автор: bebvragalowski

Вървях, вървях, до извор стар се спрях,
раните си да измия...
Зад някой чужд, прокобен грях,
свободата да открия.


Не вярвах, Господи, и ми прости,
приятелските рани в мен.
Прости човешките, до кръв мечти,
които хранех всеки ден...

Като пилци, пръснати на двора,
за грешен хляб на старини ...
А разни Дяволи с души на хора,
строят невидими стени!

Обърнах се назад, и ги видях -
стъкло, високо до небето...
Прозрачно, лъскаво, сега разбрах,
че лъгало ме е сърцето!

Зад някой чужд, прокобен грях,
ще плъзна бащиния плуг...
Пак жертва съм, но рицар вече бях -
стъкло се удря само с чук!