Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pts2grimm
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13994

Онлайн са:
Анонимни: 429
ХуЛитери: 0
Всичко: 429

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСвитата на Пеещия дворец - Престолонаследникът
раздел: Романи
автор: LIANIK

ПРОЛОГ
Той често блестеше в самотата си. Из коридорите кипеше животът, но някак тих, изпълнен с тъга, скрита и непонятна за кристалните и чисти стени. Самотно и скучно му беше - отдавна никой не си беше говорил с него. Никой не желаеше да го промени, да го погали, да докосва гладката му кристална обвивка, да го направи някак по-различен. Никой не пееше вече с него.

А как му се искаше, отново да издуе масивната си блестяща гръд, да накара всички малки частици да потръпнат и зазвънят в тихите, леки и топли стъпки на господарката му.Но и тя отдавна беше изчезнала.Не, че нямаше други господарки. През магическите цикли от време бяха идвали и си отивали много, но нито една от тях не бе пожелала да запее, да полети щастливо в танц с него. А помнеше времето, когато неговата господарка танцуваше по златистият под на тронната зала и изтръгваше от него прекрасни магически звуци. Нейното въображение рисуваше и го променяше, а той я следваше с едно безкрайно удоволствие и обич. Тогава…Да, тогава нямаше тъга! Сега, дори дървото на кралицата, отдавна беше престаряло и изсъхнало - самотно стърчащо, като оголен черен зъбер, навън в Градината на Светлината. То не цъфтеше, нямаше го вече уханието на гроздовидните му мътно-бели цветове, които блясваха красиви и благоуханни, нежни, трайни и силни, като жената, която го беше посадила.
Дълго тъгува той по това изминало време. После, когато последната господарка реши да си отиде и остави принца при него, просто реши да промени нещо. Подшушна леко в магията. И кралят изведнъж прецени, че на престолонаследника му трябват приятели, с които да играе, да се бори, да споделя. Всички те, второстепенни по своя ранг в семействата си, но пъстроцветни и добри в своята същност момчета. Всеки от тях беше вътрешно някак различен от своята раса, но пък с времето станаха толкова близки с принца, обгърнаха го с внимание, с подкрепа. Така той си създаде, само негова си, магическа свита.
После се случи, онова, неизречимото. Такова нямаше в историята на кралете им преди. И в онзи момент, той отново разбърка малко Магията.Тя, от своя страна му отговори със странно позната мелодия. Той разбра, че вместо всичко да бъде загубено, просто се налагаше още малко да почака. А това го можеше, особено, като знаеше, че отново въображението ще пристъпи неговите врати, ще задърпа същността му, ще го накара да се променя, да пее, да плаче, да стене в прекрасното и неочакваното. За хубавите неща просто трябваше да се почака.


