автор: pastirka

Пак са узрели червени сълзи по черешата.
Вятърът сприхав замерва душата с костилки.
Гробът ти, мамо... Тука ли някъде беше?
Цяла година тъгуваш под твойта могилка.

Мен ако чакаш, ще буреняса надеждата.
Кака е идвала да оплеви страховете.
Ти и от оня свят щерките свои наглеждаш.
Чувствам - вината ми разполовява сърцето.

Кръстно преливам, слагам ти цвете божурено.
Паля свещица и в пламъка спомен играе.
Скубя през сълзи на болката живия бурен,
обич несбъдната още за тебе ридае.

Често изваждам вързопчето, галя сукмана,
искаше да си облечена с него накрая,
но те изпратих по градски, не в твойта премяна.
Може би тръгна кахърна по пътя за рая...

Тези свещички са, мамо, от твоите внуци.
Всеки избрал е посока и търси късмета.
Трудно е сам да се впрегнеш и теглиш каруцата,
но си принуден и някак се справяш с гайлето.

Ето, разказах ти всичко, дано да олекне
този товар от изстрадани думи мълчани.
С орехов лист те завивам след мен да не пекне
майското слънце и жежко на теб да ти стане.

А пък сълзите черешови, даже узрели,
тъй ми нагарчат, че трудно ги, мамо, преглъщам.
Всички ще дойдем при теб, но дано сме живели
честно, както ни учехте в родната къща.

26.05.2018