автор: LIANIK

ПЕТА ГЛАВА

Чувствах се замаяна и леко окрилена от допира на двете ни тела. Бързите му плавни крачки създаваха сила на триене между гърдите ми и неговите рамене. Почувствах се настръхнала, сякаш милионите клетки по моята кожа реагираха на допира на неговите мускули. Не осъзнала изцяло същността на положението си и изпитваните от мен чувства се намерих поставена на пода, в изправено вертикално положение, очи с очи с него.
- Време е да си лягаш.- ме изкомандва най-безцеремонно той.
- Абсурд!- усмихнах му се замечтано, и да си призная, малко отнесено,а и алкохолът си казваше своето. - Няма да стане.
- Не разбираш! Ще ти стане лошо, а и аз не искам да …
- Аз пък искам!- безцеремонно го прекъснах и като го заобиколих, потеглих обратно към залата. Ръмженето зад гърба ми не беше нещо, което очаквах, но се поколебах само миг, след което свих рамене и продължих. Не стигнах много далече.Той се изправи пред мен в целият си ръст .
- Какво сега?- го запитах провлечено, - Не знам къде ти са чорапите, а ако ти се спи пижамата си я търси при майка си. Или за по-сигурно попитай и двете си майки - може всяка да ти е оставила по една на топло застланото ти легло.
- Трябва да се прибереш в стаята. - с гъргорещ глас принцът отново ми каза.
- Не ми се спи? Ти от дума не разбираш ли, защото превод няма да ти правя.
В безкрайно черните му очи, вторачени в мен, искряха сребърни нишки. Ръцете му ме хванаха за раменете и заставиха очите ми да се вгледат в неговите .
- Киарра!(Единствена) –завибрира гласът му,- Трябва да се прибереш в стаята!Сега!
- Не!Ти може да се прибереш там, аз не искам.
Това вече ама на нищо не приличаше.Не исках да бъда затворена, а и се чувствах безполезна. Не исках това! Тук технологии нямаше, книги не ми предложиха, от стаята ме извеждаха само да ме нахранят и пак да ме приберат, а сега, като има какво да правя”Прибери се, та прибери!”.
-Не! – повторих силно.- Няма… да… стане! Не искам… да… бъда затворена! Аз да не съм ти домашен любимец? Кажи? Такава ли съм? Когато ти е кеф ме галиш, като ти омръзна - хайде в стаята. Жив човек съм. Скучно ми е! Безполезна съм, а навън има толкова за разглеждане, а ти искаш да се затворя отново. Не ис-с-кам.И…
Повече нищо не можах да кажа, защото силните му ръце обхванаха лицето ми и получих най-страстната целувка, за която дори и не бях мечтала. Когато дългият му езикът, се обви около моя, кръвта ми завря, сърцето ми се разбунтува, ума ми - ами той направо забрави какво е. После, отново се върнах в коридора, пред стаята, защото той ме пусна, като че ли нещо го изгори. Дишаше тежко (а аз бях спряла да дишам дори), очите му бяха придобили такъв тъмен цвят, че….
- Прибери се !Моля те, просто върви! – изръмжа ми той в лицето.Сякаш за пръв път виждах как скулите ме потрепваха от някакъв вид емоция.
- О, я стига! –направо ми извря от сърцето, - Това твоето вече е прекалено, правиш забележки, грабваш ме като някакъв си чувал, а после решаваш че ще ме целуваш. И щом си пробвал ,съобрази, че не ставам, и хайде пак да се прибирам. Не така! Искаш или не? Желаеш или не понасяш? Спри се на едно, не може всичките! Искам да знам сега, в този проклет момент за какво иде реч и...
Той ме изгледа странно, сковано, изръмжа, а в очите му сребристото се беше втечнило и омесило с оникса. След това - вече летяхме с такава бързината, че всичко около нас се размаза.