ПЪРВА ГЛАВА

Навън беше тихо. Една прекрасна тишина се стелеше из въздуха, носеше се като паяжина и докосваше с целофанова целувка дълбоката същност у човека. В големият град рядко се случваше. „А, може би в мен е тихо?”- си помислих и извърнах глава. Вратът ми беше схванат от дългото взиране в небето, там някъде в звездите, скупчили се една до друга в галактиките… Родена бях през Януари.Зодия Козирог.Упорити същества сме хората от тази зодия. И доста си падаме по окултното, макар че винаги сме стъпили здраво и твърдо на земята. Затова, често гледах съзвездията - Голямата мечка, Малката мечка, Орион, Дракон, Херкулес - и се питах, загледана дълбоко в мътната бездна на нощното небе:”Какво ли има там в далечината?”.
Още по-често, когато дълбоко в мен се прокрадваше самотата, охлаждаща така присъщата ми вяра в доброто, красивото и романтичното, но подклаждаща придобития в живота ми реализъм, излизах на покрива на сградата и се вглеждах, далеч и дълбоко, към тихият постоянен водовъртеж на звездите. В повечето случаи нищо не можех да видя. Смогът в големия град рядко се разкъсваше, и вместо в звездите, погледът ми задълбаваше в необятно мръсната сивота на небесната бездна. Но имаше и онези моменти…Такива в които след проливният дъжд, валял с дни, вятърът издухваше облаците, а смогът се разтопяваше някъде, за да си отпочине, поне за малко. И тогава, звездите изплуваха пред погледа ми, така ярки и екзотични, далечни и едновременно толкова близки.
Обичам живота си. Е, поне засега и точно такъв, какъвто е в момента. В малкият тавански апартамент с една спалня двете с приятелката ми градяхме своя малък човешки свят. Да, скъпата ми Тиен - корейка по рождение, но с прекалено богати и безкрайно тиранични родители. Затова просто един ден взела малко дрехи и пари и се качила на самолета за България. Типично, разбира се, за нея е това поведение. Тя просто си е такава.Решила, че нашата страна е добра за живеене и учене, затова, като дошла се записала в университета. Е, така и се запознахме. Аз търсех евтина квартира, тя съквартирантка, с която да дели наема. И аз, като нея бях нарамила всичко, което притежавах в жалкият си живот на сираче, и се установих в големия град, оставяйки зад гърба си нерадостното си минало на отхвърлено, неосиновено дете, живеещо по домовете.
Мисля си, че всички днес сме така - търсим различното и се надяваме на доброто в живота си. И всички мечтаем и търсим начини да променим нещо в себе си, дори това да означава да загърбим предишният си живот в стремеж да изградим нещо ново и да бъдем малко по щастливи.
Хлопна врата. Шумът за миг прекъсна моето съзерцание. Тиен вече се прибираше от работа. С времето тя наистина стана най-добрата ми приятелка, затова се радвам, че попаднах на Тини. Заради нея се зазяпах по корейските сериали. Само не успяхме да се разберем за морските дарове, които готвеше през ден, и които аз дори не можех да гледам. Виж за рамьона, супата дето я ядат, проблем няма. Сърбам, че се пукам по шевовете. И с лютивичкото добре се разбираме - тя яде парливи чушки, аз също. Та така, покрай нея аз малко попих от корейската култура, тя малко се побългари. Тиен Хван бе около 1,60 м., чаровна, нежна, добре сложена с приятна външност, но за мен, тя беше просто „рядка порода” момиче, макар и чужденка. Характерите ни се допълваха до голяма степен. По-малка беше от мен с 6 години, а аз скоро щях да навърша 27. ”Вече съм стара!”- въздъхнах, - „А, всъщност нямам нищо друго, освен себе си.”

***
Не помнех колко време падахме.Усещах единствено, че държах ръката на Тиен и все още се чувствах вкопчена в нея. След тъмнината, изпълнена с толкова цвят,(някъде май бях чела, че черното има много нюанси), изведнъж сякаш бях измъкната от топлият вакуум на цветовите ефекти и нещо пролази по гърба ми – слузесто и лепкаво. Дъжд! Студен и лепкав, като слуз. Падах ли още?…Боже!…Бях изпуснала ръката на Тиен!
Силният плясък ме остави без дъх. След удара в земята, в порива си да напълня гърдите си с въздух успях да поема и кална каша. Закашлях се, обърнала настрани лице. Понадигнах се и застанах на колене. Прилоша ми. Разтърсих бавно главата си, но ми стана още по зле, и тогава го чух…Всичко…Шумът беше проглушителен. Тропот от стотици крака, като от стадо крави…Повдигнах очи…”О Господи, какво е това?”- премина като светкавица през ума ми. Големите слузести капки дъжд тежко цопваха на червеникаво-кафявата земя, но през тях ясно виждах огромното същество, движещо се в лудешки тръс към мен. Опитах се да изтръскам глава от слузта и да се фокусирам малко повече в картината, която виждах. Почти се изправих, а слузестия дъжд се стичаше тежко по тялото ми, оставяйки ми чувството на безкрайно мравучкане, а после мазно цопваше в краката ми. Но това…Какво беше това?…Чувствах че съм някак по-тежка, отколкото преди. Вдигнах ръце да избутам тази гадна слуз от очите си, за да мога да виждам по-добре и отворих отново очи. А, насреща ми, галопираше… глиган. Не!!! Това същество, беше нещо средно между носорог и глиган, но с много повече крака, и с големината на слон – огромен и черен. ”Е,свърши се!”- премина светкавично през ума ми. Вдигнах ръце, сякаш, да се предпазя от идващото бедствие, макар да разбирах, че е невъзможно. В мен настъпи тишина. Някъде отдалече чувах тропота на многото крака и падащите тежки капки на слузестият дъжд. „Два толкова различни ритъма.”- си помислих. После последва ударът, като че ли ме размаза камион. Чух рева и странния хъркащ звук. Болката ме заля и от шока, широко разтворих очите си. Тежките слузести капки продължаваха да цопват върху лицето ми, замъгляха зрението ми, пълнеха носа ми. През булото от болка и слуз аз видях впити в мен само две очи, безкрайно черни, по-тъмни от оникса и по-дълбоки от тъгата. И тогава светът загуби очертанията си.

