автор: apostola

Измъчват ме и мисли остарели,
изплували във моята глава.
А болките във мене не са спрели
и движа тялото едва, едва...

И ме раняват всички без пощада
с ръцете на невидим ветровей.
И всичкото това е за наслада
по времето на слънчев апогей.

А болките ме вдигат на небето
и се възрадва моята душа.
Смъртта разделя ме от битието
и тук не мога вече да сгреша.

И с радостта- до днеска невидяна,
пътувам аз към седмия етаж.
И май, че там- в небесната поляна,
самите ангели са все на страж.