***
„Каква прелест!” – си мислех застанала на брега на езерото, в което се оглеждаха трите луни – бяла, оранжева и червена. Звездите по небето бяха толкова прекрасно едри, че дъхът ми спираше пред силата на металната им светлина. Каква нежност и сила едновременно имаше в тази картина! Нямаше как да обясня на някого, който не беше я зървал, какво е да си под такова небе, пред такава водна простор,… пред такива очи. Очите му бяха станали наситено сребристи, а по лицето му се четеше тъгата. Незнаех защо е така, но в този момент не ми се и мислеше. Не исках да развалям безкрайната свобода, която чувствах, повикът да извърша нещо лудо и безотговорно, кипеше от дни в мен. Да сдържаш себе си беше…трудно. Да се опитваш да се примириш с външният свят, да угодиш на заобикалящата те среда…Да не си себе си! Не издържах!
Топлият повей на изпълненият с цветна тишина ветрец, играещ си с огледалният образ на луните, мъжът зад мен, чието дихание, като милувка, усещах по гърба си – всичко това ме накара да искам и копнея.
Съблякох се и влезнах във водният басейн. Стана ми горещо и тръпки пролазиха по тялото ми. Нещо прошумоля зад мен и водата се раздвижи – бавно и тежко.Вълните замилваха кожата ми . Той беше вече зад гърба ми. Ръцете му ме обгърнаха и привлякоха.Неговата възбудата ме зашемети, а устните му вече обхождаха врата ми.Беше прекрасно!
Той ме обърна с лице към себе си и впи устните си в моите.Езикът му се обви с моя, създавайки спирала от вълшебна плетеница и тялото ми започна да гори – всичко в мен се запали, пукаше, трещеше като истински стихиен пожар в сухо поле. С всяка негова ласка аз исках още, копнеех за повече. Неосъзнато се хванах за раменете му, повдигнах се и го обгърнах с крака. Не, че успявах изцяло да го обиколя – та той беше два пъти по-едър от мен. В този момент ръцете му обхванаха задника ми, разтривайки нежно двете полукълба и изпращайки по всички мои неврони талази от гърчеща ги страстна топлина.
Не разбрах кога ме е извадил от водата, осъзнавах само, че изведнъж се намерих по корем на земята с повдигнат нагоре таз и разтворени крака, заклещена под неговото тяло. Беше ме приклещил да не мърдам и ръката му безпогрешно намери моята сърцевина. Разтвори срамните ми устни и поощипна нежно клитора ми, а тялото ми просто, ей така си завибрира. Задрънча, сякаш аз бях китара, а той музикант, който настройва моите струни. Странен шум се чу зад гърба ми и електрически импулс премина през мен. Главата на пенисът му вибрираше на входа на моето влагалище. Бях зашеметена, дори още не бях обладана, а вече се тресях от страст.Той се тласна леко и влезе, после се дръпна и така постепенно, с всеки нов тласък усещах как се разтягам, за да го приема, твърд и вибриращ, настъпващ дълбоко в моята женска същност. Тласъците му, примесени с вибрирането, накараха тялото ми да усети най-невероятното чувство, спохождало го досега – аз се разпаднах - цялата ми телесна маса, окапа, като разложена от костите ми, а после се върна и намести на предишните места, като прилепна още по-добре от преди.”Какво за Бога е това!” – крещеше мозъкът ми, но сърцето ми лудо препускаше, като че ли за пръв път бе пуснато на свобода и сега, обхванато от някаква лудост, беснееше в гърдите ми и ме караше да се задъхвам. Исках го…
Не помня много от „след това…”. Мисля,че такова нещо не ми се бе случвало.Това което със сигурност знаех беше, че човек е способен да изпита огромно удоволствие, дори да си мисли, че от него може да умре, и пак да иска да го изживява. Е, аз бях жива, но пък и часове след това, имах чувството, че все още всичките ми кости в моето тяло, продължаваха да се наместват и скърцат, като стари панти на врата.