***
Чувах странни звуци. Сякаш някъде далеч някой плачеше или това беше някакво животинче, което скимтеше. Размърдах се, някак несигурно раздвижих своите крайници. Бавно се опитах да отворя очи и да се надигна от леглото.
- Будна си! О, Господи, будна си!
- Тиен? – пророних. Това моят глас ли беше? Звучах дрезгаво и хрипливо, някак чуждо. Отново се опитах да стана, но мускулите ми, въобще не ме послушаха.
- Почакай! - каза ми Тиен, - Не ставай! Първо ми кажи дали нещо те боли? Не? Чудесно! Значи наистина си по-добре, а аз си мислех, че онзи ме лъже. Но няма значение, все пак отвори очи и онзи,гиганта де, няма да ми откъсне главата.
- Какво? – примигнах в неведение, - Да не си ми дала трева?Или сме се напили здравата снощи? Имам чувството, че през мен са минали стадо бизони.
Настана тишина. Погледнах я. Мургавото лице на Тиен, иначе винаги спокойно и весело, сега беше бледо и загрижено.
- Всъщност, – след малко ми заговори тя, - нападна те нещо като бизон, ама много голям. И то с повечко крака.
Затворих очи. Мозъкът ми не искаше май правилно да работи. Имах нужда да опресня „харддиска” си с малко повече информация, от това, което беше останало в него.
- Онова нещо? - промърморих и отворих очи, почти смразена от спомена на гадната слуз и вида на съществото.
Огледах се. Намирахме се в някаква стая, но помещението беше твърде тясно и издължено, може би с големината на килер за храна. Отсреща бе спусната мръсно-сива завеса, която отделяше „килера” от някакво друго помещение. Заприлича ми повече на сламена къща, от онези които обитават аборигените. И все пак не бях много сигурна точно какво беше и къде се намирахме, затова казах:
- Моля те, разкажи ми Тини! - В момента нямах сили за нищо повече.
Моята приятелка ме погледна, тихо въздъхна след това, но започна да говори:
- Виж, то няма много за казване. Помниш ли? Едва ли? Сега няма значение. Последно бяхме в таванската ни бърлога. И ти успя да закрепиш онази странна джунджурийка, върху гривната, която купи от антикварния магазин. Изведнъж нещо просветна и гривната вече беше на ръката ти. После…Ами горе-долу беше така: светлина, свистене, светлина, тъмнина и накрая кал и някакво лепкаво нещо. Когато успях да се изправя онова животно вече те беше ударило и един много огромен мъж, го помете като лавина. Трябваше само да го видиш! Не съм виждала такова нещо! Страшно…Брррр. Още ме побиват тръпки. Но важното е, че все пак те спасиха. Да ги видиш само! Уау! Дори не мога да преценя как да ги възприемам. Имам чувството, че все още сънувам, макар, че за да се убедя сама в истинността на всичко, се посиних от щипане. Което доведе до това да ме заплашат, че ще ме вържат, за да не се нараня, отново. Всъщност искаш ли да видиш синините? Сигурно не точно сега. Но те съветвам, не го прави! Боли си доста!
Гледах я. Просто си лежах и гледах към нея. Не можех нищо да схвана. Освен, разбира се частта с бизона, нея я разбрах, макар че за мен беше повече слон с много крака, но всичко останало...
- Не разбирам. – промълвих - Кой ме е спасил? И как ще оживея след онова нещо? Тини?
Или аз съм пияна или ти нещо си се издухала? Или… не знам, може и аз да съм полудяла.
- Слушай! - отвърна ми тя, - Казвам ти истината. Само че докато не ги видиш, няма как да разбереш изцяло за какво става въпрос. Как те спасиха? Нямам никаква представа.Обяснение? Такова липсва.Онзи просто те взе, доведе те тук и ти даде да пиеш от кръвта му. Когато изкара онзи голям нож, реших, че ще те убива и така се разкрещях, че се наложи да ме усмиряват. Но се успокоих, когато го видях да реже себе си, и че няма намерение да използва острието върху теб. После, вече всичко се разви бързо.Чудно или не…Те са толкова различни и прекрасни едновременно! Просто трябва да ги видиш на живо. Не се безпокой, не изглеждат опасни. Упс… Тихо! Мисля, че някой идва.
