автор: kristi

Не слизай, нощ, в косите на мъглата,
по тънката й кожа не рисувай.
Измамен е спокойният й блясък –
измръзнало убежище за думи.
Не стъпвай по брега, сега е есен.
Дори и пясъкът доспехите си рони.
Самотен фарът, на скалите клекнал,
със гърбиците им плете умора.
Не хвърляй, нощ, по билото на здрача
звездите си с тъгата им безсилна.
По тъничкия ръб на спомен прашен
си белег от луна и си красива.