автор: fadul

Извиках „влез!” и в стаята влезе мъж, който водеше на каишка дете от желязо. При всяко движение крачетата на детето поскърцваха, но това явно не впечатляваше баща му. Реших да не се впечатлявам и аз и попитах с какво мога да бъда полезен.
-Тревожа се за детето си! – каза той – искам да кажа, Митко е толкова малък и чувствителен, а всички го гледат така, сякаш е извънземен. Вярно, че е от желязо, но той не е виновен и няма нужда обществото да го наказва с прекаленото си внимание! Синът ми все повече се затваря в себе си и е на път да стане интроверт! Не искам това за него, искам хората и другите деца да го възприемат като един от тях! Всяко дете заслужава нормално детство!
Малка, ръждива сълза се стече по лявата буза на Митко.
-Вижате ли?! За това говоря - имам прекрасно дете, но различието му го прави нещастно! Какво, като е от желязо – Пинокио е бил от дърво, но всички деца го обичат. Бих се прекръстил Джепето, ако знаех, че това ще помогне!
Не знаех какво да му кажа. Подадох масльонка на Митко и той радостно отпи от нея. Баща му го гледаше с умиление.
-Разбирам ви, но все още не съм наясно с какво мога да помогна.
-Ще ви кажа: разбрах, че сте ковач. Можете ли да му изковете братче, за да не се чувства самотен?! Или сестриче, ако не ви достигне желязото!?
-В грешка сте, аз поправям шевни машини. И не знам да има ковач наблизо, всъщност този занаят не отмря ли?
-Това не е ли улица „Магнитна буря”номер 13? – възкликна той.
-Да, но ковач тук няма!
Разбрал, че пак са си направили шега на гърба на мъката му, бащата се извини и излезе. След него тъжно проскърцаха две детски крачета. Беше несправедливо, и в същото време – забавно. Отначало ме беше срам заради реакцията ми, но после смехът ми прокънтя с пълна сила. Надявах се бащата и синът да са достатъчно далече, за да не ме чуят.
Чувствах се по-жив и по-еднакъв от всякога.