В този момент завесата отсреща се размърда и странен глас каза нещо, което едва ли можеше да се разбере. Тиен повдигна платнището и в помещението влезе дребно същество, видимо от женски пол, но доста странно на вид с големи, като прави лопати уши, ококорени изпъкнали очи, и няколко кичура в зелено за коса, които сега подскачаха като живи на набръчканото теме.
-Това е Жуур. - представи ми я Тиен. – Да знаеш, че нищо не и разбирам. Откакто сме тук все ми се кланя и повтаря жуур, жуур.Та затова реших, че така и е името. Незнам къде сме, нито тези какви са? За спасителите ни? Направо ще замълча.Но, Мия, това определено не е Земята.
Докато тя ми говореше, странното създание остави съд с някаква гъста синьо лилава течност и направи жест с ръка, че трябва да я изпия. Загледах я с ужас. Да изпия това!Абсурд!
- Искам просто да си ходим у дома Тини. – заявих, - Не ми пука дали сме на Земята или от другата страна на вселената! Просто искам да си идем у дома! - до изграках с пресипналия си глас. Приятелката ми ме погледна и каза:
-Не става, скъпа! Поне не днес, не и сега. Най-важното е да не ме оставяш сама тук,Мия. Нали?
Не можех нищо да и отвърна.В какво въобще се бяхме забъркали? В това време странната жена изведнъж се приведе ниско и завесата, деляща ни от непознатото се дръпна. За момент, реших, че ще ослепея - неземно красив отсреща се появи мъж с дълги руси като злато коси, с правилен нос, нежни розови устни. Тези устни приличаха на онези китайски цветчета от книгите, за които винаги съм се чудила, как ги изрисуват толкова подробно. А очите му? Абсолютно съм сигурна, че не беше възможно зеленото да има толкова блестящи нюанси. А той гледаше мен- жената, която бе втренчена в изумление от външният му вид. Той ме гледаше.Аз него също. Сбръчканото женско човече с подскачащите кичури върху главата му каза нещо. Мъжът и отговори, а гласът му беше толкова мелодичен, че като че ли ми се счу, как славейчета пеят в гората.
- Глупости! – промърморих и тръснах припряно главата си. От рязкото ми движение, Тиен бе подскочила стреснато. Чак сега забелязах, че дори тя беше онемяла в захлас от появата на неочаквания ни гост. Мъжът наистина беше доста висок, атлетичното му тяло бе обзаведено с бледа почти прозрачна кожа, нежно и сладко сияние го обгръщаше, а с всяко негово движение, просветваха хиляди цветни лъчи. Веждите му бяха, като извити златни дъги, косата му падаше отвесно върху раменете, пурпурното облеклото с което беше блестеше, сякаш посипано от звезден прах. На челото си имаше странно проблясващ медальон с интересни извивки и някакви завъртулки.Абе, общо взето, както се изказваха тийнейджърките, този беше лъскав, като сладък бонбон.
-А-а-ам! Кой сте вие, всъщност? – пресипнало запитах.
Изведнъж, застиналото в красотата си лице оживя, интерес се появи в безкрайните бездни на зелените му неземни и омагьосващи очи.
- Ваш слуга! - отвърна ми простичко той. Тини отново подскочи до мен.
- Ама, той говори като нас! На български! – пискливо се извиси нейният глас.
- Не точно, като Вас! – отвърна мъжът, - Познанията ми на древният диалект не са много, но разбирам звученето. Беше ми необходимо време, за да си припомня някои значения и може би няма да съм изцяло точен в превода, за което се извинявам.
- Къде сме? – го попитах, като прекъснах странната му реч.
- На Аккута. – отговори ми той.
- Къде? - измърмори Тиен до мен.
- На планетата Аккута. – отново, търпеливо поясни странникът.
- И къде точно е това? - продължи да го дразни моята приятелка.
- В съзвездието Никозиру, но вие му казвате Козирог.
- В съзвездието Козирог ли? – повтори, като ехо Тини. - Да му се не види Мия! Ние сме в космоса на друга планета! Не – направо отвъд нашата система! Но как успяваме да дишаме, да живеем?
Мъжът леко притвори очи, отклони поглед за миг и извърна глава - тогава видях ушите му. Той имаше много остри, като шило, издължени ушни миди, като на …Как беше?- замислих се , - А, да! Като на Елф,от приказките и филмите.
