автор: apostola

От както майка ми ме е родила,
изминаха седемдесет и пет лета.
Над мен съдба гнездото си е свила
и аз под нея- цял- живота си плета.

И ден, и нощ плета и го преплитам
с усуканите чувства на конец.
Плета и за размерите не питам
кога ще свия крайна бримка за венец.

Плета го денем все със двете куки,
а вечер го преплитам със една.
И честичко попадам на сполуки-
късмета слагам непременно на везна.

Но идва ред конеца да се свърши
с недоплетена и плетката- живот.
Тогава формата ще се прекърши
и ще премина вероятно в друг живот...