнал бе към жената. А тя му се видя много млада. Вярно, уморена и слаба с тъмни петна под очите, но пък, какви очи имаше само! Не бяха те сини, като морето, не бяха и гълъбови като небето, а наситени и дълбоки, дразнещи някак, като цвета на синята тинтява, разцъфтяла се по полето.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ....

____________________
Бележки от автора:
*Рачел е дума, която според езиковедите има персийски произход. В българския вероятно е дошла през турски или още по-рано, през Византийската империя. Това е традиционно плодово сладко и рецептата се предава устно, в семействата. Има бистър кехлибарен цвят и специфичен аромат на есенни плодове. Някъде му слагат листа от индрише и орехи. Другаде го правят само от тикви. Приготвя се през есента, след беритбата на лозята и прибирането на тиквите и дюлите.
На някои места в рачела слагат и парченца патладжан и узрели смокини. Плодовете предварително се нарязват „на локумчета“ и се оставят да престоят във варно мляко. В миналото за приготвяне се е използвала шира от червено грозде, тоест все още неферментиралия гроздов сок – най-често шира от сорта грозде памид. Ври до сгъстяване, докато започне да “прави свещи” или „да се точи на конци” . Тогава се слагат парченцата плодове от тиква,( дюля, може и зрели смокини). Сладкото се сипва още топло, съхранява се в глинени кюпчета или стъклени буркани.
*Мика е видоизменена форма на древноеврейското име Мария, което означава любима.
*ПАСУ̀ЛКА ж. Диал. Молец.
изчуряло*(в смисъл на повредило се,пробило се, корозирало)
*клисава, клисаво, мн. клисави, прил.
1. За хляб или тестено изделие – който е недоизпечен.
2. За почва – която е лепкава от много влага.
кукуруз*- царевица.
* Ока - До 1920-те години на 20 в. най-известната и използвана мярка за тежина е турската ока (1200 грама). За нейното измерване са използвани метални кантари, представляващи лостове с подвижна тежест на едното рамо или подобни на тях дървени теглилки, които са разграфени на деления от, примерно, 1/4 ока до 10 и повече оки.
* кекав, кекава, мн. кекави, прил. Разг.Синонимни думи и значение:
прил.) немощен, неиздръжлив, слаб
(прил.) недъгав, негоден, сакат, хром
(прил.) неспособен, некадърен, несръчен, непохватен, бездарен, вързан в ръцете
(прил.) слабоват, хилав
1. Който е болнав, незакален, неиздръжлив физически или психически.
2. Прен. Който е неспособен, некадърен. Редуват се все кекави директори и нищо не се променя.
3. Прен. Който е некачествен, нестабилен, нездрав. Кекава кола. Кекава къща. Кекава стока.
Хортува * хорту̀ваш, несв. Диал. Говоря, приказвам, думам, разправям.
Киселецът (Rumex acetosa) е вид многогодишно тревисто растение от семейство Лападови, растящо в изобилие по поляните в по-голямата част от Европа и отглеждано като листен зеленчук. Киселецът е отглеждан културно в продължение на векове, въпреки че с времето популярността му е намаляла. Годните за ядене листа имат вкус, много близък до този на кивито или на кисели ягоди.Поради слабокиселия си вкус, се твърди, че гаси жаждата и се смята за полезен за повишаване на апетита.Често се пюрират в супи и сосове и са основна съставка в супа от киселец. Растението съдържа оксалова киселина, която допринася за характерния му вкус. Киселецът е също разслабително средство.