Когато се пробудих, отдавна беше настъпила светлината. Денят на тази планета идваше блестящ и красив, осветен от двете прекрасни звезди - слънца. Примижах срещу силната светлина и се протегнах. Тогава усетих, разбрах, че всъщност не съм в леглото на голямата си стая, а в такова от човешка плът. Отворих очи и се огледах. Две черни очи бяха вторачени в мен. Аз лежах в него.Ужас! Бях в ембрионална поза, а голото му тяло се бе обвило около мен, като че пазеше някоя скъпоценност. Не знам, даже как реагирах така бързо - скочих като попарена, зашеметена и само след секунди осъзнах пълната си голота,с която блеснах под силната дневна светлина. Колко смешно! Колко ужасно! Напълно гола бях пред него!С всичко…с едрите ми топчести като презрели дини гърди, закръгления си таз и сланинката по корема. А очите му не спираха да ме следят, да ме гледат вторачено.Той се повдигна от земята и аз почти се задавих. Този мъж …и той беше гол.При това божествен и …о-о-о…Обърнах се. ”Ама, че работа! Добре си се справила сестро и май снощи си се наквасила до козирката!”- сама се натирих и проклех.
- Добре ли си? – дрезгавият мъжки глас опари кожата ми, - Зачервена си на някои места, но мисля, че трябва да те прегледат за вътрешни… - той спря, несигурен в думите си, после продължи - неудобства.
Вътрешни какво? Май не бях разбрала нещо! Той за мен ли говореше или за това,че съм просто едно неудобство. Обърнах глава към него, възмутена и засрамена от себе си.Не знам как го погледнах, и защо го направих, но избухнах:
- Ти да не си откачен! Боже в мозъка ли нещо ти има? Вътрешни неудобства!Какви ги говориш?
Гола, облечена – ама май въобще не ми дремеше. Може да не изглеждах изящна и идеално красива, както изглеждаха другите жени от кралството му, но пък все пак имах някаква гордост. Чудесно, правили сме секс - няма проблем.Не му е харесало – и с това ще се справя. Но да ме пита, дали, поради големината на височайшето му мъжко достойнство се чувствам разкъсана и с вътрешни неудобства – това вече го приех лично и като подигравка към мен.
Толкова се вбесих, че когато се опита да ме приближи така се развиках, че ушите ми писнаха. Затворих очи и ей,така се разкрещях.Ама и това, май не ми беше присъщо, но…крещях. Цялото напрежение в мен, преживяването на случилите се досега неща просто се изсипваше на талази след всеки нов вик и облекчаваше тежестта, която ме бе притискала досега. Когато спрях, уморена от напъна на гласните си струни и осъзнала се, от лудостта, която ме бе обзела неочаквано, дори и за самата мен, него вече го нямаше. Огледах се. Близо до мен стоеше Лин с някакво разтворено наметало. Тини също беше тук и ме гледаше така, като че ли от устата ми излизаха не звуци, а крокодили.
- Боже, Мия! Страшна си!От къде го извади това чудо?Сигурна съм, че цялата планета те чу. – каза приятелката ми, като продължи да ме гледа с укор.
Лин пристъпи бавно към мен, сякаш вървеше към подивяло животно, което трябваше да се укроти.
- Ела, нека да те завия. - тихо и нежно припя гласът и,- Да идем в лечебницата, ще те прегледат и ако има нещо…Няма да те боли. - някак тъжно тя продължи да ми говори.
Уморена бях. Уморена от всичко преживяно, но крещенето помогна да се освободя от натрупания гняв и от напрежението събрало се в мен. Хилядите въпроси, които от дни непрестанно си задавах, като: Какво може да стане?Какво ще се случи? Как ще живея с това! – най – после се примирих, че не зная тези отговори. Не беше и нужно. Човек просто трябва да живее и това е. Каквито и планове да правим, да пресмятаме и се стремим да ги осъществим, то накрая все нещо не е точно, така, както го искаме. Затова – по течението на живота!
Оставих ги да ме покрият с наметалото и мълчаливо да ме отведат накъдето искат. Не исках да говоря, нито да обяснявам. Когато най-после се осъзнах, разбрах, че се намирам в помещение с нежна светлина. Изправена и наобиколена от сфери, които трептяха и премигваха, сякаш ме сканираха. Всъщност те май точно това правеха. Никой не ме ръчкаше, бодеше или караше да вдигам ръце, отварям уста, да вдишвам - издишвам - просто тези кълба вършеха дейността на лекаря и правеха изследванията, но без никакъв риск и болка, както ми обясниха по-късно.
