автор: lennichkata

Първото, което помнеше беше дъждът. Студен и самотен, премръзнал като гладно бездомно куче. Тя стоеше до същия този прозорец, а дъждът намираше пролуките в дървото и се шмугваше вътре. По пода капеха студени дъждовни сълзи, мокреха малките крачета и се изпаряваха от топлината на дъха ѝ.
Когато попадна в приюта Марго беше едва двегодишна. Баща ѝ бе починал малко след раждането ѝ и тя нямаше спомени от него. Знаеше само, че е бил пилот на голям самолет. Майка си помнеше смътно. Самата тя не знаеше дали това е реален спомен или въображението и тъгата ѝ го бяха създали, за да облекчат болката ѝ. Но един пълнокръвен, светъл образ живееше в мислите на Марго. Нощем в сънищата ѝ, тя го слушаше да разказва чудни истории, в които всичко бе изпълнено с цвят и обич. Майка на Марго си беше отишла месец след втория ѝ рожден ден от някаква болест на сърцето. Сестрите в приюта говореха, че сърцето и не могло да понесе мъката по загубата на обичания мъж. Роднини и близки не се намерили или просто никой не пожелал да приюти и отгледа малкото момиченце. Преди повече от десет години, в един тъмен есенен следобед Марго пристигна в приюта. В началото тъмнината и сивотата му я плашеха и често нощем тя плачеше неудържимо. Тогава при нея идваше младата сестра Мария, прегръщаше я и ѝ пееше докато заспи. Понякога в тъмното тя ѝ разказваше чудати истории за вълшебници, далечни светове, великани и приказни създания. Марго обичаше гласът на младата сестра, той я успокояваше и вдъхваше надежда, че един ден и нейното чудо ще влезе през прозореца и ще я прегърне с вълшебното си сияние. Ден след ден идваха и си отиваха. В приюта пристигнаха още деца. Всичките с бледи, посивели от тъга лица. В стаята на Марго настаниха едно дребно русокосо момиченце с почти прозрачна кожа. Името ѝ беше Лидия, но всички я наричаха Лили. Тя почти не говореше, но често, особено нощем, Марго я чуваше да плаче, завита през глава с одеялото, за да не я чува никой. От сестра Мария, Марго научи, че Лили е изоставена още от самото си раждане. Майка ѝ била твърде млада и родителите и не позволили да задържи детето. Нея самата изпратили в манастир, но къде бил той и какво се бе случило с младата жена никой така и не бе успял да разбере. След няколко седмици Марго се сближи с малката Лили и не след дълго двете станаха неразделни приятелки. Не мина много време и на тъжното лице на Лили светна усмивка. Сестра Мария искрено се радваше на приятелството между двете момичета. Вълнуваше се винаги щом ги видеше усмихнати да тичат по мрачните коридори на приюта. Тогава ѝ се струваше,че сивите стени се покриват с пъстри цветове и наоколо зазвучават весели мелодии. Година след пристигането на Лили в приюта, се наложи сестра Мария да напусне, за да поеме грижите за своята болна майка. Раздялата беше тежка, горчива и потънала в сълзи. Марго не искаше сестра Мария да си отиде от нея, чувстваше я толкова близка, че болката от нейното отсъствие изглеждаше непоносима. Безсънието и тревогата се върнаха, заедно с есента и дъжда, който пък като на инат нямаше намерение да спира. Марго мразеше дъжда. Той я натъжаваше и ѝ напомняше, че на този свят е сама. Лили се опитваше да я разсейва, но и самата тя бе толкова натъжена, че единственото, което вечер, след загасяне на лампите се случваше, бе двете да седнат една до друга, да качат крака на радиатора и да вперят мълчаливо поглед навън в тъмнината. Светлината на единствената улична лампа се процеждаше леко като скрита надежда за спасение от мрака и безкрайната тъга.

В една такава нощ, Марго не можа да заспи. Усещаше тихото, плахо дишане на Лили и мислеше за майка ѝ. Така и не можа да проумее как бабата и дядото на Лили са могли да бъдат толкова жестоки. Представяше си, че майката на Лили е в далечен, много далечен манастир, до който не стига никакъв път, а тя е заключена там и неспирно търси начин да избяга и да намери своето малко момиченце. Тази мисъл трогваше Марго до сълзи, но нещо в сърцето ѝ подсказваше, че скоро, много скоро Лили ще бъде отново с майка си. С тази надежда Марго посрещна утрото. Скочи от леглото още с първия звън на раздрънкания будилник. Метна набързо стария си сив пуловер и се втурна към кухнята. Днес ѝ беше ред да мете.

Метлата, потънала в цвят, дремеше до прозореца. Съживените пръчки на старата ѝ дреха поглъщаха първите слънчеви отблясъци. Скърцането на вратата извади метлата от свежата ѝ дрямка. " Ах, Марго! Вярно, че днес е нейният ден за метене! Обичам го това момиченце. Разпилените ѝ червеникави коси, големите зелени очи и мекотата на малките ѝ детски ръце. Тя винаги е внимателна с мен. Държи ме здраво, но нежно и никога не ме захвърля в ъгъла, а измива пръчките ми, подсушава ме и ме поставя на завет зад вратата. Добро момиче е тя, ама голяма мъка тежи на сърцето ѝ.

Марго стоеше на прага и не помръдваше. " Какво се е случило тук? Кой ли е боядисал метличката в тези пъстри цветове? Цялата трепти от слънчеви отблясъци. Сякаш есента в най-пъстрото си настроение снощи се е промъкнала през прозореца и със своята цветна палитра е нашарила старите повехнали клечки на тъжната метла!" Красива е! Като ярко цветно петно, насред сивотата на този дом. Дори и студените мрачни стени са откраднали цвят от нея и трептят с настроение." Марго хвана внимателно метлата и любопитно я заразглежда от всички страни. Метлата почувства лек, приятен гъдел. Прииска ѝ се да се пораздвижи. Марго усети потръпването на тънките пръчици.

- Ех, метличке, такава си хубава днес, ама пак трябва да се работи! Прощавай, обещавам,че ще изпера после новата ти пъстра дреха!

Метлата се усмихна на думите на Марго и двете се разфучаха из кухнята. Още преди сестра Антония да влезе за закуската, подът беше изметен и лъснат. По него шареха само дребни слънчеви петна.

Марго изми метлата, подсуши я и я прибра зад вратата. В мига, в който я остави, една синя пръчица се отчупи и падна на пода. Марго се наведе и я прибра в джоба на шарената си престилка. Струваше ѝ се, че малко вълшебство е полепнало по нея. Късно през нощта, когато вече Лили спеше дълбоко, Марго стана и мушна под възглавница ѝ малката синя клечка. Вярваше, че чудеса се случват. Искаше едно и за малката русокоса Лили.

На следващата сутрин, децата се събудиха от прегракналия глас на външния звънец. Той дрънчеше нервно и непрестанно. Сестра Антония, още по нощница и с няколко зелени ролки в косата, изтича да отвори. Марго и Лили бяха залепили длани на студеното стъкло и се опиваха да видят кой толкова рано е решил да навести това забравено от всички място. Долу, трепереща, с мокри пепеляворуси коси и тънък синкав шлифер стоеше млада жена и бършеше очите си с измачкана носна кърпичка.

След няколко минути, зачервена от силно вълнение, сестра Антония влезе в стаята на момичетата, заедно с премръзналата слаба жена. Жената хвърли мократа си чанта на пода и потънала в сълзи от радост прегърна силно малката Лили. Това беше Жана. Нейната майка.



Стаена зад кухненската врата, метлата преглъщаше светли радостни сълзи.