- Ти, да не би да си елф ? – Ма,и аз съм една!Директно предадох с глас мислите си.
Лека усмивка озари прекрасното му сияещо лице :
- Не, ваше благородие, аз съм Фейрин, от планетата Фейриния.
- Фейри…Какво? – повторих глуповато, - Това като фея ли е ? – продължих да се правя на разбираща от всичко.Мъжът се смути, после ме погледна в очите и отвърна :
- Ами, мисля, че по вашите разбирания…Да.
По нашите разбирания! Те познаваха нас хората, а ние тях не! Или всъщност, може би, май знаехме нещичко и за тяхната раса. Всички онези приказни истории, които четем на нашите деца са били просто истина. И съществуват феи? А, стига бе! От тази мисъл ме заболя силно главата.
- Ти магии правиш ли? – директно подходи към него, Тиен. Идеше ми да се пръсна от смях. Две големи жени, а въпросите им, като на малки дечица, срещнали за пръв път оживял от картинката техен любим герой. Мъжът видимо се смути, леко смръщи украсеното си чело, но все пак отвърна:
- Може и така да се каже! Зависи, какво точно разбирате от това с правенето на … магия.
Не бях виждала Тини с такива ококорени очи. Лицето и беше като замръзнала картинка с малки дръпнати очички от почуда. Не че аз, не изглеждах по стресирана и от нея, но моята приятелка поне беше фино и красиво създание, на което глупавите изрази по лицето, доста и отиваха. Аз, от друга страна, със сигурност изглеждах, като току-що настъпен за опашката проскубан гарван.
- Виждам, че сте вече по-добре. Ще уведомя Престолонаследника. - изведнъж каза красавецът, наведе се до земята в поклон, и се плъзна безшумно зад завесата.
- Ле- ле- е! - изохка Тиен, – Този не бях го виждала от толкова близо. Кажи - не е ли просто прекрасен?
- Скъпа ми, приятелко, ти май вече подаряваш сърцето си, дори и на извънземни мъже? – констатирах,правейки опит да се пошегувам. Може и да прозвучах малко отвратително с този мой грачещ глас, но пък постигнах желаният ефект.
- Всъщност, – засмя се Тиен – може и така да е! - После се завъртя, махвайки галантно с ръце, сякаш е на някакъв средновековен бал. Разсмях се. М-да, ето, затова я обичах! Тя винаги успяваше от трагедията да направи нещо по-добро, по-красиво и да го обърне на смешка.
- О, Тини! Какво ще правим сега?
- Не знам,мила. Но този беше готин! Странен, може би, но много-о-о готин! Мислиш ли, че всичките ни легенди и приказки са истина? Имам в предвид, така де, нали се сещаш? - изглеждаше толкова несигурна, задавайки ми тези въпроси.
-Да. Разбрах те. Но ти каза, че има и други, като него.
Тя приседна до мен на леглото и се усмихна, някак замечтано.
-Мда-а! Има един такъв малко е зелен.Другият, ми се струва е малко скован.Следващият по ред е странно люспест, четвъртият в редицата - има оранжево-червена кожа с всички нюанси на жълтото...Абе, общо взето все в този ред и вид са,но общо взето всичките са големи, направо гиганти спрямо нас. Е, аз, както знаеш не се славя с висок ръст, но се чувствах като най-дребната въшлива гнида помежду им, докато идвахме насам.
- Кой каза, че ме е спасил? И въобще- защо? – продължавах да я питам.
-А, виж, този е наистина специален. Направо си е страшно да си близо до него. Въобще не прилича на Готиният преди малко. Кожата му е релефна, все едно има от онези странните татуировки.Прилича малко на Люспестият, но с видимо по-човешка и гладка с тънки сребристи жилки кожа. Косата му е толкова дълга, гъста и безкрайно черна,че направо му завидях и в нея има едни такива сребристо-метални участъци, сякаш нарочно се е направил на кичури. Сигурно е поне два метра, ако не и повече.Гръб като стена,силни и красиви ръце.За мускулите, няма да говорим – вижда се отдалече, че ги има в изобилие.
- Тини! – засмях се, - Не започвай пак с шегите!
- Не.Не се шегувам!Ама, въобще съм абсолютно сериозна! И поне едно разбрах, че не сме на тяхната планета, а на някаква друга, на която се води война.Те са нещо като наемници или миротворци, които помагат на коренното население да се освободи от онези странните същества, едно от които те нападна. А ние с теб при полета си, или там каквото стана, се озовахме в разгара на последната битка в която се е решавало кой ще победи.
