автор: rosi45

Ани отключи вратата, сложи ключовете и палтото си на мястото им, и чантата също- движенията й бяха бавни, автоматични, чувстваше се много уморена, несвойствено за нея. Седна в креслото, дори не запали лампата. Имаше само една мисъл в глвата й - "Твърде хубаво беше, за да продължи дълго". В същото време Дими правеше почти същото. В сърцето му отново се беше върнало парченцето лед. Щеше да продължи сивото си ежедневие, просто така трябваше!

===

Дими влезе в концертната зала, тръгна по пътеката, намери своето място и седна. Обичаше тази атмосфера- сцената с бялото пиано, тежката алена завеса отстрани, оркестърът настройваше инструментите си...предвкусваше удоволствието. Клайдерман гостуваше в София- рицарят на романтичното пиано. Той беше французин всъщност, Дими гледаше негови клипове в нета...този човек вече не беше млад, но харизмата му още го придружаваше. Нещо го откъсна от мислите му, някакъв едва доловим аромат, нещо свежо, ненатрапчиво...жената на стола пред него с едно движение отметна русия водопад, много познато...Мозъкът му веднага отчете асоциацията- снежният капан, Ани?! Беше минало доста време, беше подтискал тези спомени! Но трябваше да се увери. Приведе се напред- жената четеше програмата за концерта.

- Простете, бихте ли ми услужили с програмата си?

Жената се обърна бавно- не можеше да сбърка този топъл баритонов мъжки глас. И двамата застинаха...времето спря. Тя си помисли "Боже, какви експерименти си правиш с нас". Той си каза "О, благодаря ти Боже". В стомаха на Ани запърхаха пеперуди. Дими беше обхванат от неописуема еуфория... И двамата в един глас:

- Ти?!

И двамата знаеха- нищо случайно няма на този свят! И двамата си помислиха за книгата "Пътят на душите" от д-р Майкъл Нютън- сродните души винаги са заедно, във всички земни животи, независимо, че ролите се сменят. Сега им беше отредена голямата, споделената, незабравимата любов.

След концерта тръгнаха заедно. Той я засипваше с комплименти, хвана я за ръка докато излизаха, очите му не се откъсваха от нейните...личеше, че е изключително радостен да я види. Тя беше въздържана. Държанието му нямаше нищо общо с дистанцията, която беше наложил при последната им среща. Нещо се беше променило, но какво? Не искаше отново да бъде наранена...

Последва много приятна вечеря в луксозен ресторант. Не след дълго Дими не се сдържа:

- Ани, свободно ли е още сърцето ти? - затаи дъх...

- Да- отговори тя след кратка пауза

- Това е...нямам думи...приказно, невероятно...Мила моя, аз съм вече свободен, веригите ми паднаха. Понякога от края на нещо, като феникс се ражда дуго. Аз изпълних дълга си към моята съпруга- тя си отиде спокойно, без болка, без да разбира дори, от този свят. Хайде, отиваме във вилата! Ще продължим от там, от където започна всичко. Но сега е пролет, и ние се възраждаме с нея! Не съм ходил там от виелицата- исках да забравя онази единствена, неповторима нощ...но сега си спомням всяка подробност, всеки миг с теб! Незабравима, мисля,че съдбата е много благосклонна към нас

Когато й помагаше да облече палтото си, за миг зарови лице във разкошните й коси, вдъхна аромата им с пълни гърди и докосна с устни, леко като перце, кадифената кожа на врата й, което тя много харесваше...