автор: Mariell_Desing

По улиците на тъгата ми тръгни
и не спирай, докато не угасне
болката, впила всичките си сетива
и пипала във мен.
Това не е някаква нехайна (р)еволюция
на любовта,
а сатанинско танго на недоносени чувства
и спомени.
Дай ми подслон във себе си -
меланхолични притчи са пръстите ти,
неспирно бълнуващи мрак.
Нищо не мога да усетя,
ако те няма в реставрираната ми душа.

Но, ако съм поел с цялата смелост,
на която плачещото ми сутрин сърце
е способно да сложи на плещите си,
по следите на едно неопорочимо в кълновете си
взаимно и може би дори
светотатствено светоусещане,
то тогава как биха ме спрели
онези фантомни сенки
дебнещи слабостта на плътта ни?
Слягам духа си пред теб,
слагам дланите ти върху мен
и нека така безмълвно да изтлеем
в илюзорно мержелеещата се
никому ненужна вечност...