- Тя е невероятно добре! - заяви лечителката, когато прегледът приключи. - Може малко да е отмаляла, но физиологията и е силна и здрава.
Лин облекчено въздъхна.Тини все още се мусеше, може би заради шума, който бях сътворила.Е, за това всъщност и аз вече съжалявах. Не знаех, че беше възможно нещо да ме накара да се вдетиня до такава степен, че да се сърдя и викам за няма нищо. Май не бях постъпила добре и го бях обвинила несправедливо.
Когато излязох вече облякла се с дрехи, Тини ме плесна нежно по рамото и заяви:
- Не ме плаши повече така! Направо удар щях да получа, когато ме извикаха и приближихме мястото където ти крещеше, като че ли те режеха жива. Направо щях да умра, докато те видя, че си добре.
- Май просто изпуснах парата. А и той,…- цялата се напрегнах от спомена за онзи момент.
-Шшт, да не си посмяла пак да се разкрещиш! От къде го намери това гласище?Цяла сирена си станала.- веднага ме спря моята приятелка.
Усмихнах се.Тя винаги успяваше да ме развесели така, дори и в най-черните ми дни и в безкрайно сивите ми настроения. Погледнах към Лин, чието бледозелено лице, почти бе възвърнало спокойното си изражение. В този момент при нас влетя и нейно величество другата ми свекърва – Тиани – драконландската кралица.Тя се огледа само за миг,после ме приближи, сграбчи ръката ми и като ме заобръща, като че ли съм сувенир от пазара, който беше решила да купи, но му търсеше някакво несъвършенство.
-Добре е! - констатира накрая.- Лечителят какво каза?
- Всичко е наред! – отвърна и Линеади. Напрежението, което беше изострило до преди малко красивите и черти, сега бавно я напускаше, възвръщайки спокойствието и ведрината на женското и лице.
- Добре си, нали?- обърна се тя към мен. - И нищо не те боли? – допълни, след като и бях кимнала за потвърждение,че съм наред.
-Не!- отвърнах,- Ако не се брои накърнената ми гордост и себелюбието ми! – продължих. После реших, че вратата от където влезе Кралицата е и изход да се измъкна, затова се запътих на там, отворих и се втурнах навън.
- Чакай! – чух зад гърба си, - Изходът не е там!- отговори на незададеният от мен въпрос Тиен. Изходът? Да наистина не беше оттук. Поне не и за мен! Когато излязох, почти щях да изхвърча през разкрилият се пред мен балкон. Истината – просто нямаше как да прелетя разстоянието, което ме делеше от твърдата земя. Бях излязла на тераса от която се разкриваше прекрасен 360 градусов изглед към града - столица на тази планета. „Подобно нещо едва ли ще може да се види в близките хиляда години от Земята!”- си помислих натъжена. Ние, хората бяхме много назад от това, което съществуваше тук, макар да си имахме и нашите технологии. Все още ми се виждаше като сън - дълъг и без времеви, но от момента в който се разкрещях, мозъкът ми осъзна, че всъщност всичко е истина.Реалност е и трябваше да се живее. Това дори нервните влакна по кожата ми го потвърждаваха, усещайки сега нежната топлина на ветровитото течение от тази тераса. Обърнах се и отново влезнах в кулата, защото осъзнах, че сградата е точно такава. Лечебницата бе дълга и висока с много етажи и тераси.
- Добре, сега на къде е изхода?- попитах примирена с мислите си и с достигналата ме съдба.Последвах двете кралици ,Тиен тръгна редом с мен.

