автор: felisia

И само да поискам, ще те стигна.
Ръцете ми са нежни и прощаващи,
за миг ще смъкна всяка сива мисъл
която ти тежи, като чувал със камъни.
Ще прилаская мъжките ти длани
и грапавите им копнежи ще нахраня,
а ти ще дишаш монотонно отначало
заровил устни във косите ми уханни.
А после дишането ти ще стане лава,
която ме изгаря без остатък
и точно, като лава ще се лея
по острите ъгли на сетивата ти.
И няма да го има вече пътя,
по който можем още да избягаме
от сладкият капан на твоята хватка
и от капана топъл на бедрата ми.
И утрото ще ни завари слети
и ще зарови срамежливо поглед във пердето
ще прати облаци и дъжд, след тях дъга
и мокри птици порещи небето.
А аз, ако поискам ще останеш-
очите ми са топли и дълбоки, като бездна
ако се вгледаш, без да мислиш в тях
умората ти бавно ще изчезне.
И пак ще се усетиш със криле
и пак ще се обагрят цветно дните
и ще я имаш тази фина свобода.
когато имаш нужда да отлитнеш.
Но само да поискам, ще се върнеш
и тази страст отново ще избухва
и в другия живот и по-нататък...
вовѐки и додето свят светува.