-Не може да бъде! - цялата потръпнах.- Сигурно са загубили заради нас?
- Всъщност, спечелихме.
Направо щях да си глътна езика от това прекъсване. Красавецът с острите уши подаде глава през завесата.
- Не може ли да се покашляте преди да стряскате хората! - ядно започна Тини.И тя беше подскочила стреснато, когато се чу първият звук.
-Извинявам се! - усмивка пролази по нежното му лице.- Забравих да се представя на господарката, за което смятам че ще ме извините. Просто исках да уведомя отвън, че сте добре.Нека Ви се представя Хару Аруда – седми принц на Фейриния на Вашите услуги.
-Принц!? - ахна Тиен и продължи. - Стига бе!
Усетил страхопочитанието в нейните думи той поясни:
- Седми принц, всъщност.
„Писна ми!” – си помислих. Многокраки животни, големи мъже, странни планетяни - сякаш цялата ни приказно земна митология, оживяваше в едно фентъзи пред очите ми!В този момент мозъкът ми не искаше да поеме повече нова и непонятна информация.
-Добре!Чудесно! - казах, докато се изправях. Всъщност така рязко се изстрелях от място, че имах чувството, че може и да полетя.
- Това вече е прекалено! Хайде, Тини, че ми дойде до гуша!Щом не става с щипане ще намерим друг начин това да свърши. Ако трябва пак ще счупим проклетата гривна и може така да се върнем на Земята.
Тиен ме познаваше добре. Затова, когато ме видя така ядосана, дори не се опита да ми противоречи или да ме успокоява.Трябваше първо да се набеснея изцяло и чак тогава щях да притихна. За разлика от нея обаче, красивият елф-фея, или каквото беше там, направо онемя. И се опита да ме спре:
- Не,моля Ви! – прекрасните черти на лицето му се изкривиха в безпокойство, – Не го правете!
- О я стига!Тъкмо няма да ви пречим. - казах и минах покрай него.Повдигнах завесата и безцеремонно се огледах.Бързо открих отвора, който според мен беше вратата за навън и направо излетях.Дори не исках да изчакам Тиен. И се блъснах.Залепих се направо в нещо огромно,твърдо и непроходимо.Това наистина заболя!Но още преди да се опомня, две силни лапи ме сграбчиха и подхвърлиха във въздуха. Стиснах клепачи, очаквайки да се пльосна на земята и болката отново да обхване тялото ми. Само че не стана точно така, защото в следващият момент просто лежах в нещо като люлка. Странно и скърцащо легло като кожен диван, но приличащо ми доста на хамак. Бавно повдигнах клепачи, и притеснено пак бързо ги затворих. После едно по едно отворих предпазливо очите си и видях над себе си небето. Хиляди цветове се премрежваха пред погледа ми, ярки и тъмни, черни и нереално графитови. Странно! Огледах се - бях в нещо като кожена торба или люлка. Не бях сигурна точно какво е. И преди въобще да успея да си отговоря, „люлката” се наклони и направо ме изсипа в нечии ръце.
-Ваше …- гласът спря, последва го ръмжане, което накара кожата ми да изтръпне, сякаш моето тяло усещаше, че звярът ръмжи точно заради мен. Вдигнах поглед и видях една огромна люспеста муцуна, две ноздри, а над тях - две безкрайно черни очи.Тези, май вече някъде ги бях виждала!
- Това Дракон ли е? - чу се писклив грачещ глас.Не, това май бях самата аз! Замръзнах скована от страх и почуда, и може би единственото, което в момента обитаваше главата ми бе едно голямо ”Леле, да му се не види!”.
Огромната драконова глава се тръсна и пред мен се появи едно мъжко лице. Кичури чуплива тъмна коса посипана със сребристи нишки се развя около него, черните великолепни вежди се извиха леко нагоре, а тъмните мигли откриха две бездънно черни очи с огромни ириси,които ме следяха втренчено.Точно в този момент времето спря за мен, и всичко се превърна в камък. А светът,какъвто и да бе той сега, просто си продължи да се върти, все така,както си знаеше.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...


