автор: LIANIK

1.
Възкресение
Казват, че ако човек бере душа по Великден, то той е чист и праведен – свят човек. Това тяло, в което е живяла чистата човешка душа, ако ще преживява мъките на Исус Христос, търси начини да се опростят греховете на обичните му хора и да не се пишат неговите на тях.
Има един дълъг и лъкатушещ път, по който почти ежегодно се движат върволици от коли и хора. Пътниците са различни : едни са тръгнали да сбират пари, като ратаи и косачи, други да си вършат търговията, трети - неволята ги е подгонила да впрегнат животните и да прехвърлят планинското възвишение. По тази изпотъпкана и оформена от човешките съдби черга, като дебели възли са се намотали няколко крайпътни хана. Под това название обаче, всеки , който не е минавал от там, трябва да разбира, ниска кирпичена къщица с един комин, състояща се най-много от две-три помещения: обща стая за хранене, друга за спане на платежоспособните пътници и трета за собствениците на високо уважаваната странноприемница. Разбира се, всички тези постройки са на неголямо разстояния от най-близкото схлупено планинско селце, чиито отделни къщи на малки тумбички са се проточили по коритото на някоя рекичка и гръмко се зоват ”махали”.
Та имаше една такава странноприемница край пътя, в покрайнините на малко селце, намиращо се между близкия град и още едно поселище с по-големи размери, скътано почти в подгъва на планинските „поли” на Родопите.Пътят се виеше, като накъкрено прясно луканче, покрай китното поречие на рекичката и там където, като подкова се извиваше, преди отново да се изправи бе кацнало ханчето. Местните му казваха „Ханджийското”, щото едно време, като го отворил на Кольо Дайрето дядото, нарекъл го с едно накипрено, като мома име, че на простите люде им се връзваха езиците, дорде го изрекат.
Та малки и големи знаеха „Ханджийското”, а и бяха опитвали точената баничка на младата ханджийка, гозбите и: боб с карантийка, свинските ушенца изпекани в огъня, шкембе чорбицата поръсена с едри шушки от парливи чушлета, бяха все хубави и вкусни, а и засищаха. Ей на това му се викаше да се нагостиш, както му е редът. А „Ханджийското” беше просторно. Освен общите стаи, пред вратата имаше направен навес, където през лятото се туряха дървени маси и пънове, и човек можеше да сръбне чорбица под сянката, спокоен, че си гледа къде магарето пасе суха тревица,а и кой минава по пътя. Навесът беше наобиколен от просторен заметен харман, дълъг поне двайсет стъпки, а да влезеш, беше нужно само да избуташ извисилата се, като канара посред път, дървена порта от трупи.
Все се смееше тази ханджийска булка, бузите и се зачервяваха, а лицето и се озаряваше от топлата нежност на искрената радост от живота.Разбираха си се двамата
– Колю Дайрето и младата му булка Стойка, тачеха ги и другите, като ги виждаха как се трудят задружно и честно си вадеха хляба.
Така се случи, че и след десет години още си нямаха рожбицата двамата, но пък това не засенчваше добрината в тях и не ги правеше скръбни и лоши хора.Затова ден, след ден, зима и лято,година след година всички хора и познати и непознати се радваха на руйно вино и погачи по Великден, щото тогава в ханчето се вдигаше една ти веселба за цяло село, а и за тези, на които им се случеше да замръкнат на пътя по празника.
Стойка весело припкаше да разнася по масите, къде леко киселото вече, но все още пивко вино, къде парчета агнешко месо и самун царевичен хляб, къде сварени яйца.Понякога и създърмичка имаше от някоя по-стара коза.Беше царски пир и голям късмет на пътник да се случи и място и време да спре в това ханче: и ще го нахранят, и ще го напоят, и на животните ще му дадат, а и да спи има къде. А, ако се позастои може и топла дума и някоя интересна и смешна история да подочуе пътника, че да му се разтуши сърцето.Че да ти засвири на дайрето Колю, да ти попее стара песен за либето, дето друг е избрала, а не тебе, че да ти се вдигне душата и така, по човешки, да цъкнеш с език и прекараш парливата ракийка през зъбите.И хайде пак да са пълни чашите с ракия и вино, че върви раздумката с тези хубави гозби на ханджийката.
Ама, както е казал народът много на добро, не е за добро, та стана нещо на Колю. Взе да вехне този човек,спря да свири и пее с дайрето, а булчето му почти изцяло пое работата в странноприемницата. Чудеха се хората, маеха се, откъде тази беда на тоз хубав човек.” Ма Божа работа! – махаха с ръце и всеки тръгваше по делата си.