***

Тази вечер в Тронната зала цареше отново тишината. Шумът от бала и хилядите гости от предната вечер, сега не съществуваше. На дългата кристална маса вечерята бе сервирана. Столът ми сам излетя изпод нея, когато пристъпих напред. Освен „обичайните заподозрени”, тоест кралят, приятелката ми, двете „свекърви” -Линеади и Тиани, както и Хару, него няма как да го изпуснем, - в залата имаше още една нова личност. Останалите от свитата не се виждаха наоколо. Не обърнах веднага внимание, но когато новият в групата се изправи насреща ми и наведе в почит глава(както правеха, често хората които срещах в последно време), сякаш нещо ме жегна – мъжът ми изглеждаше някак познат, стойката му, широките рамене, буйната коса,но в сребристо, доста приличаща…Ама този приличаше на краля! А щом приличаше на него, значи…приличаше много и на Престолонаследника - моят съпруг.
- Разреши ми да ти представя, – прекъсна мислите ми самият крал, - другият ми син Максиминас Аруда Моргано.
Стоях истукана, като залепнала дъвка за пода, вторачена в златисто-зелените очи, които да уточня бяха изумрудено зелени, не като на…него - черни. ”Черен драконланд се ражда на хиляда магически цикли веднъж, Господарке” Трепнах уплашено, този глас, отново го чувах.
„И пак е трудно да има толкова магическа кръв, колкото има престолонаследникът, скъпа моя ми кралице.”
”Какво ставаше с мен?”- си помислих. Невъзможно беше да чувам в главата си някого, аз съм от Земята и никога не съм била ясновидка или да приличам на магически феномен.Тихият радостен смях, който отекна в главата ми ме накара да потреперя, дори малките косъмчета по ръката ми настръхнаха от този странен звук. Вгледах се изпитателно в новият член на кралската династия. Ако този си играеше с мен… Още от сега му се пишеше страшно.” Всъщност, пак мисля глупости. Какво страшно, та аз съм човек! Човек съм!- и като заобиколих масата и си седнах на мястото, някак загрях , че с магия или без, имаше едно опасно човешко същество на Земята - жената. А аз, може да не притежавах магия, но … бях жена.
- Приятно ми е! - кимнах на Максиминас и обърнах цялото си внимание към храната.Тишината отново обгърна залата. Останалите сигурно си говореха и шегуваха мисловно. Така ми се искаше да бъде по шумно. И да не се чувствам така, сякаш говорят за мен зад гърба ми. Намръщих се от киселите мисли в главата си.Но пък какво ли очаквах – да ме обичат и потупат по ръката, че съм станала съпруга на бъдещият им крал. Аз кралица - глупавата не притежаваща нито магия нито красота земна жена. Все пак трябваше да си призная, че не обмислих заветното „Да” в онзи миг.Тини със сигурност беше права да ме кори, но пък всичко бе факт. И да съжалявах, и да се нагрубявах сама - нещата вече стояха така. Просто щях да ги приема и да живея, както мога оттук нататък. И да се старая да не посрамвам повече земното женско съсловие. Единственото за което определено не бях съгласна в момента беше да бъда затворник, както досега. Да, може и да не бях като тях, но пък можех да върша доста неща с двете си ръце.Трябваше ми работа- уморителна дейност с която да забравя възможно повече неща. И да не се чувствам така безполезна от което се озлобявах дори към себе си. А и не исках да мисля за случилото се предната вечер. Не. Определено не исках да мисля за това, защото трябваше да си призная, че колкото и обидена да се чувствах, всъщност беше пострадала само и така безполезната ми гордост, останалото беше вълшебно удоволствие за всички притежавани от мен сетива. Наведох се и задъвках прилежно вкусната храна от чинията си. Леко недоволство премина през мен, когато глътнах последната хапка, а в чинията ми, отново имаше същото количество от това, което току що бях изяла. Въздъхнах. Дори и магията беше на негова страна, може и да не присъстваше в залата, но чинията ми пак беше пълна точно с това, което първо изяждах от нея.

***

„Мислиш ли, че все пак я е боляло? И, че има наранявания? – изпрати мислите си Лин към Тиани.
„ О, Лин!Дано да се пръкне в някоя немагическа дупка онази глупава елфка, която го нарани така! - отвърна и скорострелно кралицата,- Всъщност не знам.Но това е нашият син! Да може и да е повече драконланд и да е буен,често неразбран дори и от нас, но… той не е чудовище. И всеки тук на масата, може би освен тях двете, знае, какво означава в нашият свят един мъж да нарани жената, която му е отредила Магията!Единствената за всеки един от нашите мъже е свята, повече, дори и от живота им.”