Публикувано от Administrator на 07.04.2018 @ 19:38:11 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   LIANIK

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.05.2022 год. / 00:57:31 часа

добави твой текст
"Свитата на Пеещия дворец - Престолонаследникът" | Вход | 5 коментара (11 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Свитата на Пеещия дворец - Престолонаследникът
от Angelche на 08.04.2018 @ 01:18:48
(Профил | Изпрати бележка)
Очаквах с нетърпение романа и да ти кажа ме изненада!
Обичам фантастиката и с нетърпение ще следя, важното е,
че още от самото начало ми хареса! И тук се усеща добрината
на героите, абе теб добрината навсякъде те съпътства,
ти я носиш в себе си! А разказваш със сърце!
Желая ти светли празници:)))
( В един коментар ти бях подарила прегръдка,
но явно не си я получила:((( )


Re: Свитата на Пеещия дворец - Престолонаследникът
от LIANIK на 07.04.2018 @ 23:28:04
(Профил | Изпрати бележка)
В навечерието на този светъл за мен, макар и възприеман тъжно празник, заради страданията на Исус, искам да Ви благодаря, че не попарихте вярата ми. Специално за Маркони огромен поклон - тя първа коментира разказа Бачковска бяла вдовица.:)
Така,честно да Ви кажа момичета(нали може и така да се обръщам към Вас :), ако има момчета - да не се обиждат и тях ще включа ;) :), този роман го пиша от по-рано. Да има фантастични елементи и някои исторически заченки(може би,както аз си го възприемам). Мисля, че някъде пуснах коментар, че се обърквам от времената(сегашно ,минало, фантастика) докато пишех разказите, дописвах това и почнах друг. Абе, не спирам да пиша!
Трудно се реших да го кача,като Ви четях колко харесвате разказите. Надявам се,че и тези герои ще Ви харесат!А, на опашката чакат още.
Либра и Жени,не знам дали аз не Ви станах фенка! Чакам коментарите Ви, като топло мекиче :) :) Благодаря Ви още веднъж. Разчувствахте ме искрено!


RE: Свитата на Пеещия дворец - Престолонаследни?
от Markoni55 на 07.04.2018 @ 22:10:01
(Профил | Изпрати бележка)
Успя да ни изненадаш. Тъкмо си мислех, че твоите истории запчнаха да стават предсказуеми. В смисъл, че каквото и зло да сполето героите ти, накрая всичко се подрежда и доброто побеждава. Не че имам против. Всички имаме вопиюща нужда от оптимизъм и вяра в доброто.. но сега ни завъртя тотално Шехерезада. Няма да се унесем и изпуснем нишката...поздрав


Re: Свитата на Пеещия дворец - Престолонаследникът
от Jenia (jivkova@hotmail.com) на 07.04.2018 @ 21:07:15
(Профил | Изпрати бележка)
да и аз се учудих от смяната на жанра. Интересно започва! И тези красиви мъже...


Re: Свитата на Пеещия дворец - Престолонаследникът
от libra на 07.04.2018 @ 21:01:40
(Профил | Изпрати бележка)
ехаа от фолклора превключихме на къмто фантастиката :) да видим сега на къде ще ни поведе тази ти история, lianik :)
:)