автор: zebaitel

Трима сме. Онзи, който води не се обръща, не говори, крачи равномерно в калта и малко над нея. Двамата, които го следваме по-скоро знаем, че сме един до друг – не се виждаме и не се докосваме. Гората е рядка, едва се е разлистила, въздухът трепери от влага и тишина. Спираме пред някаква дървена постройка, като хамбар, с грубо издялан дървен кръст над вратата и влизаме.
Чакам известно време за да свикна с тъмнината, но не свиквам. Сега съм сам с водача, викам го, първо тихо, едва отлепвам устни и тъпанчетата ми вибрират, после по-силно. Изкрещявам и ехото се връща, за да ме зашлеви. Това е черква, да, не бива да крещя, но къде е той? Аз какво ще правя тук? Може би трябва да се помоля?! Падам на колене и се опитвам. Не знам нито една молитва и само повтарям господи, господи, господи. Какво искам от Господ, той ли беше този пред мен, той ли ме доведе? Защо съм в този мрак, много е гъст, дави ме, искам да изляза, искам да изляза, искам да излязаааа. Скачам, сляп ли съм, сигурно съм сляп, протягам ръце и опипвам. Няма нищо и никой. Опитвам да пристъпя назад, още, още, в мига в който всеки момент ще изплюя сърцето си от страх напипвам стена, блъскам, отваря се и се строполявам в калта навън. Гората не помръдва, сякаш времето е забило пети в калта и така му е добре. Тогава виждам дървените фигури – една, няколко или пълна гора, пръснати са навсякъде. Точно пред мен е жена, изваяна, леко извила глава към друга фигура, на мъж с протегнати към нея ръце. Нана и Гучо, това са Нана и Гучо. Махай се, копеле, няма да докосваш дъщеря ми, правиш се на много хрисим, а?! Всичко съм разучил аз, всичко знам за теб, ще ти намеря цаката, ще те махна от очите й, още сега ще те махна, ще те изскубна! Хвърлям се към него през камънаците, водата и коренищата, преплитам крака и се стоварвам по лице върху едно паднало дърво. Обхващам го с две ръце за да се изправя и виждам, че това е една паднала мъжка фигура, която съм прегърнал точно през раменете. Недоумявам защо, вместо да се изправя сам всъщност изправям фигурата. Стоим до глезените във вода и се подпираме един на друг – фигурата е издялана сякаш с тесла, грубо, чак страшно! Главата е отметната назад, ръцете също стърчат назад, а раменете, през които съм я прегърнал са приведени напред. А през лицето, от челото, през едната буза чак до гърлото, в дървото се е отворила широка пукнатина. Става ми толкова жал за този дървен човек, че продължавам да го стискам в ръцете си и се опитвам да го задържа изправен, а той сякаш иска да лети.

Чакам известно време за да свикна с тъмнината, свиквам. Водачът ни не се вижда, помещението е абсолютно празно, отвсякъде струи светлина, чувствам се като в истинска черква и вече ясно различавам човека, който вървеше до мен, но не мога да му кажа нищо, опитвам, не ме чува и май не ме вижда. Започва да вика, първо тихо, едва отлепва устни, после по-силно. Изкрещява и ехото се връща, за да го зашлеви. Това е черква, да, не бива да крещи, защо се държи като хванат в капан? Аз тихичко се моля, не знам молитва, но казвам някакви думи, Нана, обичам те, не бива да казвам това в черква, защо да не бива, не е молитва, но аз те обичам. Човекът пада на колене и трескаво повтаря господи, господи, господи. Какво иска от Господ? Гърлото му бълбука, сякаш някой му налива в устата нещо гъсто и мазно и той се дави, крещи искам да изляза, искам да изляза, искам да излязаааа. Скача, сляп ли е, сигурно е сляп, протяга ръце и опипва. Няма нищо и никой. Опитва да пристъпи назад, още, още, в мига в който сякаш всеки момент ще изплюе сърцето си от страх напипва стена, блъска, отваря се врата и той се строполява в калта навън. Тръгвам след него. Гората не помръдва, сякаш времето е забило пети в калта и така му е добре. Тогава виждам дървените фигури – една, няколко или пълна гора, пръснати са навсякъде. Точно пред мен е жена, изваяна, леко извила глава към друга фигура, на мъж с протегнати към нея ръце. Нана! Кой е ваял нейна статуя от дърво? Аз ли съм това, протегнал към нея ръце? Разбира се, че съм аз, винаги така протягам едната си ръка, а другата свивам в лакета. Човекът крещи извън себе си:” Махай се, копеле, няма да докосваш дъщеря ми, правиш се на много хрисим, а?! Всичко съм разучил аз, всичко знам за теб, ще ти намеря цаката, ще те махна от очите й, още сега ще те махна, ще те изскубна!” Хвърля се към двете почти прегърнати фигури през камънаците, водата и коренищата, преплита крака и се стоварва по лице върху едно паднало дърво. Обхваща го с две ръце за да се изправи и вижда, че това е една паднала мъжка фигура, която е прегърнал точно през раменете. Недоумявам защо, вместо да се изправи сам, изправя фигурата. Стоят до глезените във вода и се подпирамт един на друг – фигурата е издялана сякаш с тесла, грубо, чак страшно! Главата е отметната назад, ръцете също стърчат назад, а раменете, през които я е прегърнал са приведени напред. А през лицето, от челото, през едната буза чак до гърлото, в дървото се е отворила широка пукнатина. Става ми толкова жал за тези двама човеци, дървения и другия, който продължава да стиска дървения в ръцете си и се опитва да го задържи изправен, а той сякаш иска да лети. Бащата на Нана. Обръщам се, за да не гледам как пукнатината се пренася върху лицето му.