А, Колю Дайрето легна и вече от цяла година не ставаше.И знахари и билкари, и лекари викаха, ама нищо не го оправяше. Тъжеше Стойка, свиваше и се душата за мъжа и, за човека, що беше решила живот да живее.Залюби го тя, па си го и взе, а сега не знаеше какво и беше писал онзи от горе.
В началото Колю се дерзаеше, ядосваше се на своята едва проходила болест.После някак замлъкна, като че се замисли и стана един такъв спокоен и тих.А ако човек, можеше да го види, кога го бяха изкарали навън под навеса да поседи на въздух и кога беше сам, щеше да се учуди на топлата усмивка, която озаряваше болнавото му изпито лице.”Хубава земя, майчина, родна и да легна в пръста, няма да ми е тежко.” – мислеше си Колю, - Само едно искам Боже преди да сториш това, което вече си наумил: възкреси това, което ще да загуби моята Стойка.” И, като че ли при споменаването на булчето му в очите му се появяваше една такава топла влага, а душата му скръбно надигаше вопъл и затихваше после, потушен от безкрайната вяра в доброто.

***
И тази година Великден дойде топъл и ясен и зашари по лицата на хората, като начервено яйце, едно такова неописуемо изражение на истинска вяра и упование за по-добро. Разпъпиха се цветчетата по овошките, поникнаха младите зелени стръкове,а момината сълза разпери красивите си листа и се разтвориха нейните дъхави, бели камбанки. Над земята лъхна на живец, като че ли Господ беше прокарал ръката си по нея и всичко онова, което през зимата беше приключило земният си път, сега отново оживяваше затоплено под дланта му.
Налазиха живинките по възкръсналата земя, а птиците, затанцували с крила в небесният простор, с интерес следяха отгоре, върволиците пъплещи хора, защурали се като мравки, да сбират имане и пълнят домовете си.
„Дошъл си е, а все още не се е вясвал да види Колю. Побратими бяха, заедно ходеха по седенки, пък…От десет лета го няма, а знае от хората, че не е добре приятеля му!” – това си мислеше Стойка, докато пребърсваше масите да са чисти за хората, които щяха изпълнят Ханджийското. Чакаше я много още да свърши, а и не даваше Колю да затвори, заради него и болестта, която го беше налегнала.
- Върви! Върви да отвориш широко портите, че хората идат. – казваше и той, всеки път, когато тя се засуетеше около него и натъжена от това, че няма подобрение, искаше да остане да го гледа.- Не ми трябва мене, кой да ме гледа, язи си имам един, що е отгоре, да ме следи. Тебе искам да виждам, булка, как припкаш край масите, нагиздена и с китка закичена, как правиш радост на хората и заглаждащ скърбите в сърцата им с тази твоя чиста усмивка, като че зора е изгряла.
Не му отказваше тя.Не спореше, защото знаеше, че у Колю имаше една такава сила, една такава човешка добрина, дето и в себе си тя не можеше да открие, но пък следваше неговата. И сега от сутринта бършеше, миеше, подреждаше. Мил и беше, мил и незаменим нейният мъж. Спомняше си, как той не пропускаше седянка, на която знаеше, че и тя ще бъде. Пък и мъкнеше аратлика си, Митьо – хубавецът на селото. Умната глава му викаха, а що моми по него въздишаха, ама…живот. И тя, в началото беше от тия, дето хубавите черни очи и гъстите къдрици омагьосаха, но после прогледна и видя Колю.
Не беше той красавец голям, все намусен ходеше и тъмното му смугло лице и така страшно изглеждаше, че момите не го харесваха. Стойка, обаче видя красотата му, докато един ден се връщаше от чешмата с пълни менци с вода. Чу тя дайрето да играе в дъбравата на близките храсталаци и за пръв път душата и литна, усетила нещо повече от земните чудеса. Златно сърце имаше нейният Колю, разбра го, още тогава и толкова време след това, знаеше, че не се е подлъгала. Друг стана той от как се ожениха, хората не можеха да му се начудят, все му белееха зъбите в усмивка – една такава, голяма и пълна с толкова радост, че заразяваше всичко що огрееше. Като виждаха Дайрето, така усмихнат и на хората сърцата им се отпускаха, па им се искаше да послушат игривите звуци на музиката и го молеха да потропа с пръсти върху инструмента си. А онзи, само това и чакаше, че като заиграеха пръстите му по кожата, като затупкаше и затропаше – иди, че недей заиграй!
