автор: traveling_musician

Бях дете и не можех да пиша,
и не знаех какво е букварче.
Имената на дворните птици
ги рисувах със звуци и знаци.
Всяка сутрин разбуждах петлите
в кокошарника, пълен със тайни,
а из плевника гонех и питах
неграмотната своя безкрайност.
От звука на остригани вечери
пиех капки от всяка надежда,
дето ронеше дядо пред вестника,
под незрящата слънчева вежда.
През нощта се излягаше месецът
върху пруста с трикраката маса.
Моят дядо целуваше с песничка
най-кафявата снимка в дома си.
Там бе баба - разцъфнала пролет -
сякаш знаеща, че ще е майка
на дечица с мераци за полет
и дисаги, посрани от чайките...

Днес платната все чакат бои
за дъгите, изтрити от времето.
А животът все иска пари
за монокъла, с който го гледаме.
Та и аз, остарял за политане,
зная как от високо се пада.
И съм беден, но имам стотинка
за детски билет пред вратата.