„И аз така!- намеси се, между две парчета месо, Макс, - От кога Ви повтарям, че той не може да направи това! А, Негово Величество Краля, все ми се мръщи! Ето! Майко, той пак ме гледа кръвнишки, като че ли…
„Стига! – отсече Лин;
„Престанете и двамата! – подкрепи я Тиани. – Джефрис, от кога си станал такъв? Макс няма вина за случващото се.Никой не може да избира съдбата, която му е предопределила Магията!Знаеш го, добре!”
Джефрис Моргано, разбираше какво му говори, бившата му жена и кралица, останала негова добра приятелка и винаги откровена в изказа си към другите, без да се смущава от това дали на някого му харесват нейните думи.А, на него в този момент, те въобще не му харесваха! Той въздъхна тежко.Трудно беше да си и крал и баща.За крал може и да го биваше, но май изпусна шанса да се подобри, като баща за децата си. Особено за Джонаас. Първородният му син по рождение беше тих и потаен и още от дете той криеше своите чувства и мисли. Може би нещата се усложниха още повече, защото при него в магията въобще липсваше. Единственото, което имаше младото момче бяха ръцете, краката, тялото. Никаква магия, нито възможност да се превръща в дракон. След раздялата с Тиани, тя прецени, че синът им трябва да остане при него.За това и беше благодарен, тя имаше права над детето и можеше да му го отнеме, но не го направи.
Все пак синът му беше престолонаследник на трона на Магическите планети, а и на Драконда.Тиани смяташе, че покрай природените си брат и сестра ще е по-добре и няма да е самотен, толкова, колкото на родната и планета, особено, като все още не можеше да се преобразява. Циклите се редяха, Кралят помъдряваше, а децата изведнъж пораснаха дотолкова, че вече да не търсят и искат неговото бащино внимание. Е,може би все още от време на време малката принцеса го търсеше, но за момчетата…Май отдавна беше изпуснал точният цикъл от магическо време и те сами бяха изградили начина си на магическо съществуване и мислене.Той погледна към новата кралица. Магията вече беше започнала да я променя. Косата и в началото в убит изкуствено-червен оттенък, сега блестеше в ярките нюанси на прекрасните пурпурни цветове. Беше станала по-дълга и жива. Нежното и розово-бяло лице някак блестеше в сияние при всяко малко движение от нейна страна. Още по интересното беше, че свободната магия танцуваше около младата жена, минаваше през нея и отлиташе нанякъде, променила вида,мириса и нюанса, с който се беше появила в самото си начало.Да привличаш към себе си свободна магия беше опасно за повечето магически хора.Да оформяш и успееш да промениш тази магия, беше изкуство, което се придобиваше на преклонна възраст и то след доста усилия.Това не беше за всеки привилегия. Докато тя - Кралицата… Кралят усещаше вълнението, което вече нагъваше стените на Двореца. Той се събуждаше, ако вече не беше буден и бе открил новата си Господарка. А тя беше нещо различно, като синът му.В Магическият свят различните се допълваха и изграждаха една неповторима единна магическа симфония.Такава, каквато рядко се случваше, но невъзможно в този свят нямаше, съществуваха само различия. Кралят погледна към вторият принц, красив жизнерадостен младеж, често ядосващ с шегите си своя по-голям брат. Само, че… нещо просветна и магията завибрира в ума му.
„Макс, ще се пробваш ли да оправиш тази каша? Или само ще повтаряш, че си нямал тази възможност? – подхвърли мислите си кралят към него.
„За мен ли става въпрос? – някак вяло му отвърна принцът, без да вдига глава от така интересната му в момента чиния пълна с остатъци от храната.
„Максиминас!”- повтори Кралят.
„Разбрах те от първият път! Ще се заема Ваше сиятелство. Само после…да няма проблеми.” – и намигна в ума си на майка си. В отговор Лин изгледа и двамата възмутено.

Следва продължение...