„А, Митьо! Той не дойде и на сватбата.” – продължаваха да текат мислите на Стойка все в тази тъжна посока. Казваха, че заминал да учи, някак набързо. Щял даскал да става, че имало недостиг на учени хора в новата българска държава, която ей така, без никой да мисли, се бе появила на картата и открила на света един различен народ. Родителите на Митьо, колкото и имане да имаха, то не ги топлеше без единственото им дете, и години наред, някак като посърнали и болни бяха. Като сенки се превърнаха те за другите от селото, излизаха само, ако се налагаше, а за работата хващаха ратаи да им шетат. Миналата година изгасна душата на чичо Стоил и леля Ленка Тодоркина остана сама в двукатната къща, белосана, опулила големите си прозорци, по които цъфтяха милувките, що редеше на перваза стопанката. Тъжно и беше на Стойка за тях, а и за Колю страдаше. Знаеше, че има нещо, та приятеля му Митьо, така да замине, без да се сбогува или поне да изчака да вдигнат сватбата.Тя не питаше, усещаше, че не и е работата това, а и виждаше, че когато хората в ханчето, споменеха за Митьо, нейният мъж посърваше, сякаш не жив, а мъртъв беше другарят му.
По пладне слънцето препичаше жарко, сякаш да напомни, че идва краят на пролетта. Хората се бяха изпокрили по домовете си и само някоя заблудена коза или куче се мяркаха из селото, а по прашният път в далечината се зададе самотна талига. Човекът, който дърпаше поводите на двата дръгливи коня, впрегнати отпред, не будеше доверие. Видът му говореше, че е от тези люде, които си угаждат на душата, но дрехите му бяха омазнени и прашни, а по скритото от шапката лице щърчеше няколкодневна брада, сплъстила се от мръсотията и потта. Освен него в малката каручка имаше и няколко бохчи, вързани прилежно и покрити с черга. На празното място, останало от багажа се бе свила слаба и изгърбена фигура на забрадена жена.
- Ой,ой-й-й! – извика коларят и конете свърнаха към портата на странноприемницата като спряха на двора до навеса. – Има ли тука някой, бре? Че това хан ли е, що е ,че да няма хора по хармана!? – продължаваше да вика и негодува непознатият.
Стойка се показа от вратата. Дълги години тя беше ханджийка, заедно с мъжа си и беше виждала и срещала всякакви хора. Познаваше тя издалеко тези дето трудно им се угаждаше и дето носеха в себе си лошото и противното за човека.
- Добре дошли. – спокойно и примирено се обади Колювата булка. Добър или лош, не връщаха никого от пътя. Хора бяха това – и жадни, и гладни и уморени.
- Хайде ,мари, к,во си се загиздила там! Човек да не може да те види! Идвай тука, че да видим какво ще ни дадеш за една пара! – замърмори грубо и обидно другоселецът към Стойка. – Проклета женоря сте вие! Не ви ли следи човек, ще хукнете по другите, а и работа за пет пари не правите. Нищо от вас не става! Нищо!Само хленчите и ядете. Едни лайна струвате. Тор сте вие, проклета, мръсна тор!
И като нареждаше все в този дух, слезе от каруцата, върза поводите на конете и като взе една пръчка сбута силно жената в каруцата:
- Хайде, мари, вдигай се! Какво си се опнала да ми лежиш тука.Пари ще харча по тебе, а тя урсуз!
Стойка тъкмо вадеше чаши да подреди маса под навеса, че не и се искаше да вкарва този в къщата, защото от грубите му думи и държане, Колю щеше да се притесни. Ама, като чу какви ги говори чуждият, пък и видя как като куче ступа човека в каруцата в женската и праведна душа избуя една такава горчилка и злъч, че чак се задави от силата на вкуса в устата си. Остави тя чашите на масата, заметна потната си сплетена коса на гърба и като тури ръце на кръста рече:
- Тука не давам така да се прави! Не може по този начин!Човек не се бие, а и душа носи всичко живо на този свят! – смръщила вежди занарежда Стойка.
- Сус ма( Млъкни.-от турски.)!Гледай я ти чапкънката (развратница,уличница) ще да се обажда без да я питат! – и като се повърна към нея с тоягата в ръка, мъжът замахна та да удари.
Пръчката изплющя в прашният въздух, но не стигна до Стойка. Нечия тъмна и силна ръка бе хванала края и стискаше здраво. Докато чужденецът се опомни, беше вече останал с празна ръка, а срещу него, изправил се като канара, стоеше як черноок мъж, чието лице предвещаваше буря по- лоша и от лятна градушка.

Следва продължение...
ЗАБЕЛЕЖКА:
Ханджийки е замислен като разказ, който се състои от няколко разкази обединени в едно."Възкресение" е първият от тях.Качвам за тези, които обичат да четат за миналото време. Ще продължа и с последните глави от "Свитата на Пеещия дворец", но искам да направя някои по кардинални промени в последните глави на романа, затова ще редувам през ден текст от едното произведение, и от другото, за да няма ощетени. С пожелания за хубави и топли мигове.Благодаря на всички,които четат и коментират. Вашето мнение е важно за мен, то ме кара да искам да съм по-добра и да се раздавам от сърце.