Приказките обикновено са изпълнени с красота и поръсени със звезден
прашец... и в тях често стават чудеса. Но има и тъжни приказки- като "Малката кибритопродавачка" на Ханс Кристиян Андерсен. От друга страна, времето неизменно тече и не е възможно да се върне. Но, може един човек да остане да живее в началото на 20 век, въпреки,че сега е 21!
Попаднах в едно от призрачните села, навяващи странното усещане за лунен пейзаж. Изоставени, порутени каменни къщи с покриви от речен камък и зеещи като избодени очи прозорци. Разхождайки се в околностите му, видях една самотна къща, която всъщност беше порутена барака, която по чудо не се беше срутила. Намираше се на върха на едно било, без път до нея, само баири, на километри нямаше жив човек. За моя изненада, от там излезе възрастна жена, накуцвайки, прегърбена на две, подпираше се на нещо като бастунче- всъщност един здрав клон с чатал за ръкохватка. Заговорих я... очите й светнаха... живинка... Каза, че наблизо има едно малко параклисче, което тя поддържала от години . Тръгнах с жената натам. Тя започна ежедневната си работа - чистеше, търкаше, лъскаше с изкривените си от артрит ръце. Да вземе двете кандила, да им налее олио , да им оправи фитила и пак да ги върне на мястото им беше много трудна задача, защото те стояха доста нависоко. Някой беше забравил вестник и тя старателно го накъса на квадратчета, нейните салфетки... После се върнахме в къщичката. В сумрака видях желязно легло, покрито с парцали и една желязна печка, която със сигурност беше над стогодишна, съвсем изхабена, но тя беше всичко за нея. Жената закуцука и с неочаквана бързина изрови няколко картофа, събра няколко яйца от двете кокошки, нацепи дърва /!/, за да запали печката и да ги свари. Ток нямаше... естествено не можеше и да има телевизор, съмнявам се, че някога е виждала. А ако види компютър, сигурно ще го помисли за дяволска работа... Единствената вещ, продукт на техниката, бе един бял, голям, новичък будилник на две крачета и с две камбанки. С нея живееха две кози, две кучета и две котки, които през зимата прибираше в стаичката при себе си. На двора имаше чешма. Това ме учуди и запитах... Лицето й грейна и каза,че преди години е станало чудо /по Коледа/- кметът уредил вода да достигне и до нея!
На другия ден пак отидох в параклисчето. Когато си свърши работата в църквата, тя събра няколко остатъци от свещички и кибрита /той е най-важното нещо за нея/, слага ги в джоба на престилката си, подбира козичките и тръгна по баирите да ги пасе. На следващия ден, по обяд, я чаках пред схлупената къщурка . Видях да куцука, гротескна фигура /сигурно всяка крачка и коства голямо усилие, още повече, че това на краката не можеше да се нарече обувки и не си знаеше годините/ нагоре, тътрейки един счупен стол, намерен някъде. Така ми заприлича на малка, работлива мравчица... следваше да напои козлетата. След това на нещо като масичка, покрито с изпокъсана мушама сложи купа салата, хубав хляб /кой ли й го носи, или ходи пеша до селото веднъж в седмицата/. Сиренето беше деликатес, рядко си бодваше от него. А десертът? Той просто ме изуми! Топеше хапки хляб в плик със захар. Мозъкът ми веднага ме пренесе в един хипермаркет с хилядите му десерти, които нито беше виждала, нито щеше да види. Какъв парадокс! После си поговорихме, тя беше много засмяна, че има с кого да си поговори. Каза мъката си, че дървата са на свършване и не знае как ще си осигури други... Стъмняваше се. Тя набоде в кутия с пясък три парченца от свещички, драсна една клечка от скъпоценния кибрит и погледна часовника- беше 21.15. Денят бе приключил.
При следващата ни среща тя ми каза, че се е случило чудо. Като се върнала от църквата вкъщи, намерила купчина нацепени дърва! Не можела да повярва на очите си! Дааа, случват се по Коледа чудеса! А аз реших да проверя кой тук е изиграл ролята на добрия старец. Погледнах небето- започваха да се сипят нежни снежинки и всяка като че ли криеше някаква тайна, някакво послание и някакво обещание за чудеса...