автор: Marta

Те са съвсем съвременни хора -
с модерни прически, коли и умора,
със дрешки красиви, удобно обути,
със график, разчетен до точна минута.
С деца, със съпрузи, съседи и работа,
но нямат си те различна
представа.
И нямат жираф във таванската стая,
и нямат идея какъв ли е раят...
Затова и повтарят безспир: "Представи си!".
За тях не минава животът...Стои си.
И само купуват - храна, телефони,
консерви, салфетки и макарони,
наблъскват количките във магазина
с ненужни неща - казват -" Нека да има!"
Натоварват колите, прибират се вкъщи
там пускат TV -то и се намръщват.
Те всичко разбират, и всичко е ясно,
щом телевизорът каза - “Ужасно е!
“Пък скъп е животът!” и “Брее, бежанците!”,
как все я оплескват онези с парите...
Те само си мислят, че всичко разбират,
представа си нямат - дори да се взират
в небето - те нищичко няма да видят .
Дори във съседство човек да умира,
дори да прелитат птеродактили
те са си главните важни и мили
герои във своя филм, достойни персони
и всеки от тях е един на милиони.
Вторачени в себе си, осветени централно,
представа погрешна и твърде банална
получили - тях светът да ги следва,
та те да са винаги първи.
Победата им
е често без "по" и все се оплакват,
защото не става, каквото очакват.
Защото не виждат, дори да се взират,
за горния свят не подозират.
Разхождат ушите си, блещят очи
в дребнавости разни и чужди злини.
Te нямат чудовище под кревата,
реални и видни са само нещата,
и облаци-кораби над тях не минават
и ми е болно, така си остават.

Така си живеят - равно и в рамка -
от вкъщи на работа и всякоя сламка,
която от чуждо оченце наднича,
боде ги.
Те нямат отношение птиче.

Обичат да сочат, да назидават
и винаги себе си за пример да дават.
Разсмива ги чуждото, за своето - плачат
и дразни ги вятърът, щом ги закача,
а слънцето страшно ги заслепява.
От дъжд нямат нужда! Дъждът ги вбесява,
защото изобщо от тях не зависи,
той просто ги мокри - хартиени листи.
Луната - не пречи!
По-слабичко свети,
но колко излишни музиканти, поети,
художници разни.
Пфу!
Те също рисуват
но просто не искат да цапат.
Купуват
понякога само, изключително рядко
по някоя книжка на детето си сладко.

Защото децата на бедните хора,
горките, растат си - растения в двора -
и е опасно, и е тревожно,
и е напълно досадно възможно
да станат и те като своя родител -
да спрат да играят и да разпитват,
да тръгнат в пътечката тясна и права.
Животът по нея тъй равно минава.

Аз все пак не искам така да завърша,
усмивката свива се - бледа и мършава.
Поглеждам нагоре - хвърчащите хора
се реят, летят, оживяват простора.
Щастливи, свободни, с въображение -
род в еволюционно опровержение.

(П.П. ...начесто един светъл човечец се мярка -
Валери Петров - звездичката ярка.)


( )